Саша Блейк
Отмъщение (66)

Марк, личен асистент на господин Итън Самърс

Двайсет и един километра над Финикс, Аризона, март 2005

— Дърпай по-силно, Марк! Почти намериха контролната зона!

Той се опита да си поеме дъх — силата на ускорението смазваше гърдите му, ребрата му бяха станали на пудра — и дръпна джойстика, за да го обърне. Военният самолет се завъртя на деветдесет градуса и той почувства как кръвта се оттича от главата му. „Не припадай, не припадай, напрегни краката, стегни корема — съпротивлявай се, по дяволите!“

— А сега давай. Удари го!

Самолетът се разтресе срещу ясното синьо небе. Марк зърна врага от дясната си страна, сърцето му неудържимо биеше.

— Имаме визуален контакт. — Оголи зъби и стисна ударника. Пилотската кабина зазвъня от тракането на обстрел с автоматичен пистолет, а от другия самолет се вдигна дим. — Ударен е! Улучи го, войнико! Спечелихме!

Цялото тяло на Марк пулсираше от триумф. А може би просто целият трепереше. Адреналинът го наелектризираше. Това бе най-страхотното, най-ужасяващото нещо, което бе правил през живота си — тази рискована маневра, която му бе възложил инструкторът. Той беше Маверик. Беше изключително, страховито. Той, Марк, бе спечелил въздушния бой. Беше невероятно, дори когато полетя надолу със скорост четиристотин километра в час, а главата му се превърна в гюле, чието огромно тегло заплашваше да прекърши гръбнака му надве като франзела. Той бе спечелил, спечелил, спечелил… о, мамка му!

— Може ли да го направим отново, Скип? — попита той. — И този път трябва да загубим.

— Хубав опит, приятелю — каза Итън, докато ухилено сваляше авиаторските очила „Рей-Бан“ и потупваше Марк по рамото. — Но не се опитвай да се мериш с най-добрия!

Марк засия, когато вторият пилот стисна ръката на Итън и каза с леко заекване:

— Готов съм по всяко време да летя с вас, господин Самърс.

Без изненада видя как професионалистът — мъж, свалил четири вражески самолета от небесата над Ирак — се изчерви и добави:

— Сигурен съм, че го чувате постоянно, но ние сме големи почитатели на работата ви, господин Самърс. Ще бъдете ли така добър да… ще бъдете ли така добър да ми дадете автограф за жена ми?

Итън бе щастлив, така че и Марк бе щастлив. Работата бе свършена. През последния месец двамата бяха вземали уроци по въздушен бой за напреднали, бяха преследвали анаконда в едно бразилско езеро, бяха яздили бик в Монтана и бяха стреляли с оръдията на истински танк чийфтан. Не че Итън не изпитваше удоволствие да се носи по кристалните вълни край Малибу до Камерън и Матю, но през повечето време искаше адреналинът му да е повишен. Итън живееше заради истинската опасност, следователно задачата на Марк беше да му я осигурява.

Марк обичаше да си мисли, че до момента е свършил добра работа.

Освен това прекарваше половината си живот в състояние на неистов страх. Докато летяха обратно към Бърбанк с частния хеликоптер, краката му още трепереха, а потта се лееше от тялото му. Пустинята бе безумно гореща; да дишаш в тази жега бе като да се опитваш да дишаш в нагрята фурна. Но по някакъв начин Итън успяваше да остане любезен и хладнокръвен, докато Марк се вареше като картоф. Но въпреки ужаса тръпката беше несравнима! Не обичаше хеликоптера — дяволски начин за летене, — но след военния самолет сегашният полет приличаше на кротка възрастна дама.

Обичаше да съобщава на дребните хорица с какво си изкарва хляба: главен личен асистент на господин Итън Самърс. Гледаше как очите им изскачат, а челюстта им увисва от възхищение. И точно така трябваше да бъде. Той, Марк, бе пазителят на портите. Той беше човекът, който будеше една от най-големите звезди на Холивуд с тройно еспресо в чаша от „Версаче“ всяка сутрин; той бе този, който сортираше всяко обаждане по важност и следователно той бе този, на когото целуваха задника и когото засипваха с рушвети (подаръци, скъпи подаръци), защото той бе ключът, той държеше силата. Кралят се вслушваше в съветите му; всеки, който искаше нещо от господин Итън Самърс, трябваше да мине през Марк и всички го знаеха.

Всички дребни хорица ревнуваха от начина му на живот, достоен за холивудска знаменитост, и имаха право. Само ако знаеха!

Бяха напуснали вилата на брега на Малибу в три часа сутринта. Итън се бе хвърлил набързо в басейна, бе изял няколко белтъка и буритос със зеленчуци на пара, а после двамата бяха скочили във ферарито 250 джи ти „Берлинета Лусо“ от 1963 година, за да стигнат до летището. Колата бе втора ръка и бе навъртяла над осемдесет хиляди километра, но човек е готов да прости всичко на една кола, ако предишният й собственик е Стив Макуин.

Марки не плуваше, но когато беше в настроение, обичаше да седи в горещата вана или на балкона и да зяпа задника на момчето, което чистеше басейна, или спокойните сини води на Тихия океан, блеснали на слънцето отвъд грижливо поддържаните ливади.

Само че отдавна не бе имал такова настроение. Трябваше да се занимава с много административни въпроси и не се доверяваше на никой друг да ги свърши. Разбира се, Итън имаше хора за това — агента, прес агентите, адвокатите, мениджъра, — но Марки беше неговото другарче, човекът, който го поправяше, най-близкият му приятел.

Марк познаваше истинския Итън — рядка привилегия, с която се гордееше. Възхищаваше се на работодателя си, задето успяваше да поддържа известна загадъчност, както някогашните звезди. Можете ли да си представите Кари Грант да разказва пред някакъв таблоид какво яде на закуска? Това изобщо не ви влиза в скапаната работа! Марк беше почитател на старомодния стил в шоубизнеса: когато играя роля, е по-добре да не знаеш кой съм.

Беше истински позор, че някои журналисти не бяха съгласни с това убеждение, но страхотният юридически екип на Итън се състоеше от изкусни, всезнаещи и непрощаващи хора. Тези, които се опитваха да изкарат по някой долар чрез разпространяването на лъжливи и обидни клевети, бяха смачквани като мравки. Итън държеше да запази личния си живот само за себе си. И очевидно това поведение действаше: спечелването на „Оскар“ бе подействало като магия. Молбите за среща, планините от сценарии, поздравленията продължаваха да се сипят и сега, седмици по-късно. Марк бе уредил да изпращат повечето букети в болницата „Сийдърс Синай“, както и шоколадовите тарталетки и кошниците с екзотични плодове. Сребристият мерцедес, часовникът „Брейтлинг“, диамантените рамки от „Луксориейтър“, бутилката „Шевал Блан“ от 1982, платинените бижута, костюмите на Марк Джейкъбс и Пол Смит, течно кристалните дисплеи: всички безплатни боклуци щяха да бъдат продадени на търг, а печалбите — изпратени в болницата за детски изследвания „Сейнт Джуд“.

Итън не беше като други, по-дребни звезди. Марк сви устни, когато си спомни как онзи задник от „Другари“ ровеше в торбичката с деликатеси в „Сънданс“. Итън не приемаше безплатни дреболии. Имаше достойнство и твърдо установени вкусове; нямаше нужда от „безплатните боклуци“. Нощта на Оскарите винаги беше страхотна. Марк обичаше да слуша за пикантериите, които пресата не отразяваше: стегнатото като барабан лице на Джон; Винс, направи си една шибана липосукция, покажи малко уважение; онова хлапе от тъпия „Хобит“ — колко педерастко; Джесика, популярното момиче, отврат; и, разбира се, беше се възхитил на великолепната реч, с която Итън посрещна награждаването си за най-добър актьор. Помнеше я дума по дума:

„Когато бях дете, единственото време, когато можех да гледам някой филм, беше, докато чаках автобуса пред витрината на магазина. Не можех дори да си представя, че някой ден ще участвам във филм и получаването на тази награда тази вечер ме изпълва със смирение, напомня ми откъде съм дошъл — общо взето, отникъде — и ми казва, че всяко дете, независимо колко бедно или онеправдано е, може да сбъдне мечтата си.“

Марк тайничко си мислеше, че е жалко, задето Итън се намираше в такъв етап на кариерата си, в който може да пропуска онези събития на червения килим, които не бяха свързани със собствената му работа — Марк ги обожаваше. Но както Итън бе доверил на „Венити Феър“ по време на едно от редките си интервюта, „човек постоянно има чувството, че или му целуват задника, или той целува нечий задник.“ Това последното звучеше много сладко, сякаш Итън не обичаше да му целуват задника!

Но той беше почтен човек. Не приемаше безплатни боклуци от никого. Не обичаше да обсебва хората. Той беше единствената звезда, която не отсядаше в „апартаментите за гости“, които се появяваха във всеки прочут хотел или салон в Ел Ей в седмицата преди Оскарите. Презираше този договор с дявола: да се нахвърляш на безплатните продукти и процедури — от миенето на задника до шибаните порцеланови зъби, — а после да си заставен да позираш и да демонстрираш алчността си през вампирите от „Ин Стайл“ или „Пийпъл“. Обичаше всичко да е честно. Беше му по-приятно да си плаща за нещата, които получава. А наистина можеше да си го позволи. Когато някой живее на върха на планина, не е трудно да се досетиш, че е богат. Разположената му на двеста хиляди квадратни метра къща в Холивуд Хилс беше неописуемо страхотна. За да стигне дотук, му трябваха девет години тежък труд, но Итън винаги бе правил добър избор.

Марк се възхищаваше на къщата. Въртеше се из нея като патица в гнездото си. Не би могъл да се гордее повече, дори ако бе положил всяка тухла със собствените си ръце!

Огромният басейн за три милиона долара най-после бе довършен. Строежът му отне две години. Имаше водопад и воден екран колкото гаражна врата, достатъчно плътен, за да може да се прожектира филм на него. В края на басейна се издигаше скулптура за четири милиона долара — Итън страшно си падаше по културата, за разлика от повечето скучни американци. Скулптурата беше… о, какво? Зашеметяваща творба на Арно Брекер — „Раненият“. Изобразяваше мъж, стиснал главата си от болка. Както би казал някой калифорниец, статуята бе абсолютно съдържателна.

Първото парти в басейна на Итън, миналата събота, седмица след връчването на Оскарите, накара хората да изпаднат в екстаз. Беше много по-хубаво от тъпите забави на Елтън, на които вечно се вдигаше шум около СПИН-а. Не можеше ли хората да се позабавляват поне пет минути, без някой да ги кара да се чувстват виновни? Партито надмина и тези на „Венити Феър“, дори и партито на студиото по случай Оскарите: аквариуми със златни рибки на тавана, който прокапаха и предизвикаха късо съединение? Стига! Със същия успех можеха да боядисат няколко момичета със сребърна боя, да ги сложат в клетки и да заявят, че са тигри! Партито на Итън бе от старата школа: страхотна, вкусна и проста храна: хайвер, печено телешко, омари от Мейн. Десертът беше от „Пинкбъри“. Марк обичаше този с вкус на зелен чай; Итън предпочиташе ванилия. Тези десерти бяха пристрастяващи. Все пак хората трябваше да ядат нещо, така че беше само от полза, ако наоколо не се виждат мазнини и въглехидрати (всеки сам си избира с какво да се трови), в противен случай гостите щяха да ги изплюят.

Марк смяташе, че това е отвратително. Да го кажем с прости думи, поне десет от най-големите филмови звезди бяха болни от булимия в напреднал стадий. Всеки можеше да си изповръща червата, щом желае — но не и в японската тоалетна за шест хиляди долара на Итън. Очевидно химическите тоалетни не отговаряха на странните им очаквания. На тези хора обаче дори не им хрумваше да почистят след себе си, а бе ужасно неприятно да видиш бълвоч или още по-лошо — да усетиш гадния му мирис. Това бе подробност, която Марк смяташе, че би трябвало да присъства само в един по-тъжен живот. Тук, сред блясъка, богатството и привилегиите, изглеждаше странна и нелепа. Погрешна.

Персоналът бе поднесъл шампанско „Кристал“ и коктейли: специалитетите на Ел Ей, като коктейл с лимон от бар „Мармонт“ и „Горяща мандарина“ от „Кацуя“ — любимия на Итън. Такъв чревоугодник беше, обожаваше внезапното парене на чилито след сладостта на захарта и цитрусовия сок. После гостите отново се настаниха на саловете и гледаха филми на ужаса — „Поличбата“ и „Психо“ — под светлината на пълната луна.

Итън беше твърде готин, за да пусне собствените си филми, макар че ако някой от гостите настояваше (щеше да е грубо да разочарова заклетите си фенове), в закрития киносалон прожектираха откъси от „Параскачач“, „Точка на удар“ и „Отпуск по болест“. Както всички стаи в къщата, и киносалонът бе обзаведен изискано, с изключителни мебели, старателно подбрани от вътрешните дизайнери от всяко кътче на… ами, главно на Италия.

Меките фотьойли „Галанте“ от „Армани Каза“ с тапицерия в цвят на бляскаво сребро правеха удоволствието на зрителя още по-голямо — или може би някои щяха да предпочетат белите кожени столове „Юнийк“ на „Версаче“ — меки като пух, с деликатни шевове. Степента на осветление се настройваше с дистанционно и навсякъде имаше свещи. Итън обичаше романтичната атмосфера, създадена от пламъчетата — такава душица беше! Всъщност Марк бе този, който откри свещниците „Малкия Йосиф“ на Максим Велковски, изработени за хотел „Кубус“: порцеланова детска главичка, бляскаво готическа и плешива, докато капещият восък не я увенчае с коса. Той, Марк, знаеше какво обича Итън по-добре от някоя жена с нулев процент мазнина в тялото, огромни бели зъби и научна степен по не знам си каква глупост.

Фойерверките — още по-привлекателни поради законовите ограничения — бяха последният щрих. Янките не правеха фойерверки така, както англичаните, и тазвечерните запалителни вещества бяха специално внесени от Обединеното кралство („красиви, зашеметяващи, само пари за горене“). Поне една от големите звезди си бе тръгнала по-рано с тежък синдром на недостатъчно внимание от страна на другите. В действителност Марк подозираше, че диагнозата е умствено разстройство, предизвикано от гледката на стая, пълна с книги: Шекспир, Фройд, Дикенс, Толстой, Нигела.

— Искаш да кажеш, че си ги прочел всичките?

А шефът на студиото захапа свития си юмрук и изпрати един от подчинените си с предложение Марк да се обади на помощника му и да му даде номера на дизайнера.

Но като цяло гостите просто се забавляваха: егото им бе поласкано, специалните им нужди — предвидени и овладени (алергия към соя, отвращение към жълтия цвят, фобия от часовници, страх от плешиви хора и така нататък). Музиката бе силна, в стил ретро, имаше и обособени кътчета, където можеш да се оттеглиш, ако си идеално чиста русокоса изгряваща звездичка, дъщеря на някое холивудско величие, и жадуваш за тройка с приятеля си — дилър на наркотици, най-добрата си приятелка и шишенце кристален метамфетамин. Точно това беше най-милото у Итън: той не се занимаваше с такива гадости, но никого не съдеше. Обичаше хората да се отдават на удоволствията си — за негова сметка може би, но не и за сметка на репутацията му. И като стана дума за това…

Марк бе потръпнал, докато гледаше как сладураната от този месец се опитва да се издигне в холивудските кръгове с отчаян опит да демонстрира интимност. Итън бе прекалено възпитан, за да я унижи публично, но всички гости видяха еднопосочния поток от привързаност. Дните на момичето бяха преброени.

Първо, не бе успяла да стигне дори до номинация за „Еми“ за участието си в кошмарния комедиен сериал „Обуздай екстремизма си“, в който играеше изпълнената с гняв дъщеря тийнейджърка на реформиран терорист. Второ, полудяваше, ако се озовеше в стая без повърхност, в която да се огледа.

Итън не вземаше наркотици — предпочиташе да се изкачи пеш по каньона Ръниън, — докато тази луда кучка смяташе, че кокаинът е толкова полезен, колкото и целината. После започваше да се тъпче с кифлички „Тутси“ и да яде фъстъчено масло направо от буркана, след което ревеше, повръщаше и прекарваше следващите четири часа в бягане във фитнес салона и хленчене по телефона на терапевта си. Ел Ей я беше сдъвкал и изплюл, тя просто не можеше да издържи на натиска му. На следващия ден пристигна разплакана с велосипед — не мотоциклет, велосипед. Пфу! Беше изпаднала в истерия, защото някой — съвсем заслужено — я замерил с бутилка от хамъра си и бе изкрещял: „Купи си шибана кола!“

Итън отново щеше да започне да се среща с френски сервитьорки: сладки момичета с високо самочувствие, без очаквания и с достойнство. Беше на двайсет и седем години, вече не беше млад и беше убийствено сериозен по отношение на кариерата си. Човек трябваше да работи, за да остане актуален. Най-абсурдното нещо, което можеше да се каже за Ел Ей, е, че там е „спокойно“. Итън беше обмислил предварително всичките си ходове и не се срамуваше от това, за разлика от всички други мегазвезди, които лъжеха пред вестниците: „О, просто ми се случи!“ Бяха необходими години, за да се създаде и поддържа подходящият образ. Никой не ставаше първокласна звезда с необмислено поведение. Сред безкрайната помия на Холивуд фокусът беше всичко. Итън бе зает на снимачната площадка — участваше в „Трансмисия“, — в противен случай досега щеше да се е отървал от бремето, което представляваше това момиче. Но Марк бе приготвил купчина изрезки от вестници в една папка. Щеше да ги даде на Итън и тя щеше да е вън от играта. Разбира се, Итън щеше да иска да се раздели с нея по старомодния начин, но той беше прекалено добродушен. След като му дадеше зелена светлина, Марк щеше да я изхвърли със съобщение по мобилния и за да смекчи удара, с една сребърна чанта „Кели“ от „Ермес“.

Итън беше зает: не можеше да си пилее времето с хора, които винаги щяха да губят. Други звезди имаха делови интереси: притежаваха ресторанти, отглеждаха расови коне. Интересът на Итън бяха хората. Той се занимаваше с благотворителност, но не вдигаше шум около това, за разлика от Анджелина Джоли. (Тази жена щеше ли да млъкне някога?) Беше спасил човешки животи, когато в онзи парижки хотел избухна бомба. Дискретно бе платил за рехабилитацията на някои от пострадалите, но обществеността не го знаеше и Итън предпочиташе да си остане така.

Марк почувства прилив на топлина, когато си помисли колко предвидлив е Итън. Влагаше интелигентност във всяко свое действие и разбираше хората. Това щеше да е тайната на суперзвездния му статус по цял свят и на грандиозния му успех. Итън бе извънредно могъщ; можеше да постигне всичко, но звездата му все още изгряваше — нещо, което се струваше на Марк най-вълнуващата част от всичко. Сега топлината се бе превърнала в горещина, а бръмченето в ушите му бе заради Итън.

Когато си банка, когато си прочута марка, когато си Том Ханкс, диетичната кола, ресторантите „КФС“, тогава всичко започва да се забавя и да става отегчително. Тогава човек престава да върши добра работа и започва да прави глупости — защото е стигнал до целта си. След като бе стигнал до нея, нямаше къде да отиде.

Марк обичаше да си мисли, че по някакъв малък, но важен начин успехът на Итън отчасти се дължи на самия него.