Саша Блейк
Отмъщение (70)

Емили

Лос Анджелис, една седмица по-късно

И така, какво от това, че баща й бе видял над даването по новините и я бе уволнил на мига? Само той губеше. Беше се сбогувал с най-големия гений на рекламата, който би могъл да намери. И представа си нямаше. Според него Емили бе пропиляла един милион от парите на компанията за нищо. Какъв идиот! Не разбираше ли, че публичността е свързана единствено с това как ще те възприемат хората? Благодарение на нея и на тази целувка милиони хора от Ню Йорк до Ел Ей, от Лондон до Париж, виждаха дъщерята на опозорената акула в хотелиерския бизнес да се целува със страхотно нашумяла филмова звезда за един милион долара в помощ на благотворителността.

Няколко програми бяха споменали „Бел Епок“ по име. Скоро резервациите щяха да завалят. Хората бяха глупави. От тук нататък неандерталските им мозъци щяха да свързват изключителността и привлекателността на Итън Самърс с хотелите на баща й: сребристият блясък на холивудската му слава, младостта му, сексапилът му щяха да се полепят по пострадалата империя на Джак като вълшебен прашец само срещу един милион долара, когато японските фирми за газирани напитки плащаха десет пъти повече, защото знаеха, че името на Итън може да пренапише нечия репутация и да донесе големите доходи.

Емили ненавиждаше баща си с дълбок, тъмен, горещ гняв. Мразеше го заради това последно престъпление, както и заради всички други: че Клаудия е избраницата; че Клаудия, макар да не му беше кръвна роднина, щеше да наследи милиардите му, а за Емили нямаше да остане дори пени. Обвиняваше майка си: тя, Емили, биваше наказвана за греховете на Иносънс. Мария бе обожаваната съпруга гейша, затова Клаудия, нейната дъщеря, бе възнаградена. Освен това Джак беше отвратителен като дядо — непохватен, раздразнителен, сърдит. Дразнеше го шумът, който децата вдигаха; смяташе ги за груби и невъзпитани. Очакваше от тях маниери като на принц Чарлс, когато те бяха просто деца. Наистина счупиха вазата му от епохата Мин — разбира се, че ще я счупят, тя беше поставена върху една колона! Бяха нарисували морав извънземен върху неговия Ван Гог. Укорите му относно възпитанието им освен това намекваха, че тя е лоша майка. Присмял се хърбел на щърбел!

В известен смисъл всичко се бе получило, но не благодарение на него. Джак наистина я разстрои. Прецака целия й живот. Без пари Емили не можеше да си позволи наема за апартамента; не можеше да задържи бавачката.

Това беше най-лошото — да загуби бавачката. Когато майка й влезе в затвора, не беше и наполовина толкова разстроена. Разликата се състоеше в това, че бавачката беше полезна. Беше й помогнала да не загуби контрол. Беше изпълнявала ролята на буфер между Емили и децата. Самата Емили бе още дете — чувстваше се на около десет — и сериозната задача да бъде майка я ужасяваше до смърт. Страхуваше се от Джордж и бебето Моли, тези емоционални, могъщи малки хора. Бавачката настояваше, че за тях тя, Емили, е всичко на света, а истината бе, че не се чувстваше достойна за това.

Бавачката беше компетентна; тя разбираше децата. Тя беше умиротворителят, който предотвратяваше войните.

Сега, когато беше единствената, която се грижеше за Джордж и Моли, Емили изпитваше ужас за тях. Иносънс бе отпрашила нанякъде — може би към остров Спайглас? Не беше отговорила на обажданията й, което означаваше, че не иска да я чува. С други думи, кранчето бе затворено. Емили дори не можеше да се приюти в къщата на майка си в Ел Ей, защото там вече се бе нанесло едно момиче от „Спайс Гърлс“ (Емили не знаеше кое точно, а и не я интересуваше). Работела тук и Иносънс, като голям фен на „Zigazig На“^[1], й бе предложила дома си, докато си намери нещо по-постоянно. Или поне, както се надяваше и молеше Емили, докато американските власти откажат да подновят визата й.

Винаги можеше да се обърне към Клаудия. Но докато Джак бе прекъснал връзката си с нея, Клаудия се бе пречупила. Всъщност бе такава мъченица, че пръстите на Емили се свиваха с желание да одере нещо всеки път, когато си помислеше за сестра си. Сега, след като Алфи се бе оженил за онази абсолютна кучка, Клаудия живееше добродетелен живот на себеотрицание. Общо взето, цупеше се. Само Клаудия можеше да пише за „Венити Феър“ и да го направи да изглежда лишен от блясък. Когато беше в Щатите, отсядаше в други хотели, а през останалата част от времето се криеше в апартамента в Хайгейт. Очевидно в онази сграда имаше пет апартамента и постоянно се организираха партита. „Моля някой да ме гръмне.“ Клаудия с готовност би й дала пари назаем, но Емили бе готова по-скоро да се отправи на автостоп към Вегас и да продава тялото си на булевард „Стрийп“^[2]. Но хората на Итън й помагаха.

О, боже, Итън!

Той се бе престорил, че е забравил името й. Онази целувка беше толкова страстна, че и самата Емили почти го бе забравила. Всички бяха полудели от възторг. Бе засенчила всички тези знаменитости. Това бе един от най-удовлетворителните моменти в живота й. Водещата, застанала там като напомпан с ботокс лимон, отбеляза, че парите на Емили определено са си стрували, а Емили промърмори: „Не съвсем.“

После прие обаждането на баща си чрез госпожица Грийн и настроението й тотално се скапа. Баща й на драго сърце щеше да я остави да гладува на улиците на Ел Ей и да храни бебето в „Тако Бел“. Беше просто изумително, че Итън бе подслушал разговора им и я покани да отседне в къщата му. Заедно с децата. Беше толкова сладък. Емили напълно разбираше защо е такава голяма звезда. Притежаваше онази дива харизматичност, онази животинска топлина, която хората искаха да чувстват близо до себе си, защото беше като енергиен източник. Емили отчаяно искаше да го изчука. Бе обсебена от тази мисъл.

Единственият проблем беше, че онзи подлизурко Марк постоянно се въртеше наоколо. Буца. Тя усещаше, че Буцата не одобрява. „Много жалко, Буца, защото задникът му е мой.“ В известен смисъл бе добре, че Буцата е тук, за да изпълнява ролята на жив девствен пояс. С Итън Емили не можеше да се преструва на невъзмутима, макар да знаеше, че трябва. Трябваше да бъде от онези момичета, които не пълзят и не се молят, но толкова го искаше. Открай време бе кралицата на кучките — забравяше да отговаря на телефонните обаждания, отлагаше срещите, показваше на мъжете колко ниско стъпало заемат в приказния й живот.

С Итън Самърс такива неща не се правеха. Емили усещаше, че той не обича игричките. Така беше по-добре.

Бе изпълнена с надежда. Всичко беше като в приказка: тя бе в беда, а той бе героят, който я заплени. Той я спаси, точно както бе спасил Тим, когато избухна бомбата в Париж. Тя не бе споменала името му — съмняваше се, че Итън изобщо знае кой е Тим. Той просто бе действал инстинктивно, за да помогне на друго човешко същество. Тим нямаше значение. Сега важни бяха тя и Итън и нищо нямаше да отвлече вниманието й от това.

Тя и Итън.

В интернет навярно имаше поне двайсет уебсайта, посветени на него, на дрехите, които носеше, и къде могат да ги намерят. В „Риъл Клоутс“ тениската в цвят каки, която бе носил в „Параскачач“, се продаваше за осемстотин и петдесет долара. Днешното водещо заглавие на „Пийпъл“, изображението, на което потребителите цъкаха най-често, беше „сгорещеният Итън без риза на плажа“. Цитатът на деня в списание „И Ти“ беше на Итън, за папараците: „Това, което правят, е незаконно. Десетима от тях ме преследват по улицата със сто километра в час. Не се опитват да ме хванат, докато върша нещо щуро; опитват се да ме накарат да направя нещо щуро.“

Кратка забележка, която бе изрекъл пред „Варайъти“ за предстоящия си филм, „Герой“, бе разнищена и преповторена във всеки таблоид в Щатите: „Да, наистина имам герой. Дъщерята на агента ми, Анджи, е бавноразвиваща се. Тя е моят ролеви модел. Това момиченце е преодоляло повече пречки — да се научи да си връзва обувките, да произнася името си буква по буква, — отколкото аз някога изобщо ще срещна.“

Домът му беше ненормален, по-ненормален от всички холивудски домове, които бе виждала. Емили бе свикнала с пространство, при което на човек му трябваха три минути, за да пресече една стая. Но неговата къща изглеждаше по-голяма дори от домовете на родителите й, навярно защото Иносънс беше като сврака — не можеше да спре да задръства къщите си с боклуци. А Джак… е, добре, не можеше да си спомни; от много време не бе влизала в някоя от къщите на баща си. Джак не беше приятна компания.

След смъртта на Мария бе изпаднал в депресия, а освен това се депресираше и от факта, че нараняванията и комата го бяха състарили. Все още изглеждаше добре за старец на неговите години: косата му не беше окапала. Емили не можеше да понася плешивците. Приличаха й на клоуни.

Главната къща на Итън беше хладна, бяла и изискана. Всяка мебел бе произведение на изкуството; приличаше й на мебелна къща, чието предназначение е да те остави с отворена уста от завист и страхопочитание. Емили наистина му завиждаше за всичко, което притежаваше — земята, къщата и персонала в нея; но преди всичко тези неща означаваха сигурност.

Завиждаше му, защото обожаваше всичко тук: полираните подове от твърда дървесина, белите стени, произведенията на изкуството („Кървава глава“ на Марк Куин) — щуро! Джордж обичаше кръвта и беше запленен — прозрачна отливка на главата на скулптура, пълна с истинската му замразена кръв! Великолепните модерни полилеи (особено харесваше онзи, който бе изработен от стотици черни и прозрачни групички ръчно издухани стъклени мехури, като доброто и злото, които бълбукат едно до друго). Харесваха й и луксозните двойни фотьойли от жълто–зеленикав набук, където можеше да се сгуши заедно с Моли и Джордж.

Харесваше й черно-белият постер от „Отпуск по болест“ със сексапилния и грубоват Итън, преметнал ловджийска пушка през рамо. Харесваше й огромната елегантна кухня, издържана в стъкло и стомана — самият Итън никога не готвеше, но главният му готвач бе невероятен. Харесваше й картината на ангела на стената на спалнята му; харесваха й ракитеният манекен в нейната стая и малките каменни водоливници на покрива; харесваше й скринът с огледални стени на чекмеджетата… квадратната баня с черни плочки… моделът на робота от „Доктор Кой“ в коридора… часовника с кръгло изпъкнало лице… и сребристосивата кожена покривка на огромното й легло с балдахин. Нямаше нужда дори да говори за градината, басейна, пагодата, фитнес залата, сауната, както и за подземния гараж. В тази къща се бяха излели милиони долари, за да я превърнат в идеалното убежище, и Емили искаше да заплаче от облекчение.

Тайно копнееше да се омъжи за него и да бъде спасена завинаги, не само за няколко седмици. Разбира се, каза му, че ще остане само докато си намери работа. Ако трябваше да бъде пиар агент, предполагаше, че ще трябва да изпрати автобиография на собствената си майка. А дотогава имаше възможност да спечели сто хиляди долара, и то без бавене. „Хийт“ — сто пъти по-добро списание от „Хелоу!“ — искаше да чуе разказа й за приятеля й звезда. Но Итън държеше личният му живот да си остане личен и тя не искаше да го предаде… или да го загуби.

Беше й поверил управлението на имението и бе дал на персонала си инструкции да бъде на нейно разположение, но самият той работеше по шестнайсет часа на ден на снимачната площадка на „Трансмисия“. Емили почти не го виждаше.

Той обаче беше казал, че този уикенд няма да има снимки и ще е изцяло на нейно разположение.

— Целият съм твой — увери я и тя почувства едновременно нервност и въодушевление. Може би щеше да я заведе в къщата на плажа в Малибу, където да прекарат романтична вечер. О, боже, но в този план имаше малка засечка. Всъщност две малки засечки. Приспиването на бебето можеше да й отнеме половината нощ. Емили не можеше да устои на изкушението на двучасовата следобедна дрямка. Когато обаче дрямката приключеше, бебето Моли смяташе, че е изкарало половината си нощен сън и че ще го забавляват енергично чак до полунощ. Отглеждането на бебе и на шестгодишно дете беше робски труд. Лицето на Емили беше станало пепеляво от умора, не можеше да проумее как бавачката бе избрала подобна професия. Дори работата на петролните сонди в Северно море не беше толкова уморителна!

А персоналът на Итън се състоеше от абсолютни тъпаци. Те бяха програмирани да се грижат за нуждите на необвързан бог от мъжки пол. Ако Моли беше кученце, щяха да се суетят около нея, да се карат кой да се занимава с нея, да задоволяват всичките й изисквания, но по тези ширини буквално никой не беше чувал за нуждите на човешките бебета, възприемани като противни, непредсказуеми и невъзможни за разгадаване вредители.

Когато по предложение на Итън Емили помоли готвачката да приготви обяд за бебето, тя донесе супа от омари, последвана от пържола алангле. Помощничката й, отново по предложение на Итън, купи за бебето няколко играчки, една от които бе компютърна игра, а друга — велосипед с три колела. Емили се огледа и видя шестнайсетмесечното си дете да пази равновесие на велосипеда в настлания с гранит вътрешен двор, докато помощник-готвачката проверяваше косата си за нацъфтели кичури.

Постоянно оставяха вратите и прозорците отворени; басейните и горещата вана бяха открити, за да не се разваля изгледът. Емили беше свикнала да дава заповеди и да й се подчиняват. Усещането да не е привилегирована, да не може да се довери на някого, беше отвратително. Някога това нямаше да я интересува, нямаше дори да го забележи — с изключение на Куинтин, винаги бе считала прислужниците за роботи. Сега беше унизена, параноична, с разклатена самоувереност; навъсените погледи, лекото издуване на ноздрите — не пропускаше да забележи нито една обида. Затова ставаше в шест и половина сутринта, за да приготви закуска за децата, да не би готвачката да реши, че няма нищо лошо да забърка в овесената им каша малко бренди. После шофьорът караше Джордж до училището му с черната кола. Емили и Моли седяха на задната седалка, Моли завързана в детското си столче. Шофьорът бе реагирал на появата на детското столче (да не говорим за тази на самото дете) така, сякаш го бяха накарали да приюти в колата някоя коза. Персоналът на Итън переше дрехите им, оправяше леглата им, чистеше стаите им, водеше Емили там, където искаше да отиде, хранеше я, пазаруваше й, осигуряваше й кърпи за басейна. Следваше точно заповедите на Итън. Но в очите на прислужниците се четеше високомерно презрение, неизреченият въпрос: „Коя си ти?“. Емили не обичаше да изпуска бебето Моли от поглед — съвсем безкористно действие от нейна страна, защото дори не беше сигурна, че малката я харесва. Подозираше, че е раздразнена, защото внезапно се е озовала в ръцете на аматьор.

Дори и Итън да беше „изцяло неин“ за уикенда, практически бе невъзможно тя да бъде негова. Вниманието на Джордж можеше да бъде отвлечено с малка купичка „М&М“ и филмчето „Ел Сид“. Но случаят с Моли беше по-тежък. Двучасовата следобедна дрямка изобщо не беше сигурна. По усмотрение на спящата, тя можеше без предупреждение да се превърне в десетминутна.

Освен това Емили имаше нужда от един ден, за да се превърне в богиня. Итън имаше страховит каталог от бивши приятелки: всяка от тях бе оглавявала класацията на списание „Фор Хим“ за „Стоте най-сексапилни жени в света“. Точно сега Емили не приличаше на нищо, дори по стандартите на Кучешкия остров^[3], камо ли по тези на „Най-сексапилните жени в света“. Това, от което имаше нужда, беше някой да изведе децата от къщата за двайсет и четири часа. Не искаше уикендът й с Итън да си остане само бързо чукане. Искаше да започне връзка с него. Искаше да осигури на Джордж и Моли стабилност и баща.

Внезапно, след шест години дистанционно родителство, Емили се бе озовала на огневата линия и остана стъписана. Кой би предположил, че раждането на деца ще превърне вълшебния, удобен привилегирован живот на човека в хаос, който не подлежи на контрол?

Е, добре.

Не трябваше да се паникьосва. Щеше да се получи. Трябваше само да измисли как.