Саша Блейк
Отмъщение (24)

Джак

Италия, 1978

Джак присви очи на слънцето и се усмихна. Сервитьорката с очи на кошута се приведе ниско, докато оставяше коктейла му „Росини“ до шезлонга, за да демонстрира деколтето си. Това, което се намираше под него, не го интересуваше, но оценяваше гостоприемството.

Той отпи от изстудената смес от пасирани ягоди и газирано вино и захвърли „Файненшъл Таймс“ настрана. Слънцето танцуваше по сапфиреносините води на езерото, а отвъд него към безоблачното небе се издигаха увенчаните със сняг планини. Някакъв тъпанар с вкус към показността си бе построил зашеметяваща вила на височина хиляда и двеста метра. Сградата приличаше на наличник на шлем: имаше широка фасада от тъмно стъкло над долината, сякаш искаше да каже: „Аз съм над всичко това.“

Това наистина бе мечтата на всеки мъж — място, където Джеймс Бонд с радост би се оттеглил в компанията на цяло ято блондинки. Дори и сега Джак понякога забравяше, че самият той може да поръча да му построят подобно кътче. Извади огромен късмет с петрола и производните му, докато в Ситито се суетяха като подплашени кокошки какво ще направят от ОПЕК. Но той бе само умерено богат. Искаше да бъде пищно, разточително богат, толкова богат, че да може да си купи частен остров.

Трябваше да постигне още много.

Това бе част от причината да са тук сега. Не беше казал на Фелиша; все още нямаше нужда да знае. Доколкото й бе известно, бяха дошли да изкарат една великолепна ваканция в елегантен нашумял хотел, за да отпразнуват годишнината си, както и други неща. Джак бе наел апартамента на най-горния етаж. Всяка сутрин двамата седяха на терасата в пухкавите бели халати, отпиваха еспресо и се взираха в златистите слънчеви лъчи, които си пробиваха път през утринната мъгла. Портокаловият сок обаче не бе прясно изцеден. Само подробност, но Джак държеше на съвършенството.

Широката ливада около хотела беше тучна и обширна, може би малко дива. Цветята, които се виеха край грижливо поддържаните пътеки, бяха червени, розови и лилави. Джак би предпочел по-изчистена цветова схема. Може би всичко трябваше да е в бяло? Червеното и розовото се сблъскваха. Фелиша никога не би носила тези два цвята заедно; защо да изглеждат по-добре, ако се борят в лехата, а не на дрехите? А тревата беше груба. Предпочиташе меката трева на английските морави. Зачуди се дали е възможно такава трева да вирее тук.

Стаите бяха големи и проветриви, а огромното легло от тиково дърво с балдахин бе снабдено с прекрасна пружина. Твърдяха, че твърдото легло е по-добро за гърба. Майната му на твърдото легло. Джак обичаше да потъва в матрак, мек като желиран крем. Двамата с Фелиша навярно бяха поставили леглото на най-сериозното му изпитание от доста време. Старинната дъска с огледало над главите им по цяла нощ не спираше да се блъска в стената. По друго време това може би щеше да я раздразни, но точно сега нищо не можеше да изнерви Фелиша, а фактът, че не й пукаше, го възбуждаше. Тя ухаеше на кокосово плажно масло и на горещината на деня.

Предишната вечер носеше лека въздушна рокля ала Мерилин и докато се качваха с асансьора към апартамента си след изискана вечеря от еленско и превъзходно „Бароло“, тя взе ръката му и бавно я плъзна надолу. Той изохка и заопитва да разкопчае колана си. Сега сексуалността на Фелиша бе напълно разцъфтяла; походката й се бе променила — правеше чупки, които говореха за познание.

Тя отмести ръцете му и се смъкна на колене на червения кадифен килим. Усещането бе толкова удивително, че краката му едва не подадоха. А после асансьорът спря — все пак не беше частен — и пред тях застана италианка с навирен нос, черна рокля с пайети, синьо перо в косата и достойна за театрално представление огърлица от черен кехлибар и диаманти. Тя изкрещя и натисна бутона на асансьора. Фелиша също изкрещя и го натисна отвътре — като резултат вратите се отвориха, затвориха се, пак се отвориха и пак се затвориха и всеки път италианката надаваше пронизителен писък.

— О, защо не се махнеш? — извика Фелиша. — Това е само пишка!

И двамата се запревиваха от смях.

Господи, не можеше да й се насити! Едва успяха да затворят вратата на спалнята, преди да започнат да разкъсват дрехите си. Може би довечера, след срещата му със собственика, щяха да си поръчат вечеря в стаята. Тогава щеше да съобщи на жена си, че само преди един час е купил този хотел: първата му голяма инвестиция. Този ден щеше да е един от най-хубавите в живота му. Никакви акционери, само малък заем от банката: искаше възможно най-малко разправии.

От дълго време следеше плячката си. Бе установил, че собственикът има финансови проблеми и трябва да вложи повече капитали на юг. Беше му направил добро предложение, като се има предвид ситуацията. Хотелът беше петзвезден, но малко западнал. Рецесията бе накарала хората да ограничат пътуванията си, но икономическото положение се подобряваше. Моментът бе идеален за пътуване.

Джак щеше да изведе хотела до нови висоти. Възможно бе да възникне проблем с лоялността на персонала, но едва ли щеше да е сериозен. Хората обичаха да работят в големи хотели. Това бе доказателство, че са добри, че могат да работят под голямо напрежение. Никой нямаше да се втурне да подава предизвестие за напускане. Щяха да изпитат облекчение, че бизнесът отново е в сигурни ръце, че работата им е сигурна. Джак не смяташе да внася драстични промени, просто съществени. Традицията на хотела щеше да продължи, но и да се подобри. Хотел като този трябваше да издига репутацията си, а под неговото ръководство тя щеше да се извиси още повече.

Трябваше само да подпише, и това място щеше да стане негово. Тази вечер щеше да провъзгласи началото на неговата Римска империя.

Щеше да съобщи новината на Фелиша и двамата щяха да пият коктейли на балкона и да гледат как слънцето залязва над езерото. Фелиша бе провинциално момиче: обичаше да се чука на чист въздух. Беше я убедил да вземат назаем за тази седмица бавачката на семейство Канадайн; слава Богу, че не му отказа, иначе щяха да прекарат ваканцията като монаси. Не че Клаудия ги безпокоеше, детето бе същинско ангелче. Той се завъртя на плажния шезлонг, за да погледне към нея.

— Здравей, татко! — помаха му тя от дъската за скачане на големия басейн с прясна вода. — Виж ме как скачам!

Беше толкова сладка с розовия бански на цветя — и толкова безстрашна. Само на четири, а вече без плувки на ръцете.

— Готова ли си, мамо? Но не ме хващай! Мога!

Фелиша сияеше. Тя бе най-зашеметяващата жена тук, с бански в червено и бяло — може би трябваше да й спомене, че белите части са прозрачни във водата.

— Готова! Пази равновесие!

— Давай! — изкрещяха двете в един глас.

Джак се засмя, когато Клаудия изчезна в синята вода, а после изплува като тюленче. Това дете беше божествено.

Проблемът бе бебето Нейтън.

Прилошаваше му всеки път, когато си помислеше за това дете. Тримесечният изпитателен срок, даден от Агенцията по осиновяванията, бе приключил и сега момченцето бе официално тяхно. Затова бе и ваканцията, с която трябваше да „отпразнуват“ случая. Но когато вземеше бебето на ръце, Джак се чувстваше… празен. Не изпитваше никаква любов, нищо. Когато за пръв път взе Клаудия, почувства, че този миг е свещен. Никога нямаше да забрави какво каза жена му, когато за пръв път залюля малкото топло вързопче — странно сковани думи, но толкова верни: „Това дете е моето спасение.“

Беше му показала какво е написала в дневника си: „Толкова съм щастлива. Пропуканото ми сърце отново е цяло. Незабавно се почувствах майка. Обичам това дете с цялото си същество. Готова съм да прекося пустини, да преплувам океани заради това малко момиченце.“

Нейтън можеше да бъде нежива кукла — толкова топлина изпитваше Джак към него. Надяваше се, че с времето помежду им ще се зароди връзка. Но ако не се зародеше? Дали той, Джак, не реагираше по някакъв налудничав начин, задето отсега нататък щеше да се състезава за любовта на Фелиша с друго същество от мъжки пол? Абсурд! Или човек можеше да изпита неприязън към друг човек, към когото и да било, още от пръв поглед? Лицето на Нейтън приличаше на тиква, изрязана за Хелоуин, а устата му почти винаги бе отворена в отвратителен вой. Джак се чувстваше мръсен, задето през ума му минаваха такива студени и груби мисли за едно осеммесечно бебе, но ако трябваше да е честен, надяваше се да се случи чудо и бебето Нейтън да изчезне от живота му.

Дори не го бе вземал на ръце от началото на почивката им. Само като го докоснеше, го побиваха тръпки. Ако Фелиша забележеше… тази мисъл го накара да потръпне. Бавачката с радост се суетеше около „мъничето“ — Джак остана впечатлен от духа на тази жена. Възхищаваше се на хора, които се отнасяха сериозно към работата си. Щеше да се радва да е негова бавачка, да организира живота му. Фелиша правеше всичко по силите си — Джак си спомняше онова парти, на което бе поднесла домашен лимонов пай с разбити белтъци и захар, но без основа. Липсваше й онази британска отсечена, безчувствена свръх ефикасност, която бавачката притежаваше.

Той си погледна часовника — „Патек Филип“ от бяло злато. Беше почти шест! Срещата беше в седем.

— Скъпа!

Фелиша вдигна поглед и се усмихна. Русата й коса бе прибрана на висока конска опашка и той видя, че една елегантна французойка с голяма жълта шапка следи всяко нейно движение. Смешно бе как жените гледат другите жени. Нямаше да проявят и капка интерес, дори мъжете да се разхождаха със зелени костюми на чудовища.

Фелиша издърпа Клаудия от басейна.

— Скъпа, имам малко работа с управителя на хотела. Няма да продължи дълго — не повече от час. Би трябвало да съм готов до осем. Може да поискам да се присъединиш към нас на по едно питие в салона. Но пък може и да поискам да… — гласът му се снижи до дрезгав шепот — … да отпразнуваме случая насаме в апартамента си.

Фелиша вдигна вежда.

— Ти си просто пълен с изненади и изисквания, любов моя! Знаех си, че това не е обикновена почивка. И така, как искаш да съм облечена — с онзи костюм, с който приличам на италианска прислужничка, или със скучна вечерна рокля на „Шанел“ и розови диаманти?

Господи, колко я обичаше!

— Изненадай ме — каза той.

Целунаха се.

— Бъди послушна заради бавачката — обърна се той към Клаудия. — И… кажи „здрасти“ на Нейтън от мен. Лека нощ, скъпа.

Докато беше под душа, си подсвиркваше, макар че хич не го биваше в това — един от малките му провали като мъж. Подсвиркваше си, докато обличаше леденосиния си костюм от „Ферагамо“. (Безупречните му шевове винаги се приемаха с одобрение от познавачите в Лондон. Разбира се, „Ферагамо“ в никакъв случай не беше италианският „Си енд Ей“! Все пак цената от осемстотин и петдесет лири го караше да се съмнява в това.) Подсвиркваше си, докато вървеше по коридора към съвещателната зала. Зашеметяваща млада жена с блестяща коса и сини очи седеше зад бюро в приемната. При приближаването му се надигна.

— Добър вечер, господин Кент. Господин и госпожа Малтезе ви очакват. Секретарката ви също пристигна. Моля, последвайте ме.

Щом Малтезе бе решил да вземе жена си на преговорите, и Джак трябваше да доведе Фелиша. Но това беше делова среща, не вечерно парти. Достатъчно трудно му бе да убеди секретарката си, че пътуването до Италия през уикенда не е наказание. Имаше чувството, че тя не иска да пропусне поредния епизод на „Коронейшън Стрийт“. Определено си просеше уволнението. Представи си как издокарва бавачката с делови костюм да води бележки — о, само ако можеше! Но подозираше, че да откраднеш бавачката на друг мъж е по-лошо от това да откраднеш съпругата му. Беше изключено. Пропаднеш ли дотам да крадеш бавачки, целият ти морал е поставен под съмнение. Какво следваше от тук нататък — да се натискаш на тъща си?

Той си пое дъх и се опита да си придаде спокоен вид. „Хайде, Кент, това е бизнес. Забрави какво означава за теб този хотел. Това е само бизнес.“

Влезе в залата със спокойна усмивка и протегна ръка да поздрави най-напред госпожа Малтезе. Дамата винаги е първа… О, боже! Усмивката му изчезна, както и нейната. Тя изтръгна ръката си, обърна се към съпруга си и избухна в истерични излияния на италиански. Исусе Христе, дъртата смахната вещица плачеше с истински сълзи! Джак се почувства така, сякаш гледаше филм на ужасите, но този път самият той участваше в него! Господин Малтезе, безупречен джентълмен от старата школа — мамка му, защо не можеше да е някой застарял бивш плейбой? — се обърна към него. На лицето му бе изписано изражение на абсолютно отвращение.

— Съжалявам, сър — натърти последната дума той, — но не мога да правя бизнес с човек, който обижда съпругата ми. Този хотел е семеен бизнес и го управляваме от много години. Има значение на кого ще го продам. Моята репутация си остава свързана с него, а за мен репутацията е всичко. Не мога с чисто сърце да предам ласото… пардон, юздите на този хотел на човек с морал и поведение като… вашите. Бизнесът си е бизнес, но той не е всичко. Според мен репутацията ми струва повече.

Макар да осъзнаваше, че Малтезе издава смъртна присъда на дългогодишната му мечта, Джак не можеше да не се възхити на красивото звучене на думите, изречени с този напевен италиански акцент. Но дори и така, човекът не знаеше кога да спре. „Стига вече. Беше пределно ясен. И все пак боже господи!“ Джак беше бесен на самия себе си. Никога вече нямаше да допусне подобна грешка.

— Разбирам, сър — отговори той. — И много съжалявам. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Кимна — надяваше се, учтиво — на дъртата вещица и бавно и спокойно излезе от стаята. След като веднъж се озова на сигурно място в асансьора, той погледна шокираното си лице в огледалото и… избухна в смях.

— Какъв глупак си само — промърмори той. — Какъв тъпак! Чакай само Фелиша да чуе какво е станало!

Нямаше търпение да й каже. Тя щеше да го утеши…

— Скъпа! Скъпа, аз съм!

Тя не му отговори. Навярно се къпеше. Той влезе в апартамента. Чуваше как водата тече в банята.

— Скъпа! — провикна се той, докато си смъкваше вратовръзката. — Мисля, че трябва да научиш. От днес нататък една твоя свирка струва десет милиона лири! Дъртата крава, която ни видя в асансьора е жената на собственика на хотела! Когато ме видя, откачи и дотук беше! Няма сделка!

Колко хладнокръвен беше само! В действителност случилото се бе същинско бедствие. Но имаше и други, по-хубави хотели. Беше научил един суров урок и това бе всичко. Зачуди се защо Фелиша не отговаря. Понякога не му обръщаше внимание („Джак, няма да ти позволя да ми крещиш от другата стая!“).

Той свали сакото си и погледна към огледалото. И тогава, с ъгълчето на окото си, зърна движение. Обърна се. От банята течеше вода, на пода на спалнята тихичко се образуваше малка локвичка. Той се втурна нататък.

След няколко подхлъзвания стигна до вратата и времето сякаш спря.

Тя лежеше неподвижно във водата като красива статуя. Все още меките й червени устни бяха открехнати, а гъстата й руса коса нежно се стелеше от двете страни на мраморната вана. Големите й кафяви очи се взираха в нищото. Беше мъртва.

Този неописуем момент сякаш продължи цяла вечност. Той спря кранчетата. Извади я от водата и я отнесе до леглото. Чуваше собствените си ридания, високи, неконтролируеми, като на дете.

— О, скъпа моя, скъпа моя, Фелиша, не ме напускай! О, боже, моля те, толкова много те обичам!

Набра номера на стаята на бавачката. Тя незабавно пое командването, обади се на рецепцията, повика линейка. И изведнъж от нищото, от ужаса на собствения му ад, в ума на Джак се стрелна една приятна мисъл, от която незабавно се засрами. По най-ужасния, най-мъчителния възможен начин бог бе чул молитвата му и му бе дарил чудото, за което се молеше: от Агенцията по осиновяванията не можеха да оставят дете в семейство без майка.

Бебето Нейтън щеше да изчезне от живота му.