Саша Блейк
Отмъщение (37)

Нейтън

Есекс, 1989

„Създали сме истинско чудовище“ — помисли си Марк Стивънс, докато прелистваше досието. Прехапа долната си устна („Спри да си хапеш устната“) и му се прииска косата му да спре да оредява; това бе още една пукнатина в и бездруго крехката му броня. Тези копелета те преценяваха от пръв поглед; притежаваха жесток инстинкт кои са слабите ти места. Страхуваше се от срещата. Животът на това хлапе представляваше поредица от катастрофи. Осиновен. Разсиновен. Приемни родители, които го измъчвали. Влизал и излизал от сиропиталища и охранявани отделения. А сега, най-после, на зрялата възраст от единайсет години, беше в поправителния дом за малолетни.

Такава снизходителност беше прекалена. Това малко дете бе описано от отговорника по пробациите като „най-опасния човек, когото съм срещал“. Навярно той бе предизвикал пожара, причинил смъртта на приемните му родители. Според свидетелка бе пробол друго момче в окото. Жестокостта му бе вродена и извънредно голяма. На осем години за кратко бе осиновен от богата двойка. След година двойката бе осиновила второ дете. Три дни по-късно детето и майката бяха намерени мъртви в плувния си басейн. Доказателствата не бяха сто процента категорични. Глупости!

Марк поклати глава. На страницата падна един косъм и той рязко го бутна настрана. Вместо да накажат Нейтън, просто го бяха преместили в друг дом: направо гениално. Престъпленията му не бяха по негова вина, а по вина на всеки възрастен, който го бе малтретирал. Всичко му се бе разминавало и това му бе създало чувство за всемогъщество и безнаказаност. Всъщност тормоз представляваше отказът да го дисциплинират. Вярно, беше прекалено млад, за да го окошарят, но защо не му налагаха някакви санкции? Имаха топли и щедри сърца, но изцяло грешаха.

Тази система на снизходителност бе създала един социопат.

Марк отпи от кафето: евтино, разтворимо, от полистиренова чаша. От гледна точка на правителството той бе наемен работник и получаваше по-малко уважение дори от малолетните, въдворени в заведението. Малолетните си имаха часове по актьорско майсторство, имаха си великолепни фитнес зали и питателна храна три пъти на ден, както и безбройните си психологически консултации. Марк ремонтираше тавана си и работниците, които поправяха покривите, отминаваха с вирнат нос разтворимото кафе. Бяха го накарали да се засрами и да им приготвя капучино. Един Господ знае как щяха да си претупат работата, ако им се бе опънал.

На горната му устна изби пот. По дяволите! Избърса я с ръкав. Можеше да се справи. Затвори папката, пъхна я под мишница и кимна на човека от персонала.

— Ще се срещна с него в килията, но бих желал да оставите вратата отворена, ако обичате.

Не можеше да измине този път, без да се почувства като извънредно дебела манекенка на подиума. Не би могъл да измисли по-неподходящо сравнение. Трябваше спешно да поработи по самооценката си.

Нейтън лежеше проснат на леглото, свил единия си крак. Погледна право към Марк и задържа поглед върху него. Марк се застави да не преглъща. Момчето беше необикновено привлекателно — като самия дявол.

— Здравей, Нейтън. Аз съм Марк. Дойдох да си поговорим.

Човекът от персонала донесе сив пластмасов стол. На Марк му се прииска да имаше маса. Искаше между него и момчето да има бариера, колкото и привидна да е тя. Стаята беше малка и двамата бяха прекалено близо един до друг. Отоплението беше засилено максимално. Никога не успяваха да докарат правилната температура. Стаята бе изпълнена с миризмата на момчето. Марк се почувства като газела, поканена на чай в бърлогата на лъва. Това беше грешка. Трябваше да настоява да се срещнат на неутрална територия. Боже господи, кой командваше тук?

Момчето имаше големи тъмни очи с дълги мигли. Беше красиво. Това беше някак неуместно при тези обстоятелства, макар Марк да знаеше какво се крие зад тази красота. Мамка му, беше си изпуснал химикалката. Наведе се да я вземе, но Нейтън беше по-бърз.

— Мога ли да си получа химикалката, ако обичаш, Нейтън? — Гласът на Марк беше дружелюбен, но твърд.

Устните на момчето се разтеглиха в бавна усмивка. О, боже! Нейтън… търкаше чатала на дънките си. Търкаше си оная работа с химикалката.

— Ела и си я вземи.

„Майната ти, перверзник такъв.“

— Нейтън, бих искал да ми върнеш химикалката.

Още триене.

Марк въздъхна и се изправи.

— Нейтън, няма да разговарям с теб, ако не ми дадеш тази химикалка.

Нейтън примигна, спря да се търка, подаде му химикалката и на лицето му се изписа разкаяние.

— Извинявай, Марк. Искаш ли си химикалката?

Ето, ето, можеше да се справи!

— Благодаря, Нейтън.

Протегна ръка към… мамка му! Малкото копеле отново я дръпна!

Нейтън се гърчеше от удоволствие, докато наблюдаваше неудобството на Марк. Марк почувства, че ще повърне. Добре, много добре. Знаеш ли какво? Писна ми! Шибаните работници, работодателите, които му плащаха като на роб, а сега и този малък изрод, който се държеше с него като с идиот. Гласът му прозвуча като съскане:

— Нейтън, нека ти обясня нещо. Непосредственото ти бъдеще не се очертава добре. Ако поведението ти не се подобри, и то значително, ще свършиш в ЗМ. Знаеш ли какво е това? Затвор за малолетни, управляван от Група 4. Там няма психолози, приятелю. Няма сладки приказки как ти е главата днес. Знаеш ли какво? Невръстните подпалвачи, изнасилвани и убийци в ЗМ ме умоляват да ги изкарам луди, за да се върнат в мекия пашкул на поправителния дом.

— А-хм.

Марк подскочи. Човекът от персонала беше там. Ама че лош късмет!

— Марк, може ли да поговорим навън за минутка?

Той не посмя дори да погледне към Нейтън. Не искаше да види ликуването му.

— Да, да. Разбира се.

Остави папката си на стола и излезе навън. Сърцето му биеше силно, бузите му горяха, а по бакенбардите му се стичаше пот. Утре щеше да намаже с рол-он цялото си лице. От това кожата се стягаше, сякаш носиш маска, но всичко друго беше за предпочитане пред това унижение.

— Марк, така няма да стане. Да не би да преживяваш някакъв стрес у дома? Превръщаш този разговор в нещо лично. Позволяваш му да те надвие. Мисля, че тази среща не бива да продължава. Мислиш ли, че ще се справиш с Нейтън следващата седмица, или да поговоря с шефа ти?

О, страхотно!

— Ще се оправя. Просто… — „Боже, прости ми“ — … дядо ми почина. Миналата седмица.

— Съжалявам. Моите съболезнования. Може би имаш нужда от няколко дни почивка.

— Да. Да. Абсолютно. — „Мамка му!“ — Ами, само ще си взема химикалката.

Щеше да я изтръгне с бой от малкия злодей, ако трябваше. Влезе в килията с омекнали крака. Внимаваше лицето му да е съвършено безизразно. Страхуваше се от единайсетгодишно момче.

Нейтън лежеше на леглото и тихо си подсвиркваше. Химикалката беше върху папката на стола.

Папката. Беше оставил папката в килията. Папката с цялата класифицирана информация за историята на Нейтън: патологична и социална. В мозъка му избухна шум и той разбра защо хората се прострелват в главата — бяха готови на всичко, за да облекчат това напрежение. Ако някой разбереше… ако имаше последствия… в тази папка имаше новина. Щяха да го уволнят. О, господи, какво имаше вътре? Толкова ли беше лошо? Да, толкова. Всичко беше вътре. Но пък Нейтън не го знаеше. Все пак беше само на единайсет. Какво го интересуваше някаква си сива папка! Изглеждаше недокосвана. Той погледна лицето на Нейтън. Изглеждаше нехайно щастливо, каквото можеше да бъде изражението само на социопат. Добре, Нейтън нямаше вид, сякаш е открил тайното си минало.

— Нейтън — каза той и почувства горчивата жлъчка в гърлото си. Искаше да види дали ще забележи признак на някаква промяна, дали Ева е отхапала от ябълката. — Надявам се да се видим другата седмица.

Нейтън се изправи. Това усмивка ли беше? Изглеждаше искрена. Момчето отвори уста и Марк се зачуди каква ли гадост ще излезе от нея.

Нейтън прочисти гърлото си.

— Марк — каза той… с топлота в гласа. — И аз се надявам да се видим.