Саша Блейк
Отмъщение (8)

Джак

Париж, зимата на 1997

Мария гледаше как по лицето на Джак преминава объркване, неверие, страх, удивление, шок и най-накрая — разбиране. После, за нейна изненада — о, този мъж винаги я изненадваше, — той нежно взе ръката й и я целуна. Тя изпита чувството, че това не му е достатъчно, че иска да се плъзне от леглото и да коленичи пред нея.

— Истинската майка на Клаудия — прошепна той, а после зарови лице в гърдите й и заплака.

Не бе очаквала такава реакция — не знаеше какво е очаквала — и понеже той трябваше да й помогне, се притесни, че ще си помисли, че сексът е бил само средство за постигане на целта й. Не беше. Бог да й е на помощ, беше влюбена в него.

Като дете Мария бе видяла как трите й по-възрастни братовчедки се сгодяват една след друга и си представяше, че всяко предложение е било голяма изненада. По онова време, както често става с малките деца, тя беше ужасна сексистка и мислеше, че решението е изцяло на мъжа, че единствената дума на жената по въпроса е „да“ на предложението. Нещо повече, предполагаше, че решението да обича, е изцяло на мъжа и само ако той каже, че всичко е наред, жената може да отвори ума и сърцето си за роклите и букетите, бонбоните и тортите.

Когато срещна мъжа на мечтите си, с потрес установи, че любовта, която изпита към него, е незабавна. Нямаше съмнение, че е взаимна, и бе съвсем естествено да й направят предложение. Женитбата беше нещо сигурно, а не изненада!

Е, не стана точно така.

Но макар че едно романтично сърце може да бъде съкрушено, почти невъзможно е да бъде убито и сега, повече от две десетилетия по-късно, Мария усети как я обсебва онова отдавна забравено чувство, странно близко до лудост. Нямаше съмнение, това бе любов.

Първия път тя бе провалила всичко и причината беше сексът. Боеше се, че историята ще се повтори и фактът, че е спала с него, преди да му разкрие истината, както и онова, което искаше от него, отново ще разрушат всичко.

Изчерви се.

— Обичам те, знаеш ли. Не исках да става така, но не мога да го спра.

Той й се усмихна. Очите му още бяха зачервени.

— Знам. Всичко е наред. И аз те обичам.

— Не исках да става така — каза тя. Той запали цигара и й я подаде. — Не това бяха намеренията ми, когато започнах.

— А какви бяха намеренията ти? — В гласа му се появи по-сурова нотка, сякаш бе изпитал някакво съмнение. Или може би това бе просто параноята й. — И откъде разбра, че Клаудия е твоя?

Тя се изчерви и придърпа бялата копринена нощница около себе си. Изведнъж, също като Ева, изпита нужда да прикрие голотата си.

— Когато оставиш бебе за осиновяване — подхвана тихо тя, — винаги търсиш. Никога не спираш да търсиш загубеното си дете. Не исках да я оставям, но нямах друг избор. Беше през седемдесетте. Извънбрачното дете беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на едно момиче. Произхождам от гордо семейство. Те биха се нарекли „добро семейство“… За пръв път бях влюбена и не знаех нищо. Бях само на шестнайсет. Правех, каквото ми кажеха, и направих… това. Дори не знаех, че може да се забременее от първия път. Мислех, че трябва да си го правила известно време, за да… прихванеш. Позволих да се случи, защото знаех, бях готова да се закълна в живота на майка си, че това е моят мъж, че ще се оженим, ще живеем заедно и ще се обичаме до края на живота си. Бях съвсем обикновено момиче. Но тийнейджърите мислят в абсолютен мащаб. Всичко е или абсолютно прекрасно, или непоносимо ужасно. Стана ужасно. Той се уплаши. Мисля, че от баща ми. Отрече, че бебето е негово. И той беше на шестнайсет. Имаше планове, искаше да е свободен, а това беше толкова, толкова позорно. Просто изчезна от живота ми и останах сама — бременна тийнейджърка, абсолютен позор. Родната ми майка спря да ми говори. Изпратиха ме при роднини и когато родих бебето, веднага го взеха. Дори не ми дадоха да го подържа. Докторите бяха студени, осъдителни, но жените бяха още по-лоши. Имаше само една добродушна медицинска сестра — една. Исках да дам на бебето си нещо свое и единственото, което имах, беше златната верижка със златно сърчице, която получих от родителите си за шестнайсетия ми рожден ден. Много е оригинална: чичо ми беше бижутер и я изработи специално за мен. Задържах верижката, но сестрата прикрепи сърчицето към дрешката на бебето. Когато оставяш детето си за осиновяване, а самата ти си почти дете, не разбираш какво си направила, как тази огромна грешка ще съсипе целия ти живот. След това го проумяваш, но, разбира се, вече е прекалено късно. Не ми позволиха да разбера къде е отишло бебето ми, кой го е взел. Не съществуваше официален начин да го открия. Но цели десет години търсих момиченцето си. На улицата, в автобуса — където и да отидех.

— Но… — проговори Джак и тя подскочи. Вече не говореше на него, бе потънала в собствения си свят. — Но, Мария, откъде щеше да разбереш, дори да я видиш?

— Щях — заяви тя. — Една майка винаги… усеща. — Направи пауза. — Ден след ден виждах бебета и момичета, навсякъде, но не и моето. И тогава… — Поклати глава, сякаш още не можеше да повярва. — Десет години след раждането й, точно в същия ден, прелиствах „Дейли Мейл“ и в клюкарската рубрика на Найджъл Демпстър видях една снимка. На нея бяхте ти и… съпругата ти. И Клаудия. Текстът беше: „Почитаемата Иносънс Ашфорд и нейният съпруг мултимилионер Джак Кент водят Клаудия, осиновената му дъщеря от първия му брак, на «Лешникотрошачката» в «Роял Албърт Хол», за да отпразнуват десетия й рожден ден.“

Мария погледна към него и се усмихна.

— Възможно бе да е съвпадение — каза тя. — Но Клаудия носеше огърлица. И на нея висеше моето сърчице.

Джак поклати глава.

— Това е удивителна история — каза той. — И така, какво… направи? Опита ли се да се свържеш с нея? — Намръщи се. — Не си спомням, но…

— Не — отвърна тя и отново се усмихна. — Можеш ли да си представиш какво щеше да направиш, ако се бях опитала?

Той се взря в очите й.

— Щях да си помисля, че си майка, която иска да вземе моето бебе.

— И?

— Щях да реша, че си златотърсачка. — Направи пауза. — Такава ли си? За това… за това ли е всичко?

— О, моля те! — отвърна тя пренебрежително. — Събрах цялата информация за теб и Клаудия, до която успях да се добера. И от този ден нататък я наблюдавах. — Сведе поглед и подръпна златистата бродерия на завивката. — Никога не изглеждаше щастлива. — Вдигна очи. — Никой от вас не изглеждаше щастлив. — Поклати глава. — Това беше голям урок — да видя как едно семейство, качено в най-новия модел ролс-ройс, облечено толкова красиво, потеглило към летището, за да замине за Ню Йорк, Бермудите или Фиджи… изглежда толкова нещастно. Исках да я спася, но бях ужасена, че може да ме отблъсне. Беше по-добре, по-сигурно да я наблюдавам, да й се възхищавам и да я обичам от разстояние. Казах си, че е прекалено късно да й бъда майка, но мога да й стана ангел хранител. Имам предвид… — Мария се разсмя горчиво.

— Казвах си го просто за да се почувствам по-добре. Знаех, че не мога да направя нищо за нея, нито тогава, нито никога. Нямах нищо. Живеех в свят от болка, който сама бях създала. Беше същинско мъчение. Все още е.

Джак стисна ръката й.

Тя прочисти гърлото си.

— Джак — каза тя. — Мислех си, че не мога да направя нищо за момичето си. Но, о, боже, оказа се, че мога. Преди няколко години тя си намери работа, нали така? В един вестник. А после… — Мария преглътна. — Когато разбрах, аз просто… Но предполагам, че по някакъв ужасен начин… е естествено. Чувала съм за такива неща. Просто си привлечен… без дори да знаеш защо. Не можех да се спра — написах й бележката. Никога не бях го правила, но това беше грешка. Имам нужда от теб, Джак. Трябва да спреш това. Не й казвай истината. Ще бъде прекалено тежко. Просто намери начин.

Той се взираше в нея, не вярваше на ушите си.

— Мария, не разбирам. Какво да спра?

Гадеше й се и тя осъзна, че цялата история й е толкова противна, че е кръжала около сърцевината като уплашено животно. Каза му. А после видя как той се втурва към банята и повръща.