Колин Фалконър
Анастасия (19)

Майкъл

На входа на клуб „Лайн“ се виждаше дискретна месингова табелка. Съдържателката, една приятна американка на име Грейс Гейл, беше обзавела дома с имитация на мебели „Чипъндейл“, ориенталски килимчета и най-голямата библиотека на чужди езици в целия град. Джентълмените се стремяха да гледат на това място като на клуб, където да се отбият след работа да прегледат вестниците или да почетат някоя хубава книга с чаша бренди в ръка, или пък да си побъбрят с приятели. За мен „Лайн“ беше просто място за работа. Тъкмо там добрият журналист можеше да събере сведения за всичко — от пазара за ценни книжа до най-новите маневри на военните диктатори. Изобщо не приличаше на бардак.

Грейс поднасяше само френско шампанско и беше наела един реномиран главен готвач китаец по прякор Дебелия Лу, който някога беше готвил в Пекин за членовете на делегацията на руската империя. Момичетата бяха до една американки и тази, която лично аз предпочитах — заради умението й да бъбри приятно, — отговаряше на името Голямата Ани. Когато бизнесът позамреше, тя сядаше на един стол и плетеше шалове и чорапи. Грейс прилагаше кредитната система — записваше какво си си поръчвал и в края на месеца пращаше китайските си сарафи да приберат парите от работното ти място. Според мен само там в целия свят беше възможно един мъж да получи жена на вересия.

В четири сутринта седях в приемната на Грейс, пиех бренди и учтиво отблъсквах недотам ентусиазираните молби на Голямата Ани да й осигуря алтернатива на плетките. Нямаше къде другаде да отида по това време, освен у дома при онази луда рускиня, която не ми позволяваше да я докосна. Затова реших да не се прибирам, да се чумеря и да пия.

През последните няколко месеца се бях сприятелил със завеждащия местното бюро на Ройтерс — един исполин с диплома от Кеймбридж на име Себастиян Бомон. Себ, както обичаше да го наричат, беше хамелеон, който изглеждаше на място във всяка обществена прослойка — възхитително качество за един журналист.

И той като мен беше ерген. Често се засичахме в „Лайн“ в ранните часове на деня за по едно бренди. Миналото му не беше много по-различно от моето — роден сред пари и привилегии, презиращ и двете, той обаче беше открил, че не може да живее без тях. Разправяхме си един на друг за отвратителните си бащи, за американските и британските момичета в колонията, с които бихме искали да спим, разменяхме полезни съвети за пазара на ценни книжа.

И ето че сега той подхвърли:

— Говори се, че си се влюбил.

Моментално наострих уши.

— Кой ти каза?

— Маки. Спомена, че някаква рускиня живеела при теб. Както чувам, била екстра парче.

Екстра парче. Английският е пълен с такива ученически изрази. Свих рамене и се запитах как да заобиколя въпроса. Твърде сложно беше да се опитам да му обясня каква е връзката ми с Анастасия.

Затова се задоволих с краткото:

— Казва се Анастасия Романова.

Той дръпна от цигарата, вдигна вежда и от това се досетих, че Маки му е разказал всичко останало.

— Като великата княгиня — добавих.

— Романови е обикновено руско име — каза той. — Анастасия също. Откакто съм в Шанхай, познавам поне десетина момичета с това име.

Една червенокоса красавица, Лотос, се приближи към масата с бутилка шампанско в ръце и започна импровизиран канкан. Себастиан отпи от брендито и аз помислих, че ще изостави темата. Той обаче продължи:

— Носят се слухове.

— Да, знам.

— Най-вероятно не спиш с великата княгиня на цяла Русия.

— И на мен така ми се струва.

— Миналата седмица спах с две княгини и един велик княз — каза той. — Ако бях платил още пет долара, щях да получа и Распутин.

— Понякога се държи като княгиня — отбелязах.

— Като всяка жена, преди да си се оженил за нея.

Сигурно съм заспал на стола. Когато се събудих, Себ го нямаше, а Лотос спеше, изтегната на гръб, полугола, притиснала бутилката шампанско към голите си гърди също като любовник. Аз се измъкнах навън, намерих рикша, върнах се в апартамента си и започнах да се преобличам за работа.