Саша Блейк
Отмъщение (26)

Нейтън

Лондон, 1978-1982

— Върви! — кресна Стокли. — Върви!

Проблемът беше, че Нейтън бе само на единайсет месеца и колкото и да се опитваше, не можеше да ходи.

Стокли измъкна кожения си колан.

Когато вечерта Клер пъхна Нейтън във ваната, водата почервеня.

Стокли лежеше безчувствен на леглото. Клер погледна часовника си — дванайсет и десет минути — и въздъхна. Най-после щеше да има няколко часа спокойствие. Бог знае, че го заслужаваше след цялата тази ужасна вечер. Стокли беше в отвратително настроение. Тя бе потръпнала от шума, а после бе излязла от стаята. Никоя майка не иска да гледа как детето й страда.

Нейтън беше виновен. Винаги беше с това печално изражение на нещастно дете. Винаги потръпваше, когато Стокли влезеше в стаята — защо го правеше? Така влошаваше нещата още повече. Стокли ставаше все по-напрегнат — никой не обичаше да го мразят. Клер не можеше да го обвинява. Това хленчене би подлудило и светец.

Все пак не можеше да гледа как удря детето. Обичаше децата, макар че момчетата бяха трудни за гледане, с всичкия този тестостерон. Предпочиташе момичетата. Но не можеше да каже „не“. Единственият й доход идваше от това, че бе приемен родител — ако можеше да се нарече така. Заплатата беше нищожна, едва стигаше за цигари.

Като цяло Клер беше добра приемна майка; проблемът бе, че децата бяха трудни. Тя постъпваше благородно, като приемаше тези нежелани деца под покрива си. Трябваше да получи нещо в замяна. А Стокли я караше да се чувства добре… когато я караше да се чувства добре. Той беше добър мъж — имаше здрави мускули от работата като механик!

Щеше да се поглези. Заслужаваше го. Изтича на долния етаж — кутия хубава „Макюън“, пакет „Би енд Ейч“, преглед на „Сън“ и — ооо! — в чантата й имаше няколко бонбона „Куолити Стрийт“. Човек трябва сам да се поглези! Промъкна се обратно горе и мина със затаен дъх покрай стаята на Нейтън. Понякога го чуваше как хленчи, но тази нощ мълчеше като гроб. Затвори вратата на спалнята си. Стори й се, че има нещо различно. Не, просто беше нервна. Не беше сигурна кога се е унесла, но по някое време се стресна и се събуди. Първият й инстинкт беше да скрие празната кутия: Стокли не одобряваше жените да пият. По дяволите, колко цигари бе изпушила? Стаята вонеше повече от кръчмата в петък вечер!

Навярно се разболяваше — беше й задушно, беше обляна в пот. Закашля се. Боже, някакъв идиот си бе запалил огън на открито! По това време? Нещо изпращя, чу се трясък и светлината угасна. Ненавиждаше тъмното! Мамка му, какво ставаше? Сякаш бе попаднала в ад, проклетата къща гореше — наистина гореше!

— Стокли! — изкрещя тя. — Събуди се!

Но той спеше като мъртвец.

Тя се запрепъва със скимтене към вратата с протегнати напред ръце. Настъпи нещо остро на пода и се препъна. Задъхваше се и издаваше нечленоразделни звуци от страх. Натисна дръжката. Вратата беше заключена.

— Стокли! — изкрещя тя. — Къде си оставил шибания ключ? Къщата гори!

Свлече се на колене, разтреперана, и заопипва слепешком по пода. „Не се паникьосвай, не се паникьосвай!“ Ключът навярно бе паднал от ключалката. Не напипа нищо. Но това не можеше да бъде! Беше слязла на долния етаж само преди няколко часа и тогава вратата се бе отворила. Сега вече се задушаваше. Гъст парлив дим изпълваше дробовете й, изгаряше очите й, горещината бе непоносима. Отново сграбчи дръжката и изкрещя. Стори й се, че е пъхнала ръцете си в горяща пещ.

— О, господи! — извика тя.

Кожата на дясната й ръка беше мокра и хлабава, болката се стрелна нагоре и й се стори, че някакво диво животно я яде жива. Като ридаеше и се давеше, тя запълзя към прозореца. Чу съскане, пращене, ръбовете на вратата сияеха в оранжево като в сцена от „Екзорсистът“. Адът идваше да я погълне. Разтърси прозореца, но той беше здраво прилепнал към рамката: още при боядисването Стокли го бе затръшнал и затворил, преди боята да е изсъхнала.

— Помощ! — опита се да изкрещи Клер, но едва успяваше да си поеме дъх.

Очите й пареха, но различи, че на тротоара са се събрали хора. Някои бяха притиснали устата си с ръка; една жена по пеньоар ридаеше и сочеше нанякъде. Една пожарна кола — „За Бога, побързайте, побързайте!“ О, защо не вдигнеха стълба към прозореца й и…

— О, господи, пламъците! — изкрещя тя, когато вратата на спалнята сякаш експлодира и в стаята нахлу огромна топка ален огън, или по-скоро погълна стаята в себе си. Клер почувства как косата на тила й се опърля…

Стокли беше вече буден и крещеше. „Паричка за Гай!^[1] — помисли си замаяно тя. — Ето ви човек, който гори жив.“ Миришеше на свинско. Сега Клер се бе превърнала в животно, не я беше грижа за него, за нея болката му не означаваше нищо.

— Помощ! — изкрещя тя с последния си дъх.

Разранените й юмруци оставиха червени следи по прозореца, но дори докато огънят ближеше ръцете и краката й, нахвърляше се отгоре й, поглъщаше я, разтапяше кожата й в садистичен пожар от агония, ужасеният й поглед остана прикован в една малка фигурка на улицата с наметнато на раменете одеяло.

Нейтън.

Той сякаш гледаше право към нея и… й махаше? В малката си ръчичка държеше нещо, нещо, което искаше да й покаже… ключ.