Саша Блейк
Отмъщение (86)

Клаудия

Плажът Санта Моника, Лос Анджелис, десет месеца по-късно, 2007

— Виж, виж какво намерих!

Моли пъхна под носа й деликатна розова раковина, като рог на еднорог.

— Много е красива, скъпа.

Моли внимателно забучи раковината в едната стена на пясъчния замък. Носеше светлочервен бански и когато се наведе, пухкавите й крачета останаха съвсем прави. Клаудия си помисли, че прилича на Мечо Пух, заклещен в заешката дупка.

Алфи и Джордж вдигнаха поглед от работата си: дълбаеха рова на замъка. Джордж беше загорял, а краката му бяха покрити с фин пясък. Приятно й беше да го вижда така: с разрошена коса и сериозно лице, съсредоточен върху задачите на детството. Когато го прегърнеше след ден, прекаран на плажа, сухата му коса беше твърда от сол, а от кожата му се излъчваше аромат на море и слънце.

Моли не разбираше и това се оказа предимство. Джордж се възстановяваше по-бавно. Картинките, които рисуваше — изпълнени с кръв, кинжали, от които калеше червена течност, и жълти изстрели — разкриваха вътрешната му борба. Но той беше издръжливо момче, а най-щастлив беше, когато бе заобиколен от семейството си и правеше обикновени неща, като да копае дупки на плажа. Двамата с Алфи отстъпиха назад, за да се възхитят на работата си, докато разпенената морска вода се въртеше и преливаше в рова им.

— Виж, Ла-Ла!

Иносънс, която мразеше да ходи на обществен плаж — всъщност мразеше да ходи на какъвто и да било плаж, — вдигна поглед, изтегната на големия подплатен плажен шезлонг. Клетият Куинтин го бе довлякъл от колата.

— Великолепно! — провикна се тя. — Продължавай!

Клаудия не беше убедена, че съществува живот след смъртта, но й беше приятно да си мисли, че Джак и Емили ги гледат с одобрение. Постъпи правилно, когато даде имението на Итън на благотворителна организация, която се занимаваше с младежи, оставени на грижите на социалната система. Там им беше мястото на тези пари. Тя нито ги искаше, нито се нуждаеше от тях. Не че особено държеше на наследството на Джак — но го беше получила. Беше подписала пълномощно на Иносънс да управлява бизнеса; децата можеха да го поемат, ако или когато пожелаеха.

Клаудия се надяваше, че Джак би оценил шегата. Иносънс бе запазила веригата „Бел Епок“ непокътната. Не беше заменила „всяка вълничка и корниз с остър ъгъл“, както бе заплашила някога; бе останала вярна на паметта му. Както сама бе казала — беше й по-лесно да е вярна на спомен, отколкото на живия мъж.

Клаудия се усмихна на Алфи и той отвърна на усмивката й. Цялото й тяло потръпна от удоволствие. За нея тези малки изблици на щастие, като падащи звезди, бяха същинско чудо. Може би, когато е бил близо до смъртта, човек оценява още повече малките удоволствия. Странното бе, че единственият мъж за нея открай време беше Алфи. Тя бе поела по дълъг и криволичещ път, за да стигне дотук, но ето че вече си беше у дома.

— Господин Джордж — каза Алфи, — умирам от глад. Какво ще кажете да хапнем по един корндог?

— Да! — викна Джордж и захвърли лопатката.

— Клаудия?

— Да, моля!

— Иносънс? Увериха ме, че са приготвени с пилешко.

— Да, с пилешко и конско — промърмори Иносънс и вдигна слънчевите си очила. — О, добре. Ще ускоря липосукцията.

Клаудия се изкикоти и остави топлия сух пясък да изтече между пръстите й. Винаги бе искала да обича Иносънс. А и в прошката имаше изкупление — и за двете.

— Ела, Моли — каза тя, — трябва да намажа раменете ти с още масло, а после може да влезем да пошляпаме. Ето така. Чудесно.

— Бладара — усмихна й се Моли.

— Пак заповядай — отвърна Клаудия и пое ръката на детето в своята. Докато вървяха към водата, устремът и ревът на морето звучаха като кресчендо в ушите й, а бризът докосваше косата й ласкаво като любовник. Чувстваше се странно сега, когато вече не се страхуваше от бъдещето. Сега всичко бе различно и тя знаеше със сигурност, че всички хубави неща предстоят.