Саша Блейк
Отмъщение (48)

Емили

Шотландия, 1986

Емили обичаше да преспива у Тими. Той живееше в замък с кули и назъбени парапети, като принц. Не беше принц, но майка му и татко му бяха граф и графиня. Но Емили можеше да ги нарича Пат и Фред, защото бяха приятели на татко й. Още преди тя да се роди, задачата на татко й бе да се грижи за парите им. Беше ги вложил в инвестиции.

Тими имаше малко братче и сестричка, но той бе най-голямото момче и майка й казваше, че бил най-важното от децата. Той беше и най-забавният от тях. Имаше една миризлива хрътка и килими, в които зееха дупки. В замъка беше много студено, но имаше одеяла. Градината на Тими нямаше край. Майка й казваше, че била сто хиляди акра — най-голямото число на света. Имаше гора със светлосини камбанки и Емили и Тим яздеха понитата си из нея. Нейното пони се казваше Пипин и ядеше моркови от ръката й, макар че трябваше да внимава пръстите й да са събрани, иначе Пипин щеше да ги помисли за моркови. Имаше езеро с патици и ров, който заобикаляше целия замък. Тими казваше, че татко му понякога плувал в него, но той не, защото водата била прекалено студена, а освен това вътре можело да има патешка пикня. Емили обичаше да си играе на подвижния мост и в кулата, която някога е била тъмница. Тя бе принцесата, а Тими бе принцът, който я спасява. А после принцът попадаше в беда и трябваше принцесата да го спасява, за да е честно, защото изобщо не беше приятно да седиш в тъмницата — вътре беше тъмно и миришеше на плесен.

Емил и се боеше от таткото на Тими — той крещеше и носеше пола. Но понякога и Тими носеше пола, в специални случаи. За децата нямаше проблем, защото това беше разкрасяване, но не и за възрастните. Емили харесваше майката на Тими, която носеше зелени ботуши „Уелингтън“ дори на вечеря. Графинята позволяваше на Емили да бере ягоди от зеленчуковата й градина. Когато Емили оставаше да преспи, ако таткото на Тими беше в добро настроение, всички вечеряха в голямата зала с покрити с големи гоблени стени. Вместо електричество имаше свещи и голям огън в камината, сякаш бяха на лагер. Ако таткото на Тими беше в лошо настроение, Тими и Емили ядяха панирана риба в детската стая. По време на посещенията на Емили таткото на Тими почти постоянно беше в лошо настроение. Емили обичаше да се храни в детската стая, затова не й пречеше, че е мрачен. Ако след това отидеха в кухнята, готвачката им даваше по чаша кока–кола с резенче пъпеш вътре. Емили спеше в стаята за гости, в легло с балдахин. Качваше се на стол, за да стигне до него, защото беше много високо. В краката й спеше черната котка Берти, а в банята имаше специален камък за почистване на ръцете.

— Хайде да отидем да пием кока-кола, Тими. Ядох достатъчно, натъпках се.

— Добре. Но няма да се надбягваме.

Емили тръгна преди него към кухнята. Обичаше да е първа. Вярно, казваха, че първият е по-лош, а вторият — по-добър, но всъщност не беше така.

— Ще си сложа пъпеш в чашата, Тими.

— Лимон, Емили. Лимон, не пъпеш.

— Здравей, готвачке. Ако пушиш, ще умреш. Изядохме си всичката риба и картофеното пюре. Сега искаме да пийнем кока-кола… АААААААА!

— Господи, миличка, какво има! О, боже! Котката е хванала един заек. Е, това е природата.

Беше отвратително, на човек можеше да му прилошее. Сивата козина на заека беше цялата раздрана и разкъсана, а отвътре тялото му бе червено и кърваво. Беше мъртъв, а хубавата черна котка, която Емили понякога целуваше по носа, го ядеше, заровила муцуна в цялата тази червена каша. Емили почувства, че й се повръща, а после наистина повърна, по цялата предница на кадифената си рокля с вълнички от бяла дантела.

— Истинско гражданче, милорд, несъмнено!

Готвачката се опитваше да й свали роклята, но Емили не можеше да понесе някой да е близо до нея, защото не можеше да диша — толкова силно плачеше.

— Искам да си отида у дома, готвачке. Моля те, може ли да си отида у дома?

— Хайде, хайде, ела. Ама че шум вдигна! Това е само котка. Котките правят такива неща. Сега не можеш да си отидеш у дома, скъпа, много е късно, а пътуването е толкова дълго…

— Искам да си отида вкъщи, искам да си отида вкъщи, искам да си отида ВКЪЩИ, искам да си отида вкъщи, искам да си отида ВКЪЩИ, ВКЪЩИ, ВКЪЩИ!

— Разбирам, госпожице Емили. Искаш да си отидеш вкъщи. Успокой се, или ще си прехапеш езика. Ще отида при Нейна светлост. Ако се съгласи, Винсънт ще запали ленд роувъра.

— Не плачи, Емили. Можеш да дойдеш да си играем някой друг път. Но котката винаги гони зайци.

— Тими, трябва да се прибера у дома. Спешно е. Аз си имам мое зайче, казва се Петронила, и голямата ми сестра Клаудия се грижи за него, докато ме няма. Той е специален заек с мека козинка с цвят на праскова и уши, които се свиват назад като крила на самолет. Не е полски заек, а е от „Хародс“. Сяда в скута ми и ме оставя да го галя. Много е кротък, обича ябълки, а аз обичам него и искам да се уверя, че е добре. Много се тревожа за него. Той ми е най-любимото нещо, по-любимо дори от поличката ми на Захарната фея. Не искам да гледам този счупен мъртъв заек, прилошава ми. Готвачке, не се чувствам добре. Мисля, че ще…

Готвачката беше лъжкиня — голяма лъжкиня. Пътуването от Шотландия до Лондон изобщо не беше дълго; беше дори много кратко. Пат й помогна да се измие и да си облече друга рокля, а после тя помаха на Тими за сбогом. Винсънт взе куфара и й помогна да се качи в колата, а след пет минути беше сутрин и тя си беше у дома!

— Здравей, мамо, върнах се!

— Здравей, сладката ми. Пат ми каза, че си се уплашила. Много съжалявам, че си се разстроила заради мъртвия заек. Да отидем ли да погалим Петронила, за да се ободриш? Клаудия казва, че се грижи за него вместо теб, и съм сигурна, че е добре. Да му занесем ли морковчета?

— Да. Къде е Клаудия? Липсваше ми.

— Заета е. Каза, че ще се видите по-късно.

— О! Добре.

Емили се втурна в кухненската градина, където беше клетката на Петронила.

— Петронила!

Погледна, но не го видя. Обикновено, когато извикаше името му, той започваше да драска по пода на кафеза.

— Отвори вратата, миличка.

— Мирише! Клаудия обеща, че ще почиства кафеза му всеки ден, защото Петронила има толкова много акота.

— Може би е забравила, скъпа.

— Но тя обеща!

Емили коленичи, дръпна резето и отвори дървената вратичка. Отначало не беше сигурна какво вижда, а после една муха излетя право в лицето й и тя започна да крещи и да се дави. Загледа се по-внимателно и започна да крещи и да се дави, докато майка й не я дръпна настрани.

— Какво има? Какво се е случило? Емили!

Емили погледна към глупавото разтревожено лице на сестра си, която бързаше към тях с големите си дебели крака, и почувства такъв гняв, че й се стори, че целият свят ще избухне. Отблъсна майка си и хукна към сестра си. Пищеше, дереше я с нокти и я удряше.

— Мразя те, мразя те, глупава стара Клаудия! Ти ми обеща, че ще се грижиш за Петронила, а сега е мъртва и покрита с кръв, по нея пълзят червеи и я ядат мухи, а една полетя към лицето ми и едва не ми влезе в устата. Мразя те, мразя те и винаги ще те мразя. Ти си я убила, защото аз имах заек, а ти не, и ако получиш заек, ще го убия и ще убия и теб.

— Емили! Моля те, спри! Това… това е невъзможно… о, боже мой… Иносънс… кажи й. Не разбирам. Петронила беше добре. Снощи почистих кафеза й, ти ме видя. Това — уф, как вони! — това е невъзможно… Този заек е мъртъв от дни. Сигурна ли си, че…

— Млъквай, Клаудия! Не лъжи. Ти не хранеше Петронила, защото ревнуваше и завиждаше и се надяваше, че ще умре. Не искаш Емили да има нищо хубаво. Ти си лоша и гадна и трябва да се срамуваш от себе си. Извини се на Емили.

Емили беше толкова разстроена, че падна на земята и се разплака. Беше тъжна заради Петронила, дори повече отколкото за онзи полски заек. Но най-много й беше мъчно заради сестра й Клаудия, защото мислеше, че Клаудия й е приятелка, а тя само се беше преструвала. Клаудия бе наранила чувствата й, а това бе най-ужасното нещо на света.

— Съжалявам, Емили — каза глупавата стара Клаудия.

— Няма значение! — изпищя Емили. — Млъкни, идиотка такава! Накарай я да се махне, мамо! Мразя я, мразя я!

— Моля те, остави ни, Клаудия — каза майка й и Емили видя, че лицето й вече не е сърдито. — Емили вече не ти е приятелка.