Колин Фалконър
Анастасия (54)

Анастасия

Отидохме на Лонг Айлънд за игра на поло — уолстрийтската фирма на Феликс играеше срещу местния клуб. Водехме с две точки. Съпругът ми играеше дръзко и изящно, като истински възпитаник на някой от най-старите и утвърдени американски университети. Скъпата Софи беше дошла с нас. Без съмнение — хвърлила око на някого или на всички от отбора по поло.

Тлъсто, жълто и мързеливо слънце се беше проснало в нажеженото небе. Поредният скучен ден в летаргичния ми живот. Не бях предусетила завръщането му и не очаквах да бъда толкова дивашки изтръгната от скъпоценната си обковка.

— Анна — изрече един глас и аз трепнах, сякаш някой ме беше докоснал с оголен проводник.

Усетих косъмчетата по тила ми да настръхват, чух как кръвта пулсира в ушите ми. Обърнах се.

Той изобщо не се беше променил. Изобщо. Косата му беше по-къса и подстригана малко по-различно, но си беше Майкъл, моят Майкъл, както го бях запомнила. Стоеше там, пъхнал ръце в джобовете на синия костюм, с подигравателна, ленива усмивка. Слънцето изтръгваше отблясъци от златната верижка на джобния му часовник.

Не свалях очи от него. Сякаш някой ме дълбаеше с лъжица. Накрая се чух да казвам:

— Какво правиш тук?

Той вдигна вежда.

— Това е родният ми град. По-скоро ти би трябвало да покажеш поканата си на портиера.

Явно се наслаждаваше на сарказма си. Беше имал време да се подготви. Исках да чуя колко много съм му липсвала, колко добре изглеждам. Но той не каза нито едно от тези неща.

— Феликс язди добре.

Да не би да се подиграва с мен? Възможно е.

— Какво правиш тук, Майкъл?

— Имам нова работа. В „Ню Йорк Таймс“.

— Сигурно се справяш добре.

— Не точно. Опитвам се. Само банкерите и брокерите правят пари. Но ти вероятно вече го знаеш.

Поредната предизвикателна усмивка.

— Как живееш напоследък?

Не знаех какво друго да кажа.

— Добре, А ти?

— Идеално.

Той ме погледна втренчено. Аз също се втренчих в него и продължихме да се гледаме така, докато не дойде Софи. С хищната си физиономия и поглед на уличница.

— Виждам, че си срещнала интересен човек. Ще ме представиш ли?

Дяволите да я вземат. Махай се, Софи. Не сега.

— Това е Майкъл Шеридан. Стар мой приятел от Лондон. Майкъл, запознай се със Софи Рифкин, сестрата на Феликс.

— Госпожице — обърна се той към нея и й отправи специалната си усмивка, може би заради мен.

— От Лондон ли? Не изглеждате като англичанин. Дори не говорите като англичанин.

— А как изглеждат англичаните?

— Малко по-изтънчени — отвърна Софи — и не толкова привлекателни.

Типично за Софи, да флиртува така открито с мъж, с когото току-що се е запознала.

— Харесва ли ви играта, госпожице Рифкин? — запита Майкъл.

— Играта винаги ми харесва — беше безсрамният й отговор.

Усетих как лицето ми пламва. Тая малка уличница. Майкъл видя, че се изчервявам, и се усмихна.

— Ще пийнете ли с нас чаша шампанско? — покани го Софи.

Махна с ръка към малката ни групичка, насядала на сгъваеми столове около колата. На капака беше закрепена плетена кошница за пикник.

Майкъл видя Рейчъл, която се търкаляше в тревата с нечии малки кученца. Изражението му се промени.

— Това дъщеря ти ли е? — обърна се той към мен.

Кимнах. Не знаех какво да му кажа.

— Красива е — продължи той.

— Благодаря.

Обърна се отново към Софи.

— Бих искал да се възползвам от вашето гостоприемство — каза с очарователна усмивка, — но се боя, че е невъзможно. Може би друг път. Много се радвам, че те видях, Анна. Много ми беше приятно, че се запознах с вас, госпожице Рифкин.

Свали шапка и се поклони. Очарователен. Когато си го постави за цел.

Обърна се да си тръгне и аз усетих внезапна паника.

— Ще се видим ли пак? — почти извиках подире му.

Той ми се усмихна леко и самодоволно и се отдалечи, без да каже и дума. Едва не хукнах след него. Но го изгубих сред тълпата.

Софи изглеждаше удивена и дори очарована.

— Кой е той всъщност? — попита.

— Никой — изсъсках и се върнах при Рейчъл и госпожа Рифкин под дърветата.

Целия следобед продължих да търся лицето му сред тълпите, но беше изчезнал. Не можех да си намеря място в колата по пътя към къщи и цялата нощ не мигнах. Сигурна бях, че Феликс се е питал какво ми има, и си помислих, че скъпата малка Софи му е разказала всичко. Но понякога хората могат да се държат невероятно учудващо. Тя не му беше казала и дума.

„Уолдорф Астория“ е построен през 1893 — сграда от червени тухли и пясъчник в стила на немския Ренесанс. Още от онова време стои на ъгъла на Пето авеню и Тридесет и трета улица с лице към широко, оградено от дървета пространство, винаги претъпкано с наемни файтони.

Управата беше отделила един апартамент, където нюйоркчанките можеха спокойно да мамят съпрузите си. Завесите стояха винаги спуснати, осветлението беше дискретно, не се допускаха мъже. От десет сутринта до три следобед прииждаха богати съпруги, които нямаше какво да правят, млади и силно начервени блондинки, които пушеха твърде много, заможни вдовици на средна възраст с гърлен германски акцент и пръстени с диаманти, не по-малки от речни камъни, стари моми с птича походка и рокли до глезените, съпруги на лекари, съпруги на професори, съпруги на адвокати. Изтягаха се по диваните с моливи и бележници, наблюдавайки как две момичета в сини униформи сменят цифрите на една черна дъска. Беше шумно помещение, огласяно от женско бъбрене и тракането на автоматичните телеграфи, монтирани на най-далечната стена. Тук се събираха всички, които като мен бяха тръгнали да търсят американското чудо — невидимите спекулантки.

Тук никой не обсъждаше дребни изневери, скандали, дрехи и проблеми с прислугата. Вместо това ние говорехме за железници, предприятия, въглищни мини и житници, мотори и захар. Мамехме съпрузите си по най-безсрамен и прост начин. Те печелеха, ние плащахме посвоему. Сигурно биха предпочели да им слагаме рога с шофьорите им.

Точно в тази стая аз престанах да виждам съдбата, в която се бях вкопчила така упорито, защото тук най-накрая печалбарката надделя над великата княгиня. Не ми трябваха милионите на баща ми. Можех сама да изкарвам пари.