Саша Блейк
Отмъщение (83)

Клаудия

Това беше изстрел. Със сигурност беше изстрел. „Боже, нека Итън да е мъртъв!“

— Джордж — каза тя и засмука разранената си устна. — Итън просто играе на една игра.

— Не е игра — възрази Джордж. — Той е лош. Нарани те. Разплака Моли. Искам да те развърже. Какъв беше този шум?

Трябваше да бъде силна.

— Моли, скъпа, трябва да си направиш бърлога. Джордж, виждаш ли това одеяло на леглото? Искам да го сложиш в голямата ракитена кошница ей там, а ти, Моли, да се пъхнеш вътре. Това ще бъде пиратската ти бърлога. Бързо, Джордж! Помогни й. Те ей сега ще се върнат.

Планът не беше кой знае колко умен, но Моли беше изтощена и изплашена. Можеше да се получи.

— Не! Не! Не искам в кошницата! Страх ме е от кошници! Искам остана с теб!

Боже!

— Добре, Моли, ще останеш с леля Клаудия. Аз ще се погрижа за теб. Ела тук. Джордж, виждаш ли нещо остро, за да срежем това въже? Ох!

Беше се преместила на леглото — върху пинцетата. Пинцетите не можеха да режат въже.

— Какво има, лельо Клаудия — о, виждам…

Джордж измъкна пинцетата изпод нея.

Вратата се отвори със замах.

— Върнахме се! Вижте кой е дошъл за шоуто!

В гласа на Итън имаше налудничава нотка, а цялата надежда умря в гърдите й, когато видя Марк да влачи Джак за косата. Кракът му беше увит в найлон… червен найлон… или това беше… кръв?

— Не гледай, Джордж. О, боже, моля те… достатъчно! Как можеш да им го причиняваш, те са деца!

— Не ме критикувай. Как смееш да казваш точно на мен как да се отнасям с деца? Твоето семейство не знае как да се отнася с деца… Ти знаеш ли, Джак? Знаеш ли, Джак?

— Ла-Ла! — проплака Джордж, втурна се към Иносънс и я прегърна.

— Моето голямо храбро момче — каза Иносънс. — Голямото ми храбро момче.

Тя погледна към Клаудия и кимна. Какво означаваше това? Че Джордж е направил каквото трябва? Клаудия можеше само да се надява да е така. Е, добре. Иносънс беше по-корава. Не се боеше да погледне смъртта в очите — макар че, както би казала Емили, тя беше по-стара.

— Така ли? — каза Итън. — Искаш ли да го видиш как пищи като момиче? — Той хвана Джордж за ръката. — Свали си дрехите, Джордж.

— Не!

Джордж се опитваше да го ухапе по ръката и Итън го удари по главата.

— О, спри да хленчиш, това не беше нищо. Все още си в съзнание.

Клаудия се бореше с въжето.

— Моля те, Итън! Моля те, можеш да ми направиш всичко, кълна се…

— Съпруго моя, наистина ще ти направя всичко. Имай търпение. Но ще го направя после, става ли? Марк, донеси няколко кърпи. Не искам кръв по килима.

Марк кимна.

— Връщам се веднага, така че никой да не опитва нищо.

— Млъквай, Марк, просто върви. Мисля, че аз и глокът ще удържим положението. И донеси още въже, за да завържем Шарън Маршал. — Ухили се на Иносънс. — Човек не бива да се срамува от произхода си.

Иносънс наведе глава.

Ако изобщо можеха да направят нещо, сега бе мигът. Но ръцете на Клаудия бяха вързани зад гърба й толкова здраво, че Джордж не бе успял да разплете възлите. Изобщо не беше като във филмите, където похитителят бе небрежен и въжето лесно се разхлабваше. Джак се бе свлякъл на пода, побелял от болка. Веднъж, когато бяха малки, Емили бе изляла всичката вода от аквариума на златната рибка, защото не разбираше как рибката не се удавя. Тогава Клаудия влезе в стаята и видя как рибката се мята и задъхва на пода. Този спомен я заля като буен поток сега, докато гледаше Джак.

Не можеше да го гледа така. Дори Иносънс изглеждаше изплашена и ужасена, сякаш се бе отказала от всяка надежда. Итън държеше пистолета насочен към нея. В стаята цареше тишина, единствено малката Моли не спираше да плаче — звукът бе като дрелка, която се забива в мозъка ти и вибрира.

— Боже господи! — изкрещя Итън. — Млъквай! Главата ми ще се пръсне. Някой да направи нещо. Казвам ви, ако проклетото хлапе не млъкне до три секунди, ще го прострелям в устата. Едно… две…