Саша Блейк
Отмъщение (32)

Клаудия

Лондон, есента на 1980

Клаудия влезе в гардероба си и започна да рови вътре. Обичаше този шкаф. Беше достатъчно голям, за да се скрие в него, но не прекалено огромен. Новата къща на баща й беше по-голяма от цялото й училище! Обичаше да взема фенерчето си, Бас, куклите си и едно одеяло и да си прави гнездо под рокличките. Бавачката М. подреждаше всичките й шейсет и четири рокли в точен порядък: онази от бял брокат, онази от кремава коприна и сатен, онази от розов тюл с мъниста, тъмночервената дантела, червеният муселин, украсен с пера и перли… и накрая, покрита с найлон, роклята, с която се бе сбогувала с мама. От смъртта на майка й насам Джак й бе купил много нови роклички.

Клаудия обичаше нещата да са подредени. Икономката, госпожа Принт, й бе подарила за рождения ден комплект подострени моливи и тя обичаше повече да ги подрежда, отколкото да рисува с тях. Татко й, й бе направил друг специален подарък — блестяща гривна. Беше прекалено тежка за китката й, но ако седеше на слънцето, по гривната се образуваха множество малки дъгички. Когато я видя, бавачката М. направи физиономия.

— Не е ли хубава, бавачке? — попита Клаудия и бавачката се разсмя.

Но сега татко й щеше да й поднесе най-хубавия подарък: нова мама. Щеше да й я донесе днес. Клаудия извади розовата си рокля на фея — атлазена, с тюл, пайети и крила. Всичките й роклички се шиеха специално за нея от мъж на име господин Крол. Клаудия малко се боеше от него — името му й звучеше като „трол“. После извади белия си атлазен чорапогащник и розовите балетни обувки с панделки на краката. Панделките се оплетоха, затова тя просто ги завърза на възел. Щеше да си сложи гривната дъга. Беше загубила тиарата. Слезе на пръсти по задното стълбище, довлече един стол в главната гардеробна и свали бялото си палто от норка с копчета от слонова кост и шапката си от сребриста лисича кожа от „Дейви Крокет“. С шапката й беше горещо, а палтото смачка крилата. Но искаше да покаже на новата мама всичките си любими дрехи. Погледна се в огледалото на гардеробната. То имаше златна рамка, също като в „Снежанка“.

— Без червилото си съм гола! — обяви тя на глас. — Гола, казвам ти!

Знаеше къде Рут държи червилата си — имаше си скривалища из цялата къща, защото, ако й потрябваше червило, не искаше да върви километри, за да го намери, искаше го веднага! Клаудия избра червено на „Корвет“, макар че се страхуваше да плъзне ръчичката си по задната част на дивана — там можеше да има паяк, а тя ненавиждаше паяците. Искаше да удължи миглите си, но бавачката М. не употребяваше грим, а Рут държеше черната си спирала в чантата си, така че Клаудия ги удължи с черния си молив. Беше по-трудно да рисуваш по лицето си, отколкото на хартия — огледалото постоянно те кара да движиш ръката си в неправилната посока.

Трябваше да има цветя за новата мама. Клаудия щеше да набере. Не й позволяваха да къса цветя от градината, но когато някой възрастен кажеше: „Не е редно“, а тя отвърнеше: „За теб са“, той спираше да се сърди. Клаудия се шмугна през входа за персонала, промъкна се покрай пазача и започна да къса оранжевите и розови кученца от една от градините. Никой не забеляза. Сега къщата й беше пълна с хора — госпожа Принт, госпожата, която готвеше, други, които чистеха, един мъж, който караше колата на татко й, а също така Рут и бавачката — всички те винаги предполагаха, че някой друг се грижи за нея. А днес всички бяха свръх заети. Щеше да има голямо тържество за възрастни, защото татко й щеше да се върне заедно с новата мама. Клаудия нямаше търпение да пристигнат.

Рут беше забавна, но само се преструваше, че я слуша, а когато вечер й четеше приказка, пропускаше някои части. Бавачката беше мила, но стриктна като учителка — караше я да върви, докато й излязат пришки, и да яде крем карамела си. Татко й, й купуваше подаръци, но никога не й задаваше въпроси, нито пък я водеше в парка. Последния път й каза:

— Но, скъпа, купих ти…

А тя го прекъсна:

— Не ме интересува какво си ми купил, искам да играя с приятелките си!

Той притихна и тя попита:

— Обидих ли те, татко?

— Малко — отвърна той.

Беше ужасно, когато възрастните са тъжни. Нямаше нищо по-ужасно от това, затова Клаудия отвори подаръка, за да го зарадва. Отново обеци. Бяха красиви, но на нея не й се правеха дъги. Искаше да седи под скалата в парка с Имоджин и Алиша и да си разменят ваденки с герои на „Уолт Дисни“.

Единственото, което искаше повече от това, беше мама.

Мама ти дава много прегръдки — точно колкото трябва. Тя разбира, че не можеш да изядеш краставицата си, ако се е допряла до макароните със сирене. Забелязва дали ноктите на крачетата ти стърчат в обувките. Знае, че понякога ти е приятно да ти прочете бебешка приказка, макар че си голямо момиче. Знае, че обичаш да гледаш „Доктор Кой“, но не и ако печелят лошите. Знае, че лампата на банята никога не бива да се загася през нощта. Не крещи, ако случайно повърнеш на килима или някъде другаде. Слага хавлията ти на радиатора, за да е топла след банята. Дори и да не й кажеш, мама знае кога си загубила някоя играчка и ти я намира. Никой друг не го правеше.

Клаудия въздъхна и се опита да не плаче. Последния път, когато плака, защото мама й липсваше, татко й се разплака. Беше готова да вземе в ръка паяк, само и само баща й да спре да плаче. Беше готова да яде авокадо. Беше готова да отиде на училище без гащи. Беше готова да целуне Саймън Ларчкин, който вонеше на пикня. Когато татко й плачеше, това беше по-страшно дори от Далек от „Доктор Кой“. Беше готова да направи всичко, само и само татко й да не плаче повече. Но сега… тя седна на моравата. Огромните черни порти се отваряха бавно, като с магия. И там, все още далеч, малка като играчка, беше червената кола. Не й беше любимата. Тя обичаше голямата кола със сребърната фея, която не й позволяваха да откъсне. Но в червената кола беше татко й. Татко й се връщаше!

Клаудия скочи и побягна към портата. Вятърът духаше в лицето й и след цяла вечност тичане крачетата й се умориха. После се засрами и се скри зад един голям храст с розови цветчета. Щеше да изчака и да види как изглежда новата мама. Най-добрият й приятел, Алфи, за когото щеше да се омъжи, се бе запознал с новата й мама. Каза, че е красива, с дълга черна коса като на вещица. Клаудия отвърна, че дълга черна коса могат да имат и принцесите, не само вещиците — макар че всъщност не беше сигурна, — и си помисли, че ще я сплита на плитки. Погледна надолу и нададе вой. Чорапогащникът й беше целият в кал. За Бога! А глупавият вятър бе отвял шапката й от „Дейви Крокет“ право на пътя!

Докато колата се изкачваше по настланата с чакъл пътека, Клаудия се стрелна право пред нея.