Колин Фалконър
Анастасия (51)

Анастасия

Куфарите ми стояха приготвени до вратата. Сложих плика на камината и се приближих до прозореца, за да видя дали файтонът не е дошъл. Феликс беше казал, че ще ме вземе в единадесет и ще отидем на гара „Ватерло“. Оттам щяхме да хванем влака за Саутхемптън и да отплаваме за Ню Йорк.

Огледах апартамента за последен път и усетих остро съжаление. Казах си отново, че нямам избор.

Отвън на улицата спря файтон. Чух тропота на подковите и понечих да вдигна куфарите. Тогава видях един мъж да излиза от файтона и разбрах, че не е Феликс. Сърцето ми се сви на топка в гърдите.

Исках да избягам. Не можех да застана пред него.

Но нямаше къде да избягам, нямаше какво да направя, трябваше да остана с гръб към прозореца и да чакам вратата да се отвори. Чух стъпките му по стъпалата, чух ключа да се превърта в ключалката. Майкъл влезе, понесъл олющения си куфар, лицето му беше обрасло с еднодневна брада. Усмихна се малко несигурно, но усмивката му помръкна, когато видя двата куфара до вратата.

Погледна ме, видя, че съм с шапка и палто. Никога няма да забравя неописуемата мъка, която видях на лицето му. В онзи момент се мразех повече отвсякога. Аз съм човек, който наистина има за какво да се мрази.

— Не така си представях завръщането — каза той.

Затворих очи. Не можех да го погледна. Господ да ми прости.

— Какво се е случило?

— Заминавам.

— Къде?

— В Ню Йорк. Срещнах един човек.

Отворих очи и се вгледах в лицето му. Виждах как в него бушуват чувства — гняв, объркване, неверие.

— Някой друг мъж?

— Съжалявам.

— Съжаляваш. Нищо друго?

Зачака да се оправдая и когато не го направих, продължи:

— Нямаше ме само един месец.

— Няма нищо общо с теб.

— За какво говориш?

Как да му обясня? Не можех. Повторих:

— Съжалявам.

— Съжаляваш — процеди той, сякаш бях изрекла неприлична дума.

— Майкъл, аз съм великата княгиня. Вярно е. Срещнах човек, който ме е познавал отпреди.

— Поредният Банишевски? — Той преглътна мъчително. — Надявам се, че има застраховка „Живот“.

— Помни ме от Царское село.

— Как се казва?

— Феликс Рифкин. Баща му е бил…

— В Свердловск срещнах човек, който те е познавал. Познавал те е много добре, защото е бил там в нощта, когато си умряла. Помогнал е на чекистите да те доубият с приклада на пушката, залял е лицето ти с киселина и те е заровил в гората на петнадесет километра от града.

Стори ми се, че ще повърна.

— Измисляш си.

— Бил е там. Не знам какво ти е казал този Рифкин, но той е лъжец. Великата княгиня Анастасия е мъртва. Не знам коя си, но ти не си онази Анастасия Романова. Чуваш ли ме?

Не го чувах. Бях видяла истината в очите на Феликс Рифкин. Цялото ми съществувание беше като някаква огледална зала. Феликс най-накрая ми беше дал сигурност. Не можех сега да повярвам на Майкъл, не исках.

— Майкъл, той дори си спомня брадавицата, която съм имала на дясното рамо.

— Това не доказва нищо.

Колко странно: струваше ми се, че водя спор за живота си. Почувствах огромно отчаяние.

— Този руснак, с когото си говорил, откъде знаеш, че той не лъже? Наистина ли иска светът да узнае, че той е извършил онова нещо? Болшевиките лъжат, всички лъжат.

— Дори и ти, както се вижда. Каза, че ме обичаш.

Файтонът на Феликс спря отвън.

— Съжалявам — промълвих, — не мога да го направя.

Взех куфарите.

Помислих, че ще се опита да ме спре, но не го направи. Колко присъщо за него. Нима нашата история още от самото начало не беше такава?

— Не мога да повярвам, че постъпваш така — каза той.

Отвърнах:

— И аз не мога.

Минах покрай него и излязох навън.

Чух как вратата на долния апартамент се отваря и госпожа Стантън наднича навън.

— Уличница — изсъска тя, когато минах край нея за последен път.

Когато се настаних във файтона, вдигнах очи. Помислих, че може да видя лицето на Майкъл на прозореца. Не го видях.

Нямаше какво друго да направя. Анастасия Романова се качи във файтона заедно с Феликс Рифкин и тръгна да търси съдбата си в Ню Йорк.