Саша Блейк
Отмъщение (44)

Джак

Вила „Версаче“; Езерото Комо, десет минути по-рано

„Ритрийт“ на остров Спайглас във Френска Полинезия се бе превърнал в сензация. Поради грешните причини.

Беше същинска катастрофа. Но никой не можеше да издаде закон срещу злото. Той не се обвиняваше за нищо. Защо да се обвинява? Неговото бебе беше хотелът. Клаудия бе отговорност на бавачката си и на Иносънс. Те бяха виновни.

Притесняваше го и това, че Иносънс не си знаеше мястото — да подпомага проектите му, като се движи в подходящите кръгове, да организира и посещава правилните обществени събития, да му осигурява семейство, което да превърне името Кент в бастион на всичко британско и благоприлично.

Ето че бяха тук като гости на италианския шивач. Джак нямаше нищо против самия Версаче — италианецът очевидно бе добър, свестен човек, щом бе позвънил да предложи на „приятелите“ си (беше достатъчно тактичен да не нарече Иносънс „клиентка“) убежище, където да си починат и да се възстановят след ужасното изпитание.

Но Версаче не беше от висшето общество.

Джак запали пура и се хвърли на тапицирания с оранжева коприна шезлонг. Цялата история бе кошмарна. Ако имаше пистолет, щеше да простреля онзи перверзник в лицето. Личната му асистентка — госпожица Марта Грийн, или както я наричаше в мислите си, специален агент Грийн — го бе хванала за ръката и го бе отвела настрани от хижата на плажа. Нямаше да му позволи да направи нещо, за което да съжалява, особено пред всички тези журналисти от таблоидите. Беше го завела до Клаудия, за да я вземе от ръцете на Хари.

Това бе един безкрайно неловък момент.

Джак беше ужасен. Не можеше дори да погледне дъщеря си. Не можеше да стане свидетел на болката й, защото знаеше, че ако я види, тази болка ще стане негова. Затова изрече с треперлив глас няколко банални утешителни думи („Всичко е наред, скъпа, ще се оправиш“), когато един Господ знае какво й бе направило онова чудовище… или я бе накарало да направи. Клаудия не искаше да им каже нищо и въпреки че вътрешният преглед отхвърли възможността за изнасилване, копелето очевидно бе направило нещо.

Когато се застави да срещне изцъклените й очи, разбра, че е имало поражения. Отклони погледа си. Всичко, което бе искал някога, бе да защити дъщеря си и да я направи щастлива. Никой не обичаше да гледа провалите си в лицето.

Хотелът беше абсолютно прецакан.

Зарови в джоба си за хапче. Бе започнал да пие прозак в огромни дози. Ставаше му смешно, като си спомнеше как навремето не искаше да пие предписаните успокоителни. Те бяха витамини за мозъка, това беше всичко. Помагаха му да функционира. Особено когато ги прокараше с няколко валиума.

Осъзна, че нормалната психика е чисто и просто решимостта ти да останеш нормален. Той се нуждаеше от фармацевтична помощ, за да запази тази решимост.

Не можеше да понася вълните неконтролируема паника, причинени от всяко незначително събитие, начина, по който умът му се луташе на зигзаг около всеки избор. Мармалад или конфитюр за препечената филийка? Конфитюр! Не! Мармалад! Ето докъде беше стигнал. Прозакът му помагаше да се дистанцира максимално, прогонваше от ума му това ужасно съмнение в самия него, което го превръщаше в слабак, смазваше тези абсурдни панически атаки, превръщаше го в хладнокръвния, спокоен господар на света, какъвто трябваше да бъде. И, нека си признаем, това, че беше на прозак, означаваше, че се радва на висок социален статус. Нямаш ли нужда от прозак, значи си мижитурка!

Трябваше да открие сезона с огромна отстъпка и печалбата едва щеше да покрие разходите. Трябваше да поддържа определен начин на живот, а тъй като бе отворил верига хотели в Ел Ей, Ню Йорк и крайбрежието на Амалфи, финансите му бяха значително намалели. Беше вземал заеми с увлечението на мъж, забързан да успее, и сега бе заложник на добрата воля на банките. Банките! Сякаш те бяха някакви сиви безлики същества, когато в действителност ги управляваха едни особени хора — безжалостни, очарователни, богати, важни, изискани хора, които ненавиждаха парвенютата.

Тези хора нямаше да се нахвърлят срещу един от своите, ето защо Джак изпитваше отчаяна нужда да го възприемат като един от тях. Иносънс нямаше проблеми — тя бе родена в тези среди. Можеше да си позволи да е ексцентрична — първоначално не бе осъзнал колко ексцентрична е всъщност. Ако знаеше, може би щеше… е, добре. Всичко беше наред. Той не беше глупак.

Влиянието на Хари си имаше граници. Иносънс създаваше впечатлението, че има фантастични познанства и връзки в обществото, но сякаш не искаше да се възползва от тях. Веднъж, на една благотворителна вечер, херцогинята на Йорк й бе помахала с озадачено изражение, сякаш не можеше да си спомни коя е. Джак закрачи към Фърги, за да го представят, но Иносънс измърка: „Маниерите ти, Джак“, и го поведе в друга посока.

Той поклати глава и се загледа как синкавите кръгчета дим се носят към тавана.

Някой почука на вратата.

— Влез!

Беше икономът: дребен италианец на преклонна възраст с подозрително черна коса.

— Търсят ви по телефона, сър. — Той направи пауза. — Не са журналисти. Поговорих си с тях.

— Благодаря — кимна Джак и вдигна слушалката. Беше толкова… златна.

Десет минути по-късно остави телефона и размаха юмрук във въздуха.

— Да! — изкрещя той. — Да, да, мамка му, да!

Повика иконома и поръча бутилка „Дом Периньон“, реколта 1966. Не знаеше нищо за алкохола (освен как да го пие), но бе платил на сомелиер^[1] да му събере изба. Човекът бе работил за Сол Керцнер и Джак предполагаше, че си разбира от работата. Обикаляше света, ходеше по търгове и наддаваше за тази или онази бутилка. Излизаше му скъпо, но Джак трябваше да прилича на човек, който разбира от тези неща. В Итън навярно преподаваха история на алкохола. Две огромни чаши искряща течност вече бълбукаха, когато Иносънс се появи на прага.

Тази вечер изглеждаше особено красива. Изглеждаше също така и стъписана, когато видя ухиленото му лице. Нищо чудно. През последната седмица настроението му бе по-мрачно от всякога.

— Скъпи — каза тя. — Всичко… наред ли е?

Той я целуна и я завъртя в огромната стая.

— Всичко е фантастично. — Ухили се. — Предложили са ме за член на „Лойдс“. Ще ме изберат. За член на „Лойдс“!

Иносънс сякаш се напрегна.

— Скъпи, това е много хубаво. Но… защо?

Той трепна изненадано. Тя знаеше защо. Това означаваше, че английските провинциални благородници най-после са го признали за един от тях. Съмняваше ли се, че е достоен? Побесня от гняв при мисълта, че според нея зад решението им има скрит мотив — подозрението й му се отразяваше зле.

Помисли си за собствената си общност, която отдавна бе оставил зад гърба си. Рут не се интересуваше от религия, но другите жени бяха ужасни. Съпругата на един от мъжете бе преминала от християнството към юдаизма; тя навярно знаеше за новата си религия повече, отколкото членовете на цялата синагога, взети заедно, но винаги щеше да си остане „вероотстъпницата“. Макар че бяха допуснали тази непозната в общността, тя никога нямаше да бъде равна на родените в нея.

Така ли гледаше върхушката на него? Не. Той се бе издигнал със собствените си сили, беше женен за благородничка. Заслужаваше да бъде член на „Лойдс“.

— Защото оная ми работа е огромна. Сигурно са чули слуховете.

Тя не се засмя.

— Защо те канят сега, една седмица след като бизнесът ти бе ударен от тази ужасна антиреклама и бъдещето му е толкова… несигурно?

Тя наистина знаеше как да го ядоса.

— Виж, скъпа, много мило от твоя страна, че толкова се тревожиш за мен. За да те успокоя, ще ти кажа, че все пак трябва да мина през едно страховито интервю. Но, entre nous…^[2] — Вмятането на френски израз изискано ли бе, или банално? Трябваше да попита агент Грийн — … сделката е сключена.

— Кой те е предложил?

— Алтрингъм. Банкерът. Приятел на един приятел на Хари. Познаваш го. — За миг през ума му премина мисълта, че Иносънс може да е упражнила влиянието си, но бързо я отхвърли. — Неговият агент ще стане мой, макар че ще съм в друг синдикат.

— Хари член ли е?

— Има ли значение? — Джак почти чуваше как прозакът се сблъсква с рева на адреналина.

— Скъпи, Хари има отлични финансови съветници, докато твоите се страхуват дори да…

— Глупости! Доколкото си спомням, ти не участваш в нито една от официалните страни на бизнеса ми и… — Той млъкна. Тя изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но се отказа. — Какво? — троснато попита той.

— Колко ти искат?

— Това не те засяга.

— Моля те, Джак, просто ми кажи. Аз съм ти жена. — Обикновено гласът й не звучеше толкова смирено.

Той въздъхна.

— Ще ме помолят да депозирам банково писмо за кредит от двеста хиляди лири. Освен това трябва да представя доказателства, че имам още триста хиляди в наличност. Колкото повече пари вложа, толкова по-високи премии ще получавам — бързо добави той. — Практически ми дават нещо за нищо. — Ухили се. — Мога да ги събера за нула време. Може би ще продам някоя картина. Виждал съм как гледаш онази картина на Миле.

Иносънс тежко се отпусна на един пищно украсен стол. Не изглеждаше щастлива.

— Какъв е рискът?

Той изсумтя.

— Няма риск! Говорим за институция с тристагодишни печалби!

— Но ако се случи невъзможното?

Тя наистина го ядосваше. Пръстите го сърбяха за още едно хапче, за да се поуспокои. Той изскърца със зъби.

— Ще депозирам достатъчно акции и облигации, за да покрия всякакви загуби, които може да претърпи „Лойдс“. Но това няма да се случи. А сега, скъпа, може ли да спрем с инквизицията и да празнуваме?

Той грабна една чаша с шампанско и я пресуши.

— Заповядай.

Тя отпи малка глътка от другата чаша.

— Какво? „Дом Периньон“ от шейсет и шеста не е достатъчно добро за теб ли? — Нервите му дрънчаха като църковни камбани. Ефектът на двайсет и пет милиграма успокоителни, провален от една жена.

Тя го погали по лицето. Той искаше да се отдръпне, но… о, докосването й бе прекрасно.

— Скъпи — прошепна тя. — Шампанското е ужасно на вкус, но… поради хубава причина. И аз имам новини за теб. Ние двамата ще станем родители.

Той я погледна и се разсмя. Негово собствено… не, не биваше да мисли по този начин! Ново бебе! Сърцето му заби силно през мъглата от объркване.

— Това е фантастично!

На лицето й се изписа свенливо изражение.

— Предполагам, че вече разсъждавам като майка. Искам да осигуря бъдещето ни… бъдещето на бебето ни. Не исках да те разстройвам, скъпи.

— Мила, не ставай глупава! Права си да си предпазлива, напълно си права!

Тя му се усмихна срамежливо.

— Аз… боя се, че ако невъзможното все пак се случи и „Лойдс“ като застрахователна компания, претърпи големи загуби — знам, че тази възможност е крайно невероятна, но все пак е риск… — безпокоя се, че можеш да загубиш всичко, за което толкова много си работил — хотелите ти, домовете ни… и бебето може да се окаже бездомно… а аз не мога да понеса мисълта, че клетото ни бебче ще страда! Чудя се дали няма да е благоразумно да вложиш някои от… о, коя беше думата? — Тя примигна красиво. — Да, авоари. Да вложиш част от авоарите си на името на някой друг. — Направи пауза. — На Клаудия? Или на майка ти?

Той се намръщи. Тя беше права.

— Клаудия е прекалено млада. Не е възможно. Колкото до майка ми, не мога да й имам доверие, че няма да направи нещо откачено. Като нищо ще припише всичко на Кралското дружество за защита на животните.

Иносънс кимна.

— Обичам те, Джак. Предполагам, че не трябва, но искам да… те защитя… да ни защитя. — Тя се потупа по корема.

Той почувства прилив на обич. Иносънс цялата бе съставена от остри ръбове, но сърцето й беше сладко и меко като розов бонбон маршмелоуз.

— Иносънс, мисля, че от теб ще стане прекрасна майка. Голяма си умница.

Тя се изкикоти.

— И ти имаше голям дял в създаването на детето.

Той внимателно остави купата с шампанско настрана и я привлече към себе си в пламенна целувка. Тя въздъхна и нагласи пищните си извивки към тялото му. Той простена и я дръпна на пода. Тя се измъкна от черните си дантелени гащички и го възседна. О, боже, колко беше хубаво! Тя обви дългите си крака около него.

— Скъпи. — Устните й погъделичкаха ухото му. Гласът й бе дрезгав и Джак трябваше да положи усилие, за да запази контрол. — Мисля, че имаш нужда от помощта ми.

— Ти вече ми… помагаш… скъпа. Наистина ми… помагаш.

Тя се плъзна надолу по тялото му… още по-надолу. Господи! Очите му буквално се въртяха.

— Имам предвид, че…

— Не говори! Искам да кажа… не спирай! Ооо, да!

— Бих искала да взема по-…

Ааах!

— … активна роля в…

Ох-ох!

— … делата ти.

Джак я отблъсна от себе си и закопча ципа си.

— Какво искаш да кажеш?

— Хей — измърка тя като тигрица. — Искам да се уверя, че няма да преживеем отново такава седмица. Спомняш ли си миналата седмица?

Той потръпна.

— Случилото се ще има последствия.

— Да, едно-две.

Тя погали твърдия му корем по начин, който го накара да потръпне.

— Скъпи, мога да бъда полезна. Ако бях директор на маркетинга, щях по-грижливо да подбера журналистите. Човекът, когото назначи на този пост, доведе изнасилвач на деца на острова ни.

— Този никаквец е уволнен и никога вече няма да работи. Ще го съдя до дупка.

— Не му ли търсиш заместник?

Той й се усмихна.

— Това ще е непотизъм.

— О — прошепна тя. — Но бизнесът ще остане само в ръцете на семейството.

Той обхвана с длан сърцевидната й брадичка и нежно обърна лицето й към своето.

— Наистина искаш тази длъжност, нали?

В очите й се бе изписало странно изражение.

Той приглади косата й назад. Защо искаше тази длъжност? Имаше всичко: обществено положение, пари, а сега и бебе. Освен ако не кроеше някакви планове, за които той още не знаеше. Ставаше параноичен, дори след двайсет и пет милиграма прозак.

— Ангел мой, ти имаш най-важната работа на света: задачата да отглеждаш детето ни… децата ни. — Почувства как се изчервява. — Можеш да харчиш колкото си искаш, но ме остави аз да печеля. Боя се, че в това отношение съм много старомоден. Не искам жена ми да работи. Не искам хората да я видят, че работи. Може би ще можеш да се заемеш с някаква благотворителност: деца, рак, напоследък нашумя СПИН-ът… но нищо по-сериозно. Не искам да преживяваш никакъв стрес по време на бременността.

Очакваше гневно избухване, дори сълзи. Но тя само кимна и отвърна:

— Както желаеш, скъпи. Исках само да помогна. Разбирам. Прости ми, задето бях толкова глупава за „Лойдс“. Ти имаш много по-голям опит от мен в тези неща и това е прекрасна възможност.

После го целуна по бузата, усмихна се сладко и леко разтвори крака.

— Сигурен ли си, че не искаш да довършиш това, което започнахме?

Докато Джак се люшкаше в нея, Иносънс си мислеше колко много копнее за качествена четка с перушина, за да събере паяжините от канделабъра. Напоследък прислугата изобщо не я биваше.

— Ммм — въздъхна тя. — О, да, о, Джак!

Шарън Маршал владееше хиляди методи на убеждение. Жалко за клетия Джак, че толкова решително отказваше да бъде убеден. Едно просто „да“ щеше да направи живота му далеч по-лесен. Но той беше упорит и план Б вече бе пуснат в действие.

Горкият Джак. Все едно да вземе бонбона от някое бебе. Не че наистина би направила нещо толкова жестоко — макар че, разбира се, зависеше от бебето…