Саша Блейк
Отмъщение (29)

Нейтън

Лондон, 1982

В мига, в който зърна клетото детенце, Шанта изпита желание да му даде най-голямата прегръдка, която бе получавало през живота си. Но не биваше да прекалява с изблиците на привързаност. Авторитетните органи не обичаха социалните работници да „създават емоционална връзка“ с децата — очевидно не беше честно към малките.

Шанта въздъхна. Някои хора, изглежда, смятаха, че основната квалификация на социалния работник е каменното сърце. Момичето, назначено към Нейтън Уилямс, се оказа абсолютно безполезно. Бележките й по случая бяха оскъдни и тя не бе проверявала редовно какви грижи полагат приемните му родители за него. Преди редките си посещения винаги ги бе предупреждавала в писмен вид. Това може и да беше стандартната практика, но толкова ли не можеше да използва главата си! Ако имаше тормоз, приемната майка щеше да има време да прикрие следите.

Картинката, която Нейтън бе нарисувал — на приемните си родители в пламъците, — бе предизвикала у Шанта желание да повърне: две отчаяни фигури с дълги ръце и крака, отворени усти и червена коса от пламъци и кръв. Клетото дете — беше само на четири! — би трябвало да пее песнички за животните и да прави таралежи от спагети и глина.

Шанта добре си представяше на какво е било подложено. Когато някой мъж се приближеше към него, Нейтън потръпваше. Очите му бяха празни, сякаш цялата надежда си бе отишла.

Шанта подозираше, че това не се дължи само на шока от загубата на родителите му в огъня. Възрастните можеха да извършат невероятни зверства, а детето все пак да ги обича. Но Нейтън беше прекалено малък, за да проумее ужаса от злополуката; по-скоро беше въодушевен от вида на пожарните коли. Знаеше, че Клер и Стокли са „умрели“, но когато някой го попиташе как се чувства, свиваше рамене, сякаш не разбираше въпроса.

— Нейтън, това ще бъде новият ти дом, а аз съм леля Шанта. Ако искаш да попиташ нещо, ела при мен, нали разбираш?

Нейтън я погледна. Очите му бяха безизразни и тя почувства как стомахът й се свива. Какво му бяха сторили? Прииска й се в „Шекспир Хауз“ да беше малко по-весело. Бог знае, че правеха всичко по силите си, но бюджетът не стигаше да сменят старите мебели и обстановката беше прекалено спартанска, за да прилича заведението на дом. Шанта трябваше да се увери, че другите деца не тормозят Нейтън.

— Отначало винаги е малко притеснително, нали, Нейтън? Спомням си първия си ден в училище — изобщо не исках да отида! Но се оказа толкова забавно. Намерих си много приятели. Сигурна съм, че и ти ще намериш приятели тук. Гладен ли си, миличък? За вечеря има овчарски пай, а за десерт — нещо много вкусно — ябълков пай и крем карамел.

Мина й през ума да го попита дали е вегетарианец, ей така, от учтивост. Все пак самата тя беше вегетарианка, колкото и на готвачките да им бе трудно да си представят подобна диета. Винаги се получаваше нещо като: „Запазихме ви малко зеленчуци! И сок от печено месо! О! В него има месо!“ Но кого заблуждаваше? На това дете никой никога не бе давал избор.

— Ще ти покажа стаята ти. Обичаш ли Батман? Сложих негов плакат до леглото ти. Освен това имаме хубави нови играчки, които те чакат, защото… защото старите ти… Е, хубаво е да имаш нови играчки, нали, Нейтън?

Усмихна му се. О, ръчичките му бяха като на скелет! А освен това му трябваха нови дрехи — истински, не от онези евтините. Не можеше да се съобразяват само с това кое е практично. Едни страхотни дънки щяха да направят чудеса за самочувствието му.

Нейтън гледаше навсякъде другаде, но не и към нея. Като дива котка, която се оглежда за хищници.

Шанта отключи вратата на стаята му. Помещението изглеждаше почти нормално. С изключение на подсиленото стъкло на прозореца и закованата към пода маса, беше много уютно. Шанта тайно бе донесла от къщи едно синьо плюшено мече — при раждането на Карлуонт й бяха подарили купища плюшени играчки. Средствата, предоставени от общината, си имаха лимит.

— Ето, пристигнахме. Можем да седнем и да почетем някоя книжка преди вечеря. Виж, имаме „Зелени яйца и шунка“. И „Фантастичният господин Фокс“. Сега тези книжки са твои, Нейтън. Написала съм името ти от вътрешната страна на корицата. Защо не прочетем няколко приказки, а после ще те заведа да се запознаеш с някои от другите де…

Прекъсна я оглушителен трясък, а после и смразяващ кръвта писък. О, боже, какво стана пък сега? Точно когато клетият малък Нейтън имаше нужда от малко тишина и спокойствие.

Несъмнено беше десетгодишният Фреди Уолш — вихрушка от беди. Шанта се опитваше да види доброто у всяко дете, наистина, но Фреди Уолш, бог да го благослови, подлагаше търпението й на сериозно изпитание. Не можеше да държи ръцете си далеч от оная си работа, а това не беше приятно на масата за вечеря. Ами онзи път, когато направи татуировка с тирбушон на новото момиче! Как изобщо Фреди Уолш се бе сдобил с тирбушон…

— Чакай тук, Нейтън. Сигурна съм, че някои от по-големите деца просто се забавляват. Ей сега се връщам.

Тя забърза по посока на скандала. Лекото подтичване беше най-голямата скорост, която можеше да развие. Проклетото подуване на палците, докторът каза, че от него е получила артрит. Не си бе представяла, че пръстите на краката могат да болят толкова много.

Хубавата малка Ким Харис се мерна по коридора и след миг зави зад ъгъла.

— Ким! — извика Шанта. — Ким! Ела тук, ако обичаш.

Малката хубостница обаче изчезна. Шанта въздъхна. Това положение беше абсурдно. Липсваше само един човек от персонала (все още не бяха намерили заместник на Брайън, онзи особняк с китарата; навремето Шанта имаше определени подозрения за него), но този недостиг определено се усещаше.

Е, добре, какъвто и да беше проблемът, разправията очевидно се беше уталожила. По-добре да се връща при Нейтън.

Когато видя затворената врата, сърцето й се сви от страх. Опита се да натисне дръжката, но тя не помръдна.

— Нейтън! Нейтън? Там ли си? Има ли… има ли някой при теб?

Глупав въпрос. Той не бе барикадирал вратата съвсем сам.

— Фреди? Фреди! Там ли си? Лукас? Моля те, отвори вратата, или ще трябва да ти вземем джобните.

Трябваше да повика помощ. Как бе възможно да се хване на този номер? „Добре. Запази спокойствие.“

— Фреди. Чуваш ли ме? Нейтън е съвсем малък, а ние трябва да се грижим за малките.

Малкият непрокопсаник като нищо можеше да има нож. Невъзможно беше, но Фреди умееше да постига невъзможното и обикновено го постигаше по лош начин. Притисна ухо до вратата. Маниакален кикот, шепот:

— Дръж ръката му, дръж я неподвижна!

Скимтене:

— Опитвам се!

Лукас.

— Нейтън? Добре ли си? Фреди, Лукас, ще повикам началника на отделението и ако видя, че от главата на Нейтън е паднал дори един косъм, ще повикам полицията. А детектив Морган наистина не иска да ви вижда повече тази седмица, господа. Сигурна съм, че няма да се наложи, тъй като знам, че и двамата сте добри и мили момчета, но подобно поведение е недопустимо. Не искаме да се озовете във „Фелтъм“^[1]!

„Млъкни, Шанта!“ Само влошаваше нещата. А после — никога не бе чувала подобен звук — дълъг, пронизителен писък на агония.

— Нейтън! — изкрещя тя и се хвърли с цялата си тежест върху вратата.

Вратата се отвори неочаквано леко и Шанта падна на пода. Разтреперана, огледа стаята за Нейтън. Почти очакваше да види мъртвото му тяло проснато на бодливия килим, но… О! Ето го — седеше спокойно на един стол. Изглеждаше… невредим! „Зелени яйца и шунка“ лежеше отворена в скута му.

Някакво скимтене я накара да се обърне. Лукас се бе свил в единия ъгъл. Лицето му беше бяло като тебешир, бе притиснал колене към гърдите си. Тя проследи замръзналия му поглед към мястото, където се бе присвил Фреди, точно зад вратата. Той бе покрил очите си с ръце.

Между пръстите му шуртеше кръв. На пода до него лежеше метален компас, а тази малка бучка от розово и бяло желе, приличаше на… късче жива плът… Не можеше да бъде… „О, боже, моля те, нека да е… бълвоч…“ Но Шанта знаеше какво е. Парченце от очна ябълка…

Докато Шанта се бореше с гаденето и се хвърляше към паникбутона, Нейтън вдигна поглед от книжката.

— Опита се да ме прободе. Той е лошо момче. — Гласът му се извиси до крясък, а пръстчето му се насочи към Фреди. — Лошо момче!