Саша Блейк
Отмъщение (16)

Емили

Ел Ей, октомври 1998

Емили не можеше да се оправя с парите и, честно казано, винаги се бе гордяла с това. Никога не й се бе налагало. Бе родена с милиарди и нямаше представа как да живее по друг начин. Всеки, който можеше „да се оправя“ с парите, всъщност си съставяше бюджет — колко обикновено! Тези, които съставяха бюджет, бяха домакините във филми като „Ливърпул“. Ако си достатъчно богат, не ти се налага да го правиш. Няма нужда да мислиш за пари — те просто са там, с купища, като въздуха.

Тим й липсваше. Бе постъпил в Кеймбридж по-рано и я бе оставил сама в апартамента. Веднъж го посети; беше невероятно да го види след цели две седмици и дори му направи свирка в стаята му. Той сграбчи една възглавница, така че коленете й не се натъртиха, но в действителност не бяха разговаряли. Не искаше да му казва за техните… за своите… проблеми, защото ако споделяш със съпруга си за проблемите си, той обикновено решава, че ти си проблемът.

В момента се случваха ужасни неща — бяха започнали един месец преди заминаването му. Неща, срещу които не искаше да се изправи и за които не желаеше да мисли. Неща, с които не искаше да се налага да се справя. След първото заплашително писмо бе наредила на икономката да отваря пощата. През целия си живот не бе отваряла нищо, освен картички за свети Валентин. Беше ужасяващо. Нещата, които пишеше вътре, бяха толкова жестоки, толкова нечовешки, когато тя очакваше бебе само след месец!

Писмата продължаваха да идват; тя се научи да ги разпознава от пръв поглед. Обратният адрес беше неопределен, изобщо не изглеждаха подозрителни, но когато ги отвореше, пред очите й се появяваше онази омразна червена хартия, а най-отгоре с дебели черни букви бе написано: „УВЕДОМЛЕНИЕ ОТ КРЕДИТОРА“. Досега Емили дори не подозираше, че има хора, които живеят по този начин. Как се справяха? Как заспиваха с непоносимия задушаващ стрес от всичко това?

„Обърнете внимание, че ако не погасите този дълг в рамките на седем дни, срещу вас може да бъде възбудено съдебно преследване… юридически отдел… Дебт Рикавъри Лимитид…“

Но да заплашваш хората по този начин бе незаконно, нали?

„Възможно е да издадем съдебно решение срещу вас, а после да оставим случая в ръцете на съдия–изпълнител, който ще добави цената на собствените си услуги към тази на глобата…

Неплащането може да предизвика съдебно преследване… моля, платете незабавно, за да избегнете по-нататъшни действия…“

Освен това й се обаждаха — на мобилния й телефон, у дома. Емили бе потресена и побесняла от ярост. Дори не поздравяваха, толкова бяха груби. Никога досега не й бяха говорили така. Никога не й бяха говорили като на беднячка.

Тим имаше банкова сметка за разноските около дома, но поради някаква причина тя беше празна. Емили нямаше достъп до нея, но от ипотечната компания имаха — дори не знаеше, че Тим има ипотека. Какво беше ипотека? Бяха заявили, че средствата в сметката са „недостатъчни“ и заплашваха да „си възвърнат собствеността върху имота“.

— Какво? — попита глупаво тя по телефона. — Да го вземете?

Обади се на Тим в „Магдалийн“ цели седем пъти, но той така и не й позвъни. Все още не го биваше с телефонирането. Обхваната от паника, тя се обади на графа, но той отказа да приеме обаждането й. Писа му, но не получи отговор, а накрая писмото й бе върнато неотворено.

Майка й… можеше да помоли майка си да й заеме малко пари, но когато чуеше за заем, на лицето на Иносънс винаги се изписваше онова затворено изражение, сякаш я молеха за литър кръв. Иносънс беше странна по отношение на парите: самата тя харчеше без мяра, но ненавиждаше да дава. Освен това беше и въпрос на гордост. Ако помолеше за пари, Емили щеше да изглежда така, сякаш отново се е провалила.

Единственият друг възможен източник на пари беше баща й. Готова бе по-скоро да гладува, отколкото да го помоли!

Положи толкова усилия. Даде на „Хелоу!“ седем интервюта в рамките на три месеца — прекалено много. Оказа се, че се е „обезценила“, „изложила се е прекалено много на показ“. Освен това не бе останало почти нищо за споделяне. Сега таблоидите я ненавиждаха, защото бе отказала да им бъде „приятелка“. За кратко бе наела пиар. Тъпата крава я съветваше да се „усмихва“ и да „бъде дружелюбна“, но драскачите бяха толкова груби и вбесяващи, че не разбираше защо да не им покаже среден пръст.

Разбира се, снимката с вдигнатия й среден пръст бе отпечатана във всяко евтино списание и донесе на плужека, който я бе заснел, половин милион лири. Тя направи върховна саможертва — носи същите дрехи ден след ден, цели две седмици, за да ги подразни. По този начин, ако поддържаше прическата си една и съща, а лицето — безизразно, не можеха да направят нови снимки. Репортерчетата обаче бяха прекалено силни и не можеше да се пребори с тях. Сега въпросът бе станал личен: искаха да я смачкат. И успяваха. Единственият път — откакто разбра, че е бременна, — когато изпи чаша бейлис и изпуши една цигара, имаше папарак, който се криеше в клоните на едно дърво с дългия си обектив.

Емили бе на ръба да подпише договор за сто хиляди долара годишно, за да представлява един бижутериен магазин на Бонд Стрийт. Стотинки, но все щяха да помогнат. Предполагаше, че бижутерите са се подвели от брака й със сина на графа, както и от завръщането на баща й в света на бизнеса, а освен това тя все още притежаваше достатъчно страхотни дрехи, обувки, чанти и обеци, за да поддържа илюзията, че няма проблеми. Магазинът се целеше в младите хора; Емили щеше да добави онзи оттенък на „опасност“ и блясък.

Само ако знаеха!

Когато по първите страници на вестниците излезе онази снимка, на която приличаше на перачка, с цигара, бутилка бейлис и огромен, издут от бременността корем, тя получи писмо, в което се изразяваше учтиво съжаление, придружено от обяснението, че „погрешната й преценка“ и произтичащото от това обществено заклеймяване, както и отговорността им да изберат модел, който да е положителен пример за впечатлителните млади жени, които били все по-нарастващ процент от клиентската им база… най-искрените ни извинения… желаем ви късмет с бъдещите ви проекти… и отрочето… а сега, ако обичате, вървете по дяволите.

Имаше още територии, които си заслужаваше да бъдат изследвани: автобиография. Но ако го направеше, и баща й, и майка й щяха да я дадат под съд. Бяха й го казали.

Работа като модел? Имаше няколко предложения, но, за Бога, тя имаше мозък в главата. Баща й неохотно бе платил за домашен учител. О, боже, в училище очакваха да получи десет отлични оценки на изпитите, но тази година бе изпълнена с толкова сътресения, че не можеше да се съсредоточи: осем слаби оценки и две средни. Наистина ли бе стигнала дотам да продава тялото си? А сега, когато бе отчаяна, бе прекалено късно. Бе готова да представя гащички за „Би Ейч Ес“, ако я бяха помолили.

Но те не я помолиха. Сега, в осмия месец, бе прекалено едра, а снимката, на която приличаше на перачка, бе отпечатвана толкова пъти, че не можеше да ги преброи. Всеобщото мнение беше, че си е позволила да затъне.

Тя бе на шестнайсет години, за Бога!

Можеше да спести приходите от интервютата, но как? Не бе за вярване колко бързо могат да се изхарчат един милион лири. Когато си самотен, отегчен и беден, единствената ти утеха е пръскането на пари. Точно както когато си богат. Измъчваше се със спомени за старите дни, когато двете с майка й влизаха във „Версаче“, а персоналът заключваше вратите и изваждаше подноса с шампанското. Харчеха стотици хиляди за секунди и никога не се замисляха.

„Версаче“ вече не бе опция, затова Емили се бе регистрирала в „Прайъри“ за две седмици, най-вече за да види за какво е целият този шум, а отчасти и за да има компания. Пресата обаче изрови една от най-най-старите й снимки — на нея бе само на четиринайсет! — как я изхвърлят от някакъв клуб, очевидно надрусана с кокаин. Обявиха я за „наркоманка“. Тя ги даде под съд и спечели, но писменото им извинение бе толкова кратко и скрито на шестнайсета страница, че й се струваше, че е изхвърлила в тоалетната сто хилядарки. Освен това в „Прайъри“ беше отвратително. Изобщо не приличаше на спа.

Точно такива преживявания караха човек да изпита ненавист и презрение към големия град — а също и фактът, че сега никой от така наречените й „приятели“ не й говореше, — затова избяга в един изключително елитен курорт за истинско спа на крайбрежието на Съсекс. Имаше „готически прозорци… двор, потънал в рози… огнища с пънове… ровове и потоци… открит горещ басейн в калифорнийски стил…“ Беше страхотно, луксозно и подобно на замък място, но Емили осъзна, че не иска „калифорнийски стил“ — искаше Калифорния.

Затова си запази място за полет до Ел Ей — бизнес класа, но човек трябва да бъде благоразумен във финансово отношение! Емили се гордееше със себе си! А след като почувства как напрежението се оттича, си запази място в едно бунгало в Шато Мармон. Прекалено много се срамуваше, за да посети Куинтин в Хълмовете на Холивуд. Можеше да види в очите му съжаление и тогава просто щеше да умре. Освен това беше много скарана с майка си, а щеше да е трудно да продължи да се кара с нея, ако Иносънс я зърнеше да отмъква храна от хладилника.

Шатото бе великолепна разточителна смесица от стар и нов блясък, с несекващ списък от големи звезди, които се мотаеха край басейна и рядко влизаха в него. Никой не дойде да й каже „здрасти“, затова и тя не им обърна внимание, но бе страхотна реклама да я видят да се кисне в това привилегировано обкръжение. Веднъж баща й бе казал, че колкото и да си преуспял, Ел Ей те кара да се чувстваш като боклук. О, не! За Емили Ел Ей бе топъл и гостоприемен, дори ако приветстваше най-вече парите й. Е, добре де, не точно нейните.

Точно преди да напусне Великобритания, бе изтеглила пет заема от името на баща си на обща стойност триста хиляди лири. Е, добре, нима имаше друг избор? Джак й беше длъжник. Това можеше да се възприеме като репарация. А когато госпожица Грийн разбереше и побеснееше от гняв — тъпа проститутка, която се месеше навсякъде, — помежду им щяха да се простират хиляди километри разстояние. Ха!

Заемите бяха сложили край на ужасния, безкраен порой от сметки и последни искания. Емили заслужаваше ваканция в шатото след целия труд, който бе положила, за да разреши финансовите си проблеми. Понякога вечеряше в малкия двор, но предпочиташе да се храни в стаята си. Храната беше вкусна, а пържените картофи — дълги и тънки като червеи. Шатото представляваше приятен удобен пашкул и Емили беше щастлива — по един изкуствен начин, подобно на човек в защитен мехур.

Бе готова да се усмихва на невръстните звезди — на начина, по който възприемаха самите себе си като сладки, когато в действителност бяха ужасяващо мършави и прегърбени от остеопороза като старици. Бе готова да се развесели дори от мисълта колко самодоволни са управителите заради изкуственото си псевдоготическо фоайе. Тук всяко нещо на повече от десет години се считаше за антика! Човек не можеше да не обича Ел Ей. Спомни си, че Куинтин й разказа как веднъж, когато някакво ченге го спряло във Вентура, имал само изтекла шофьорска книжка от Великобритания без снимка. „Издадена е в Англия — обяснил той с най-надменния си глас. — Там всички се познаваме.“ А ченгето кимнало и го оставило да продължи.

Емил и съзнателно бе изтласкала от мислите си всичко неприятно.

Бебето ритна и тя го погали по главичката (или може би по дупето), но не си помисли за предстоящото му излизане след три седмици. Представи си Тим, който посещава лекции, кара колелото си из града, кара лодка покрай брега на река Кам и усеща липсата й. Разбира се, че я усещаше — тя му бе съпруга и, което бе още по-важно, никоя друга не се чукаше като нея. Вярно, не го бяха правили кой знае колко често, но мъжете държаха на качеството, а не на количеството, нали така? Тим никога нямаше да забрави Вегас. Мисълта за Вегас и онази маса за покер щеше да го накара да си държи оная работа в гащите. Емили не се бе замисляла за червените писма: всички сметки бяха изплатени, а всяка заемодателна компания бе получила парите си. Не бе прочела нито една от дребно изписаните думички на гърба на договорите: предполагаше, че щом не е удебелено, не може да е важно.

Но, господи, шатото не беше евтино! И днес я бяха издърпали внимателно, но категорично от пашкула й.

Беше толкова смущаващо! Тя лежеше на бялото си легло, гледаше белия таван и си мислеше за сняг. Изведнъж й се прииска да направи снежен човек и да се спусне по някой хълм с шейна. Тогава почука управителят. Държа се внимателно, дискретно, чаровно, но тя познаваше онова непреклонно изражение, което означаваше „Дотук беше“. Последният й чек се бе оказал без покритие. Емили просто не можеше да повярва на ушите си. Всички тези пари бяха изчезнали толкова бързо!

Тя се изчерви и помоли управителя да се обади на госпожица Грийн, секретарката на баща си. Този път, само веднъж, госпожица Грийн щеше да уреди въпроса. Не заради нея, а заради баща й. Госпожица Грийн приличаше на онзи крал, който заповядал на отлива да спре: тя водеше битка след битка, за да поддържа кристалночистата репутация на шефа си, макар че тази репутация се бе сринала на пух и прах много отдавна. Емили изпита желание да каже на управителя: „И й намекнете, че ако не кихне колкото трябва, ще се обадите на вестниците“. Той обаче не приличаше на човек, който би го направил.

Но нямаше нужда да се тревожи. Имаше план. Е, поне щеше да измисли.

Купи си един брой на „Пийпъл“, за да има дребни за таксито. И докато стигна до седма страница, планът беше готов. Според „Пийпъл“ „Великденското парти“ на баща й щеше да се състои следващата вечер. През октомври! Охо! Огромното его на Джак му бе дало възможност да пренасрочи Възкресението за друга дата. Лудост! Без съмнение нейната покана се бе загубила сред море от червени писма.

Имението на майка й на Холивудските хълмове бе заключено. „Мамка му!“ Куинтин сигурно бе на гости на майка си. Иносънс бе толкова себична. Само защото в момента не използваше имението, и през ум не й бе минало, че Емили може да има нужда от убежище. Емили въведе кода, който отваряше портите. Иносънс не й го беше казала, но тя се досети: 6969, какво друго? После влезе с взлом. Без никакъв финес: проби комарника с градинарски ножици, после разби един прозорец. Отправи се директно към втория фризер, където намери платинена кредитна карта и четирийсет хиляди долара в брой във вакуумирана найлонова торбичка. Това бе достатъчно за два самолетни билета: един за нея и един за Тими.

Щеше да отлети право за Париж, да отиде на партито и да поиска от баща си пари. Той не би позволил Том Круз да го помисли за стиснат.