Саша Блейк
Отмъщение (46)

Пола

Лондон, 1991

Понякога се промъкваше в стаята му нощем и го наблюдаваше как спи. Изглеждаше толкова млад и чист, че тя почти можеше да повярва, че времето е спряло и той все още е бебе. Той винаги щеше да бъде бебе; той беше бебе. Искаше да го ухапе по дупето! На шега му беше признала това си желание — макар че беше почти сериозна — и двамата се бяха разсмели. Невероятно колко много си приличаха. Смееха се на едни и същи неща. И имаха еднакви очи. Но не ставаше въпрос само за физическите дадености. Забелязваше, че маниерите му са като нейните, начинът, по който жестикулираше с ръце, за да подчертае това, за което говореше.

Забелязваше всичко.

Той беше свикнал да няма нищо — тя го виждаше. Не можеше да понесе дори да мисли за това. Беше толкова щастлива, че може да му дава… след като най-после бе получила попечителство над собственото си дете — колко абсурдни бяха тези буквояди! Делото бе отнело цяла година, абсолютен позор. Тези ужасни хора от левицата в онзи… е, това беше затвор. Потръпваше при мисълта за бебчето си, заключено там заедно с всички онези противни малки престъпници. Как смееха да го обвиняват в тези ужасни неща! Разбира се, че понякога се е отклонявал от правия път. Навремето тя имаше всичко, но ето, дори и тя открадна ябълката от кутията с обяда на една своя приятелка, когато беше на колко, на седем? Все още се чувстваше зле, когато си помислеше за това.

Благословен да е Марк! Той знаеше, че Нейтън се е поправил. Единствен той от цялата сбирщина бе квалифициран да състави психологическа характеристика; познаваше Нейтън от години. Болеше я, като си помислеше, че тя не го познаваше, че в безценната му история зеят огромни празноти, за които тя не знаеше нищо.

Бе потискала агонията толкова дълго — повече от десетилетие, — че сега всичките й чувства се връщаха като порой и въпреки несравнимата радост да го държи в обятията си, да вдъхва божествената му миризма, усещаше болезнено всичко, което бе пропуснала. Сякаш някой я бе ударил с бухалка за крикет.

Не можеше да му даде достатъчно, да направи достатъчно за него. Изпитваше нужда постоянно да го докосва, като пристрастяване. Някога бе мислила, че ще иска да съобщи на всичките си приятели… Ха, какви приятели? След развода всички бяха застанали на негова страна, подмамени от парите. Хората бяха толкова повърхностни. Все едно, тя установи, че иска да запази това чудо за себе си, да запази самия него за себе си. Чувстваше се като куче, захапало кокал. Искаше да завлече Нейтън зад дивана и да изръмжи на всеки, който се доближи до него. Той беше нейна собственост. Не можеше да го сподели с никого, дори за миг.

Даде му най-голямата стая. Беше я боядисала специално за него, превръщайки тавана в галактика от звезди и планети. Предполагаше, че е прекалено голям за влакче или дори за лампа хеликоптер, но не смяташе, че ще има нещо против, ако му вземе няколко войници, просто за да ги има. Купи му компютър („Епъл“, разбира се), стерео и плазмен телевизор. И ролери. И велосипед. И ракета за тенис. И цял гардероб с дизайнерски дрехи. И маратонки „Найк“. И мобилен телефон, за да може да й се обажда, ако излезе, и тя да може да му се обажда. Изпитваше нужда да чува гласа му, красивия му тембър.

Нейтън разполагаше и със собствена баня. За тийнейджър държеше много на личната си хигиена — вземаше душ поне по два пъти на ден. Какво, ако го глезеше? Досега единственото й дете бе лишавано от всичко и от тази мисъл й прилошаваше. Когато социалните служби най-после й разрешиха да се грижи за него, тя го попита дали да наеме ван за нещата му. А той отговори: „Какви неща?“

Не можеше да понесе мисълта без колко много неща е живял. Попита го дали ще може да й прости, а той отвърна: „Няма за какво да ти прощавам.“ Не ядеше толкова, колкото на нея й се искаше, и беше прекалено слаб. О, чуйте я само! Колко майчински звучеше! Но той беше толкова красив, с поразителна външност, и то не само защото го казваше майка му! Пола се гордееше, че може да го нарече свой син.

Запомняше всичко, което му харесваше. Всъщност той едва сега откриваше какво харесва. Никога не бе имал свободата да прави собствен избор за нещо важно — никога не бе вкусвал авокадо или маслини! Никога не бе пътувал в чужбина; тя му извади първия паспорт. Усещането, че има… цел беше удивително. Градината беше красива, къщата — също, но човек не можеше да извлече кой знае какво удовлетворение от къща, не можеше до безкрай да обновява дневната или да ремонтира кухнята. С Нейтън удовлетворението нямаше граници. Винаги имаше още нещо, което да направи за него.

Тя беше добра готвачка, но готвенето за един човек не беше приятно. След развода бе отслабнала с шест килограма, докато по време на осемгодишния им брак бившият й съпруг бе наддал двайсет. Сега преоткриваше уменията си. Нейтън обичаше италианската храна: спагети, лазаня. Беше малко нервен, когато за пръв път опита тайландска кухня, но нейното зелено пилешко къри си струваше усилието! А той бе толкова признателен, така благодарен. Сърцето й се късаше, защото се досещаше, че досега никой не му е приготвял специално ястие. Беше ял или вредни храни, или тежки и засищащи: общо взето, всичко евтино.

Начинът, по който се бяха отнасяли с него, беше отвратителен.

Сега синът й щеше да има само най-доброто. Вече бе започнал в онова училище — ха, училище! По-скоро център за малолетни престъпници, обитаван от негодници с мръсен език, които се стараят да включат думата „шибан“ във всяко изречение. Докато се изсипваха навън, край вратата стоеше полицай, за да пази минувачите. Пола нямаше търпение да измъкне Нейтън оттам.

Вече го бе записала в най-доброто частно училище в околността. Там вече имаше огромен наплив от кандидати, но „извънредни обстоятелства“ спомогна за приема. Само че „историята“ му изискваше преценка от страна на училищен психолог. Пола беше нервна — нямаше доверие на психарите, — но Нейтън се представи блестящо. Беше толкова дружелюбно дете: повече от очевидно бе, че смята останалите деца за очарователни. По-малко говореше, повече слушаше. Психарят каза, че много го бивало в „отразяването“ — предполагаше, че това е нещо хубаво. О, а освен това беше независим — нещо, което те много ценяха.

Той цъфтеше. Приемаше с ентусиазъм всяко преживяване и Пола изпитваше дълбоко удовлетворение, задето бе променила към по-добро живота на сина си, задето му бе дала възможност да кара ски в Австрия, да отиде на къмпинг в Ню Форест, да плава с лодка в Южна Франция, да играе пред истинска публика в театъра, да се научи да свири на китара и да създава приятелства с подходящите деца. Учителите му казваха, че е популярен сред връстниците си, винаги готов да изслуша проблемите им, без самият той да се оплаче дори веднъж. Мозъкът му бе впечатляващо… зрял, така твърдяха те. Умът му управляваше сърцето. Умееше да се владее много добре; нито веднъж не го бяха чули да изрази негативна емоция. Това беше хубаво, стига само да не потискаше чувствата си. Може би имаше нужда някой да го окуражи — някой възрастен, на когото има доверие, да му обясни, че е съвсем нормално понякога да се отпусне? Но това беше само подробност! Той беше забавен, уравновесен, очарователен, отличен спортист. Имаше нужда от допълнителни уроци по математика и английски, но скоро щеше да навакса. Директорът го беше нарекъл „истинска придобивка за училището“! Беше съвършен. Съвършеното дете. Съвършеният син.

— Скъпи! — извика тя.

Както обикновено, Нейтън се бе затворил в стаята си и слушаше „Металика“. На неговата възраст това бе нормално. Пола обаче не можеше да го понесе задълго: копнееше за компанията му. Ей сега щеше да го примами на долния етаж. Беше купила видеокасета с „Клуба за закуска“ и реши, че могат да се сгушат на дивана и да я изгледат заедно. Беше приготвила вкусна вечеря. Беше донесла телешко месо и бе приготвила бургери с домашно опържени картофки и маруля, която придаваше завършен вид на ястието.

— Идвам, мамо!

Беше толкова послушен. Понякога ставаше мълчалив и се цупеше, но за момче, което наближава пубертета, беше страхотен! Не би казала, че е студен или резервиран — тези думи никак не й харесваха, — не, той беше самостоятелен. Да. Но освен това беше нейното пиршество, нейната радост, единствената й наслада.

— Готови сме, скъпи. Оставих кетчупа и горчицата до чинията, знам, че обичаш сам да си ги слагаш. А краставиците са тънко нарязани, нали така? И едно резенче домат. А ето я и кока-колата ти, с лед, без лимон.

Обичаше да демонстрира колко добре познава вкусовете му. Искаше той да знае, че го изучава, че е експерт по предмета Нейтън. Знаеше, че може би е малко натрапчива, но живееше за любовта му. Искаше да го обгърне в своята, но искаше и той да я обича.

Обичаше я, обичаше я.

— Благодаря, мамо. Мирише страхотно.

— За мен е удоволствие, скъпи.

Тя се наведе за целувката си. Целунаха се по устните — традиция, която тя бе установила и ревностно поддържаше. Веднъж или два пъти, когато тя свиваше устни, той й бе подал бузата си, но тя предпочиташе да го целува по устните. Този жест беше по-интимен, по-специален, точно това искаше и макар че детето винаги трябваше да е на първо място, майката имаше право да задоволи една–две от собствените си нужди!

Тя въздъхна. Докато го гледаше как се храни, не можа да устои и го погали по косата. Той потръпна и тя отдръпна ръката си, наранена. От очите й закапаха сълзи.

Той се засмя.

— Не, просто изядох пълна лъжица горчица!

— О, горкият ти — изгука тя, замаяна от облекчение. Когато ставаше въпрос за Нейтън, винаги се тревожеше, ставаше прекалено чувствителна. Само че това беше много шум за нищо. Обожанието им беше двустранно. Тя взе една хапка от чинията му и я пъхна в устата му, а после облиза пръстите си. Чувстваше се така, сякаш двамата бяха един човек. Не можеше да повярва, че е живяла толкова дълго без него. Прокле глупостта си, задето не бе успяла навреме да разбере този невероятен дар — любовта между майка и дете. Това бе един безкраен месец и тя с радост би умряла за Нейтън.