Колин Фалконър
Анастасия (65)

Майкъл

Погледнах часовника. Голдфинч закъсняваше с цял час, явно нямаше да дойде. Разбърках разсеяно кафето — млякото беше избило отгоре като петролно петно на повърхността на Ийст Ривър. Нямаше и да го вкуся.

Значи така. Досетил се е, че блъфирам. Оттук нататък нямаше какво друго да предприема, защото изобщо не бях имал намерение да го разобличавам. Тайната на Анастасия пак ми избяга. Платих и излязох.

Като се сетя сега, питам се какво ли съм си мислил. Сигурно ми се е струвало, че истината и справедливостта ще ме пазят, ще ме направят неуязвим. Смятах да раздухам скандал, в който бе забъркан не само един от големите играчи на Уолстрийт, а и цялото британско правителство — и то предполагайки, че ще се измъкна сух от водата. Но в действителност никой не можеше да ме опази. Дори не бях казал на шефа си за Голдфинч, защото не исках да си вземам грях на душата, компрометирайки помощника на Биърд.

Но човек трябва да си плаща, когато сглупи.

Във въздуха миришеше на есен. Градът най-накрая беше станал прохладен и златист. Уличните продавачи предлагаха горещи гевреци, а в по-бедните квартали редом с количките за сладолед стояха каруци с въглища. Започна и новият сезон във висшето общество — пред луксозните хотели по Пето авеню се точеха върволици от лъскави лимузини.

Бях се запътил към къщи. Хората покрай мен се разхождаха безгрижно, смееха се и разговаряха. Нищо не нарушаваше спокойствието им. Редяха се за билети за „Пеещият глупак“ — най-новият филм на Ал Джолсън след незапомнения успех на „Джаз певецът“. Първи холивудски озвучен пълнометражен филм. Всеки си припяваше или подсвиркваше „Съни Бой“.

Свих по Бродуей, навел глава, с ръце в джобовете. Мислех за Анастасия. Не минаваше и минута, без да мисля за нея. Не можех да остана в Ню Йорк. Не можех и да тръгна без нея. Новите ми работодатели настояваха да им дам отговор ще заема ли мястото в Шанхай. Трябваше да реша.

До ден-днешен нямам представа откъде се взеха, дали не са ме причаквали в някоя кола или в някой вход. Да съм се уплашил — не, не се уплаших. Но, струва ми се, отначало не можах да повярвам. Дори се изсмях, изглеждаше ми толкова нереално.

Двама мъже с бейзболни бухалки.

Шокът от непоносимата болка ти отнема дъха. Толкова е ужасно, струва ти се, че не можеш да дишаш. Не можеш да мислиш, изобщо нищо не можеш да направиш. Тялото ти се опитва да се изплъзне, затова агонизиращите се гърчат. Няма никаква полза, но болката обезсмисля разума и обективността.

Не ме удариха по главата, защото е по-малка и по-трудно се улучва. Освен това бяха професионалисти и онзи, който ги беше наел, явно не искаше смъртта ми. Единият ме удари по гърба и ми счупи няколко ребра, докато другият строши единия ми крак и ме остави проснат на тротоара.

Струваше ми се, че ме бият цяла вечност. Но сигурно не е било повече от една-две минути, иначе щях да бъда мъртъв. Спомням си, че се опитвах да им избягам, което ужасно ги развесели, защото започнаха да ме ритат и да се смеят. Чух вик, не звучеше като човешки, вероятно го бях издал аз. Те се надвесиха отново над мен, разбрах, че пак ще ме ударят, но не можех да направя нищо, за да ги спра.

Следващият удар отново ме улучи в гърба и в главата ми избухна ярка бяла светлина. Болката беше толкова ужасна, сякаш ток разтърси цялото ми тяло. Отчаяно се борех да си поема дъх. Спомням си как единият се изсмя и се запитах какъв човек би намерил удоволствие в подобни действия. Тогава видях или може би си представих как бухалката отново се вдига, но не усетих кога се е стоварила върху главата ми. Всичко потъна в мрак.