Саша Блейк
Отмъщение (77)

Итън

Марина Дел Рей, Лос Анджелис, късният следобед на другия ден

Итън застана в Розовата градина на хотел „Риц-Карлтън“ пред триста големи холивудски звезди — както и пред бога — и целуна булката. Особено му допадаше фактът, че Клаудия е никоя.

Само глупак би се оженил за супермодел. Ако си толкова отчаян, можеш да си наемеш такъв.

И само умопобъркан би се оженил за актриса. Итън не можеше да се сети за по-ужасно изтезание. Нещастникът, който събереше смелост да го направи, трябваше да наеме втори съпруг, който да поема щафетата. Един мъж не би могъл да се справи сам с всички успокоения и комплименти, които жена му щеше да изисква от него от зори до здрач, а после по цяла нощ — успокоения за изпълненията й — сцена по сцена, миг по миг, реплика по реплика, дума по дума; за лицето й — съвършено, камерата го обожава, приличаш на тийнейджърка, тайната е в кожата; за тялото й — гъвкаво, стегнато, но се дължи на гените, никой не може да се съревновава с даденото от Бога; за интерпретацията й — гениална; за партньорката на сцената — клетото създание не може да надява на нищо, щом ти си до нея, все едно да доближиш свещичка до блясъка на слънцето; държа се много мило с нея; с отхвърлянето на страховете — тлъстина? Какво! Къде? Не, няма бръчка, не, нищо не се тресе; потвърждението на таланта й — абсолютно убедителна, спираща дъха, достойна за „Оскар“; очерняне на конкуренцията — остарява толкова зле, играе лошо, по-добре изглеждаше с истинския си нос, няма талия, целулитът й се вижда отдалеч, няма никакъв чар; оплюване на конкурентните сериали — второкласен, смущаващ, телевизията е на път да го свали… Винаги, когато си помислеше за онзи Аркет, Итън изпитваше желание да се смее, докато го заболи коремът.

Клаудия не плашеше почитателките му. Беше хубава, но не красива; не представляваше заплаха. Не можеха да си представят, че е страхотна в леглото.

По една случайност всъщност не беше лоша. Сексът й харесваше, но се ненавиждаше, задето й харесва, а това беше великолепна комбинация за чукане.

Нямаше търпение да дойде брачната нощ. Клаудия я очакваше страхотна изненада.

Всъщност новата му булка здравата го бе вбесила. Не спираше да говори за децата. Буквално не спираше и той осъзна, че няма да спре да хленчи, докато не ги види вън от ръцете на социалните. Наистина потискащо.

Той искаше проклетите хлапета да изгният в системата. Искаше да страдат. Имаше поетична справедливост във факта, че самата мисъл за нещастието им оказва опустошителен ефект върху цялото семейство. Всички се бяха променили.

Но той запази спокойствие. Беше гъвкав. Човек трябва да се приспособява. Хората бяха толкова дразнещи, себични и глупави — дори не им хрумваше, че някой друг може да иска нещо различно! Но нямаше значение! Всичко се получи идеално. Помощта му в прибирането на децата му помогна да убеди Клаудия, че е влюбена в него. Това се оказа малко по-трудно, отколкото очакваше — придирчива крава!

Той беше героят. Хората винаги оставаха изумени, когато действителността се окажеше отражение на изкуството. Светът бе устроен толкова просто — всички обожаваха симетрията. Итън се бе погрижил да оглави юридическата кампания, която върна Джордж и Моли у дома.

Винаги имаше друг начин.

През последните три месеца той беше като баща за противните хлапета. Всичко беше идеално. Когато някоя тъпа кучка като Клаудия усложнява нещата, човек просто трябва да измисли друг начин. А после осъзна, че тя му предлага безценна възможност. Едно беше да изпиташ агония, причинена от непознат. Но в известен смисъл по-късно, като възрастен, човек разбира, че не е било нищо лично, не е било свързано с някоя негова слабост, можело, е да се случи на всекиго.

Сега, благодарение на магарешкия инат на Клаудия и на факта, че не бе спряла да говори за това, децата бяха нейни — и понеже той я прелъстяваше, прекарваха време и с него, сближаваха се. Обичаха го. А раната беше далеч по-дълбока, когато я нанесе някой, когото обичаш.

— Женени сме, Итън — изхихика тя в ухото му. — Женени сме!

Беше изпълнена с толкова много любов — любов към Емили, любов към децата, любов към него. Това го вбесяваше до лудост. Странно, защото преди се беше дразнил, че това семейство не изпитва никакво уважение към любовта. Както бе заявил великият Никълъс Кейдж пред някакъв парцал (Марк четеше всичко): „Не подценявайте любовта.“

Е, добре! Клаудия просто не можеше да спечели.

Той тържествено се наведе и целуна ръката й. Ако се наложеше да я целуне по устните още веднъж, щеше да се гръмне. Тя му напомняше за майка му — качество, което не бе препоръчително за една съпруга.

После той се усмихна и публиката се изправи на крака, заръкопляска, започна да аплодира и ги обсипа с розови цветчета. Малката Моли се вкопчи в панталоните му, разтревожена от шума, и той изпита желание да я изрита и запрати нанякъде. Палецът й блестеше от слюнка, а носът й течеше. Боже господи, тези деца! Температурата беше трийсет градуса! Винаги имаше някакъв теч от някакво шибано отверстие!

Пое си дъх и се успокои, съсредоточи се върху великолепната обстановка: върху палмовите дървета, които се врязваха високи и тържествени, в ясното синьо небе; върху пагодата в гръцки стил; върху розовите цветчета, застлани пред краката им; върху хотела — един тих реванш за Джак. Но това не беше някаква шибана пиар кампания, така че бащата на булката спокойно можеше да се изръси за хубава церемония в някой подходящ хотел, не в мижавата си къща за гости, посветена на отминалите времена.

Чувстваше се неудобно, не искаше да срещне погледа на Джак. Мигът, в който Джак осъзнаеше кой е той, щеше да е мигът, в който Итън ще оповести истинската си самоличност, докато го пронизва в сърцето с ножа, с който бе разрязал сватбената торта. Сладко, но не прекалено — Итън нямаше желание да влезе в историята като сладникаво-сантиментален тип.

Но нямаше съмнение, че наистина става сантиментален. Бе избрал точно тази дата за сватбата. Не можа да устои. Не беше машина. Имаше чувства. Искаше да изпробва Джак. Просто да види дали паметта му ще се размърда, дали тази дата означава нещо за него. Беше направо жалко. Държеше се като пренебрегвана домакиня, която не напомня на съпруга си за годишнината им, а после му подарява зашеметяващ подарък: лукаво се опитваше да застави един виновен мъж да признае любовното си престъпление.

Но не получи нищо. Не видя проблясък. Клаудия съобщи на баща си датата по видеовръзка от стаята за комуникации на Итън. Итън следеше с жаден поглед реакцията на Джак. Очакваше погледът му да трепне при спомена, нещо да се размърда в мозъка му.

Нищо.

Итън искаше да вдигне залога. Просто не беше забавно да подмамва една пасивна жертва; искаше плячката му да се бори, да се съпротивлява. Никакво удоволствие не беше да измъчваш човек, който е в мозъчна смърт. Присмехът му над Джак в банята в деня на погребението на Емили бе увеличил напрежението.

Джак беше подозрителен, неспокоен, но Итън не съжаляваше. Джак беше отишъл в полицията; беше увеличил охраната си; беше говорил пред медиите. В „Тайм“ бяха пуснали история за това: описваха любопитната поредица от бедствия, сполетяла семейство Кент, а заглавието гласеше: „Преследвани или прокълнати?“

Изключено бе Джак да подозира него. Това беше добре, но и вбесяващо. Итън искаше съжаление. Искаше разкаяние. Джак обаче се държеше така, сякаш той е жертвата!

Самата мисъл, че Джак изобщо не се смущава от престъплението си и дори го е забравил, убиваше Итън. Джак дотолкова си нямаше представа, че и през ум не му минаваше да погледне към миналото си, към личното си минало, и да се изправи пред старите си грехове.

Умопомрачителната истина беше, че Джак не смяташе, че е извършил такива!

Нямаше представа, че Итън е нещо повече от най-обикновен човек. И въпреки това не беше приятелски настроен. Всъщност последното, което му каза преди венчавката, беше: „Често си променяш гласа.“

Мамка му! Итън беше чужденец тук; беше най-добрият актьор от своето поколение; беше Вечният феникс, който винаги оцелява. Негов прерогатив беше да заема като сврака онези късчета от езика, които му допадаха, навсякъде, където ги намереше. Нямаше предци, семейство, идентичност, беше никой. Душата му представляваше закърпени късчета от имитации на други хора.

Приятно му беше, че никой не може да разбере какъв е по говора му.

Но може би чувствата на Джак бяха просто онова типично недоверие, което един баща показва към всеки млад мъж, който чука дъщеря му и е достатъчно дързък да го застави да отпразнува това оскърбление. Итън не можеше да го понася. Безумната истина бе, че след повече от двайсет и осем години чакане търпението му се бе изчерпало по-малко от ден преди края. Затова бе казал нещо. Не много. След церемонията Джак се бе приближил заедно с онази остроноса секретарка и го беше поздравил сърдито:

— Прекрасно време за специалния ти ден.

Пфу!

А Итън отвърна без прекалено много злоба:

— Този ден винаги е бил специален за мен, но е специален и за теб, нали, Джак?

— Разбира се — съгласи се Джак. — Денят на сватбата на дъщеря му е специален за всеки баща.

Беше прекалено тъп, за да схване, и Итън трябваше да спре да си блъска главата в стената. Той беше необичаната домакиня, която напразно се къпе, обува дебелия си задник в дантелени гащички, щипе отпуснатата плът на талията си и се заблуждава, че не е отвратителна. Почувства как лицето му пламва от унижение. „Виж какво, измет такава — прииска му се да процеди през зъби. — Преди двайсет и седем години точно на този ден ти се отказа от мен като баща, затръшна вратата в малкото ми ангелско личице и ме запрати в ада. Но сега се върнах и ти отново си ми баща. Здравей, татко. И този път аз ще те запратя в ада!“

Извърна се и съсредоточи енергията си в това да въвлече в разговор Иносънс. Имаше нужда от успокоение. Тя бе заслепена от блясъка, от суетнята, от статуса, от ненормалното внимание, което светът отделяше на двама възрастни, подписващи съгласие да се обичат един друг, и от невероятната тръпка, че семейството й се сродява с толкова прочут човек.

Това боготворене на знаменитостите беше отвратително. Половината от звездите, които познаваше, бяха пълни скапаняци. Клуни. Боже, как презираше Клуни! Клуни и шибано идеалната му кариера, отличните му избори, бившите му сервитьорки, които още го обожаваха, зашеметяващата му личност, почтеността му, палацото му на брега на шибаното езеро Комо, начинът, по който му стояха всички костюми, остроумието му, онова негово качество на „звезда от старата школа“. Ненавиждаше го.

— Клаудия, изглеждаш невероятно. Mazel tov^[1]. Нищо, че се хвърли на врата на този Самърс!

— Благодаря, Джордж! Много мило, че дойде. Много съжалявам за злополуката с мотора. Как е рамото ти?

— Само драскотина. Тревожи се само за себе си, млада лейди.

Е, добре. Клуни никога не бе казвал нещо по-вярно. Тъпак!

Итън прие чаша шампанско и се остави да бъде заобиколен от доброжелатели. Тези хора, със състраданието си към бедните, онеправданите, неразбраните: те презираха всичко, което Итън бе някога, и всичко, което беше сега, без дори да го знаят. Дълбоко в себе си се страхуваха от това, което беше той — и това му причиняваше болка.

Дори докато търпеше горещите им целувки, прегръдките на потните им тела, бактериите от пръстите им по лицето си и белозъбите им усмихнати усти, които крещяха благопожелания в ухото му, се чувстваше отблъснат и презрян. Огледа се за своя Марк, единствения човек на този свят, способен на истинско съпричастие. Марк го разбираше. Марк се бе оказал толкова възхитително подкупен. Итън бе любовта на живота му и Марк бе готов да направи за него всичко, да му прости всичко.

Марк щеше да му липсва.

Трябваше да влезе вътре. Бръмченето на хеликоптерите на папараците над главата му се забиваше право в мозъка му и предизвикваше сърбеж в ушите му. За да улесни деня си, бе решил, че просто ще изпълнява роля в романтична комедия. Обичаше романтичните комедии — не да участва в тях, а да ги гледа. Но дори и така му беше трудно. Искаше най-после да се стъмни.

Позира за снимки. Бяха се съгласили да направят една сесия за медиите, в замяна на което те щяха да ги оставят на мира. Разбира се (той погледна към небето), те не бяха изпълнили своята част от сделката и редакторите им имаха късмет, че Итън беше такъв професионалист. Клаудия — тя настояваше да задържи онази смешна кутийка, на „Удроу Уилсън“ — бе изненадана от папарак тази сутрин, докато вземаше вестника от края на алеята си.

— Защо бягате? — попита я подигравателно той, докато тя бързаше към сградата. — Страхувате ли се?

На Итън не му пукаше дали се държат неуважително към нея, но се вбесяваше, че не уважават собствеността му. На негово някой по-малодушен щеше да наеме професионални убийци, които да ги гръмнат на пресечката. Но Итън не беше такъв. Той притежаваше спортсменски дух. Нищо не можеше да го отклони от набелязаната цел.

Прегърна Джак, просто за да провери как ще се почувства. Наложи се да призове цялата си воля, за да задържи ръката си на гърба му. Всичките му инстинкти крещяха да я отдръпне с крясъци, сякаш бе докоснал повърхността на слънцето. Джак се скова и Итън осъзна, че търсенето на физически контакт е било грешка. Хората бяха животни, макар и първични, глупави, нисши, и бяха запазили остатък от някакъв инстинкт, който ги предупреждаваше за опасност. Щеше ли Джак да разбере?

За щастие Моли отвлече вниманието му. На сватбите имаше много неща, които отвличаха вниманието. Речта му щеше да изглади нещата до довечера. Освен това имаше подаръци за семейството. Марк бе намерил гривна от осемнайсеткаратово бяло злато с хиляда шестстотин и четири диаманта от „Х. Стърн“ в Ню Йорк за над половин милион като сватбен подарък за булката. Итън с обич си помисли, че Клаудия ще я носи в гроба. За тъща му Марк бе поръчал металическо сребриста рокля с гол гръб от „Версаче“ — безвкусна, къса и отвратителна. Иносънс щеше да се влюби в нея. Освен това подаръкът щеше да подразни Джак, тъй като в него имаше нещо не съвсем kosher. Мъжете не спираха да изпитват собственическо чувство към жените, с които бяха спали, а поднасянето на този подарък беше почти същото като да поднесеш на майката на булката вибратор.

Иносънс изглеждаше страхотно секси.

Марк имаше радар за модата. Стигаше му само да огледа някого от горе до долу, и в ума му оставаше лазерен отпечатък как е облечен и колко му е струвало. Сега бе определил очилата й като „Маск“, за хиляда долара, от „Оливър Голдсмит Котюр“, доставяни в Града на ангелите само по поръчка. Единственият проблем с копирането на чужд стил беше, че след това не можеш да оставиш хората, които си копирал, да живеят. Итън не искаше да носи същата дреха или аксесоар като на друг човек. Това се отразяваше зле на егото му. Никой не разбираше, че това е проблем за осиновените.

Речта му бе шедьовър.

— Винаги съм знаел кое е важно: любовта и семейството. Някои хора вярват, че добрите родителски грижи са основното, което прави един мъж добър съпруг. Не съм съгласен. Както може би знаете, през първите дванайсет години от живота си бях отгледан от баба си… — Марк бе измислил тази история; беше гениална, защото нямаше никой жив, който да я потвърди — … тъй като собствената ми майка ме е родила много млада и не е могла да се справи. Няколко безценни години се наслаждавах на изпълнена с любов връзка с майка си, преди бог да упокои душата й, тя да почине. Но винаги ще съжалявам за това, което не можах да преживея — и това, което не можа да преживее тя — и мисля, че когато не успееш да преживееш нещо, започваш да го цениш още повече. Никой не цени любовта и семейството повече от мен и възнамерявам да обичам Клаудия и да се грижа за нея до края на живота й.

Клаудия му се усмихна и стисна ръката му. Той също стисна нейната, а после си погледна часовника. Това означаваше осем пълни часа любов и грижи — или по-дълго. От нея зависеше. Разнесоха се одобрителни подсвирквания, гостите станаха и заръкопляскаха.

Единственото предимство да си младоженец беше, че обожанието ставаше трескаво пламенно. И все пак всички тези хора бяха тук, стояха и го гледаха и това му напомни на онзи ангажимент в Бродуей. Не си падаше особено по театъра. Майната им на скапаните пиеси! Предпочиташе да го боготворят отдалеч, лицето му да е на екрана, обожавано от милиони, докато той е някъде другаде, сам и ненаблюдаван.

Но на този свят имаше и по-лоши неща. А и медените му думи бяха умиротворили Джак: той сви устни, кимна и запали цигара. Гнусно!

Булката също бе обсипана с внимание, но това бе неизбежно с тази адска снежна вихрушка, която представляваше роклята й. Иносънс също бе великолепна в бяло и това му се стори неуместно. Наистина беше себична кучка. Изобщо ли не й бе хрумнало, че това е денят на Клаудия и тази, която трябва да блести, е тя? Клаудия бе смекчила обстановката, като бе поканила приятелите си незнаменитости от Великобритания.

Както бе казал Марк, когато зърна чифт обувки от магазин за средната класа: „Животът ми току-що стана пет процента по-малко бляскав.“

Но най-ужасното престъпление на Клаудия беше, че го запозна с онзи елегантен тъпак Алфи Канадайн. Това бе човекът, който я бе спасил от педофила, когато е била дете. Клаудия не каза нито дума (много беше потайна), но той веднага разбра, че помежду им има нещо. Алфи я гледаше с изражението на влюбен мъж и на Итън му се догади. Колкото до Клаудия, тя се изчерви, докато казваше името му. Итън потисна желанието си да я удари така, че да я запрати чак в другия край на стаята.

Няколко минути учтив разговор изясниха, че новодошлият е разведен — млад, свободен и в момента без връзка. Итън осъзна какъв късмет е извадил. Този тъпанар не се бе обадил на любовта на живота си, защото бе прочел в „Харпърс Базар“ или в „Пош Туотс Уикли“^[2], че тя има връзка с младия герой на Холивуд. Боже, защо просто не седне да погледа как расте някой камък! Този кретен нямаше представа за това, което Итън виждаше на собствената си проклета сватба: че Клаудия бе готова веднага да захвърли великия Итън Самърс заради този непохватен играч на голф!

Щеше да е истинско удоволствие да го нареже на цял куп малки парченца. „Извинете! Използвах ножа за пържоли. Простете. След като ви обеля мозъка, ще взема ножа за зеленчуци. Ау, много извинявайте, не ви държа както трябва!“ Но не, нямаше да нарани Алфи. Щеше да го остави да изживее безполезния си живот. Беше му много трудно да контролира нуждите си, да се въздържа от удоволствието, което би му донесло убийството, но това бе въпрос на интелигентност. Това бе разликата между провала и успеха.

Долната устна на Итън се изви презрително, докато си мислеше за неорганизираните серийни убийци. „Неорганизирани“. Това казваше всичко. Не можеха да се контролират. Шибани бебета! Оплескваха я и ги хващаха.

Итън беше по-висш от тях, изпълнител, който нямаше равен на себе си, защото притежаваше търпение и прецизност. Разбираше колко е важно да се придържаш към плана, вместо глупашки да позволяваш да те отклонят от него.

Сега беше вбесен.

Селин Дион пооправи нещата, макар че услугите й му излязоха през носа. Но си струваше. Итън едва не се разплака, когато го целуна за „здравей“. Тя беше неговият тип жена. Предпочиташе публичния й образ — в реалния живот тя беше сладка, — където погледът й можеше да убие мъж от десет крачки. Предполагаше, че е повлиян от песента от „Титаник“. Беше го гледал толкова пъти, че го беше срам да си признае. Позорната тайна на Итън Самърс беше, че не можеше да гледа филми, подходящи за възрастни — което изключваше „Отпуск по болест“. Трябваше да прибегне до спешна хипноза преди предварителния преглед.

Речта на Джак беше кратка — това грубост ли беше, предвидливост или просто следствие от мозъчното увреждане? Той обяви Клаудия за „прекрасна дъщеря“ — сякаш беше компетентен по въпроса. Спомена Емили — предизвиквайки почтително мълчание; и децата — „ох“ и „ах“; след което обяви, че винаги се бил наслаждавал на работата на Итън и че било чудесно най-после „в семейството да влезе малко талант“.

Всички се засмяха. По дяволите! Бяха ли се засмели на неговата реч? Тази на Джак по-смешна ли беше? Неговата беше по-трогателна!

Храната беше великолепна (Оливър беше сготвил), започвайки с хрупкавата салата от цвекло и круши. Не беше лоша. Персоналът на хотела не беше възхитен друг да командва в кухнята, но възможностите бяха или да оставят Оливър да готви, или да загубят резервацията. Итън бе покрил „загубите“ им — хората се интересуваха само от парите. Нямаха никакво усещане за значимостта на случая, никаква душа, никакво благоприличие. Опита се да не барабани с пръсти по масата, за да ускори времето.

— Не мога да ям — възкликна Клаудия. — Прекалено се вълнувам! Не мога да се съсредоточа. Всичко минава край мен като в мъгла. Не мога да повярвам, че сме женени, Итън!

— Нито пък аз — отговори той, като вложи в гласа си огромен ентусиазъм. — Нямам търпение да останем сами.

Тя се разхихика.

— Кога най-рано мислиш, че можем да тръгнем?

— След първия танц?

Щяха да отседнат в къщата в Малибу, преди, на теория, да се отправят със самолет към бреговете на Коста Карейес в Мексико.

Той усещаше топлината, която се излъчваше от тялото й; носът го сърбеше от парфюма й. Изпитваше желание да се втурне към океана, за да си поеме чист въздух. Първият танц беше „Сателит на любовта“ — нищо повече от прегръдка и полюшване. Итън нямаше намерение да устройва за гостите голямо бляскаво представление. Това беше сватба, не „Танц със звездите“.

Човек трябва да знае кога е нужно да се придържа към действителността.

— Имам за вас изненада в къщата, госпожо Самърс — прошепна той.

— Ооо — прошепна тя. — Голяма изненада ли е?

— О, да, скъпа — увери я той и нежно целуна косата й за пред тълпата и камерата. — Огромна. Това ще бъде изненадата на живота ти.