Саша Блейк
Отмъщение (67)

Емили

Норт Кресънт Драйв, Бевърли Хилс, юни 2005

А, Платиненото трио! Но човек можеше да прости на другите, че имат тонове пари, когато нямат вкус. Емили бе успяла да надникне в огромната кухня и видя, че всички плотове са кафяви, а подът е покрит с линолеум. Какво си въобразяват? Но местоположението беше страхотно, близо до хотел „Розовия дворец“ и недалеч от ресторанта „Поло Лондж“. Самата къща представляваше огромна величествена сграда, тосканска вила в калифорнийски стил; жалко, че интериорът отразяваше личността на собственика. Вътре беше пълно с бежов мрамор, картини на дървета и обемни меки дивани, а килимът на стълбището бе покрит с устойчив найлон. Изобщо не беше хубаво. Какво би направила тя с къща като тази, ако разполагаше с двайсет и осем милиона долара.

Поне фасадата бе страхотна. Докато се изкачваше по широките каменни стъпала към огромната входна врата, човек минаваше покрай голямо езеро, пълно с риби кой. Когато Емили докосна с пръст водата, една от рибите излезе на повърхността, за да я погали, също като котка.

Плувният басейн бе син и прозрачен, обграден от палми, и се простираше до безкрай. От другата му страна, на леко полегатата морава, бяха подредени маси и столове. Тук, над Ел Ей, беше по-хладно и Емили остана доволна, че си купи наметка. Човек се чувстваше омагьосан тук, високо над останалия свят, с филмови звезди и големи бизнесмени, които печелеха милиарди долари и бяха събрани в толкова малко пространство — няколко акра, които бяха тесни за егото на тези хора. Беше лесно да се почувстваш привилегирован, макар и за малко. За всички тук Емили бе една от тях, или поне почти.

Успяваше да поддържа фасадата. Поне в Ел Ей никой не подозираше, че от лудостта я дели само тънка нишка. Финансовото й положение бе застрашително и всеки път, когато помислеше за това — тоест всяка минута, — сърцето й се свиваше. От развода насам не бе успяла да изпълни обещанията — или заплахите, — които бе отправила към Тим. Не бе намерила любов, нито бе спечелила пари. Парфюмът не се бе продал: никоя жена не искаше да мирише на провал. Беше дала интервю на тези, които й предложиха най-висока цена — един таблоид с десни убеждения — и онази жалка драскачка я бе описала като истерична и озлобена.

Изведнъж сякаш се бе разболяла от проказа.

Най-лошото бе, че имаше две деца. Не, не искаше да каже това. Имаше две прекрасни деца и искаше толкова много за тях. Нямаше проблем да се провалиш, когато отговаряш само за себе си, но да се провалиш, когато имаш деца… Беше й трудно да се поглежда в огледалото всеки ден. Беше ужасена, че Джордж вече е травмиран от развода. Както и да го извъртаха, всички деца искаха мама и татко да живеят заедно и да се обичат; нищо друго не можеше да оправи нещата. Емили с ужас си мислеше как веднага щом порасне, синът й ще разбере всички гадни подробности. Достатъчно бе само да напише в гугъл „Фортлин Емили Тим педерастка афера“, и пред очите му щяха да се появят стотици хиляди думи, които ще му причинят болка.

Малката Моли не я тревожеше толкова. Тя бе само на шестнайсет месеца и засега мама и бавачката й бяха достатъчни. Но това, че не можеше да поддържа начина на живот, с който бе свикнала, я изтощаваше. Не можеше да понесе мисълта, че на децата може да им липсва нещо, каквото и да е то. Все още не искаше да повярва, че родителите й, всеки от които можеше да купи това великолепно имение на върха на хълма само с лихвите, натрупани в една от многобройните им офшорни сметки, бяха отказали да й помогнат. Тя бе прекалено горда, за да ги моли, а те не обърнаха внимание на нито един от намеците й.

Майка й с удоволствие отрупваше децата с дизайнерски дрехи и скъпи играчки и плащаше училищните такси на Джордж. Макар че се бе възползвала от гостоприемството на Нейно величество, Иносънс нямаше представа какво означава да живееш в лишения. Последният й подарък за децата беше викторианска къщичка за игра за деветнайсет хиляди долара от „Пош Тойс“: веранда, която заобикаляше сградата, прозорци с цветни стъкла, подове от изкуствено дърво, кутии за цветя на прозорците. Емили едва се сдържа да не се нанесе вътре. Всъщност така и не я беше сглобила. За глупавата викторианска къщичка нямаше място, тъй като Емили нямаше градина. Беше я продала (по инструкции на бавачката) по интернет и бе похарчила печалбата, за да се сдобие с тен в курорта „Портофино Сан Спа“ в Бевърли Хилс, устройство блекбъри, цял куп дрехи от „Китсън“, бебешко боди „Хелоу, Кити“ от „Китсън Кидс“ и екипировка на Спайдърмен.

Като изключим тъпите, фриволни и безполезни боклуци, портфейлът на Иносънс бе затворен здраво като мида. Майка й смяташе, че дъщеря й трябва да се справи „със собствени сили“, както бе направила тя. Това вбесяваше Емили, защото всеки с поне капка мозък в главата знаеше, че Иносънс бе станала приказно богата с измами, кражби, чукане, лъжи и тъпчене на хората. Това не беше нещо, което нормален човек би искал да предаде на дъщеря си.

Емили нямаше спестявания. Спестявания — самата дума вонеше на бедност.

Беше наела тристаен апартамент в Парк Ла Бри за четири хиляди и двеста долара на месец. Жилището разполагаше с вътрешен двор, дървени подове, кепенци в плантаторски стил и гранитни плотове. Освен това имаше портиер, охрана и фитнес зала. Но Емили не обичаше да взема под наем и не й харесваше да живее в апартамент.

А най-лошото беше, че когато доведе малкия Джордж в сградата, той влезе във фоайето и захвърли якето си на пода.

— Не — каза тя и грабна якето, като се сви от притеснение. — Не притежаваме цялата сграда, просто… част от нея.

Един апартамент си беше точно това — апартамент. Емили не издържаше в толкова тясно пространство, заобиколена от непознати от всички страни. Беше ужасно да се свива в тази мизерна кутийка — само сто шейсет и седем квадратни метра. Имаше нужда от акри земя. На това беше свикнала. Беше се превърнала в беднячка и събуждането всяка сутрин на това място беше като шамар в лицето й. Освен това се намираше точно срещу „Гроув“: всички тези разкошни магазини с прекрасни неща! Боже, каква ирония!

Грабна чаша шампанско от подноса на един минаващ сервитьор и се опита да не я обръща на един дъх. Ако на такова място те видеха да пиеш повече от една чаша, значи имаш проблем и преди да се усетиш, щяха да те закарат при „Анонимни алкохолици“. Беше видяла как един „сух“ актьор небрежно изпива чаша червено вино в „Пане е Вино“ и трима души от съседната маса веднага извадиха мобилните си телефони. Единственият плюс беше, че спонсорът ти навярно е някоя прочута личност.

Затова пиеше основно вкъщи, след като децата си легнеха. Имаше дни, в които й бе трудно да бъде с тях. Психическото й състояние не беше добро, а не можеше постоянно да ги заблуждава. Джордж бе достатъчно голям, за да вижда отвъд замръзналата й усмивка, и това го притесняваше. Когато постави малката си пухкава ръчичка върху нейната и с трепереща устничка попита: „Мамо, аз ли съм виновен?“, й прилоша от срам и самоотвращение.

Все едно, вината бе на баща й. Джак — комата не бе допринесла с нищо за облагородяването на характера му — й бе дал работа. Сега Емили беше президент на отдела за връзки с пресата в хотел „Бел Епок“ в Бел Еър. Вицепрезидент.

Ама че копеле беше Джак! Никой не умееше да прецаква децата си като него. Никой не знаеше как да ти размъти главата по-добре от него. Плащаше й точно колкото да може да си позволи бавачката и Исабела, макар че нея може би щеше да се наложи да освободи. Онзи ден бе видяла обувките й (свалени на входната врата) и едва не припадна. „Маноло“, големи колкото лодки! Проклетата й чистачка носеше „Маноло“! Разбира се: Исабела чистеше и у Род Стюарт, а жена му бе направила пролетно почистване. Все едно, от това Емили не се почувства добре. Или по-точно, не се почувства по-добре.

Имаше спешна нужда да се почувства по-добре.

Докосна с пръсти кредитната карта, издадена от компанията. Имаше я само от три дни; преди това, ако искаше да заведе някой клиент на обяд, трябваше да го плати от собствения си джоб и после да поиска от хотела възстановяване на разходите. Навярно щеше да се чувства по-добре, ако бе станала продавачка в „Уолмарт“. Поне самочувствието й нямаше да бъде толкова накърнено.

Шефката й Агата, жена с прекалено дълъг врат и британски акцент, слязла право от страниците на „Мери Попинс“ (тъпачка), никога не се бе омъжвала, нямаше деца, нито пък връзка, която да е влизала в конфликт с работата й, и Емили бе сигурна, че тя я презира на всяко възможно ниво. Емили беше млада, сексапилна, имаше деца, но нямаше пари и бе получила работата чрез роднински връзки. Емили бе сигурна, че баща й, й даде работа, защото знаеше, че тя ще се справи идеално.

Когато й подаде картата, Агата заяви със студения си глас:

— В случай, че мислите другояче, трябва да ви осведомя, че вече не даваме големи обеди в този град. Хората често се въздържат от ордьоври. Освен това имаме хубава трапезария на името на хотела в „Ла Кузин“, затова не прекалявайте.

Днес, тази вечер, Емили щеше да изпробва картата за пръв път. Агата също трябваше да дойде, несъмнено за да я надзирава, но тази сутрин майка й егоистично бе получила сърдечен пристъп, така че в този момент Агата крачеше по коридорите на „Сийдърс Синай“ и съжаляваше, че не е била клонирана.

Емили отпи от шампанското и се усмихна с наведена глава. Тук беше страхотният Джордж: малко слаб, с наченки на двойна брадичка; може би не чак толкова страхотен. Мат Деймън: Божичко, ако това момче искаше да прилича на филмова звезда, не биваше да стои до Брад и все пак… Мат беше чаровник — приятно момче, мило. А Итън Самърс — боже мой, в сравнение с него Джони Деп изглеждаше грозен. Всички големи звезди си бяха сложили най-блестящите усмивки, запазени за публиката, макар че, като се имаше предвид от коя прослойка са гостите, звездите можеха да са сигурни, че никой няма да скочи отгоре им или пък да избухне в сълзи и да се впусне да целува краката им. Но пък имаше телевизионни камери.

Емили се опита да не поглежда към Итън, но това се оказа трудно. Единственото, което имаше срещу него, беше, че се бе проявил като истински герой: бе спасил Тим след избухването на бомбата в Париж. Трябваше да го остави да изгори.

Зачуди се дали Итън знае коя е.

Сигурно знаеше. В „Ентъртейнмънт Уийкли“ веднъж я бяха нарекли „Парис Хилтън за мислещите мъже“. Мамка им! Тя изглеждаше сто пъти по-добре. Но може би са искали да кажат само, че е дъщеря на хотелиер милиардер и е прочута? Това не беше лошо. Итън сигурно беше чувал за нея. В края на краищата тя още бе член на клуба… нали?

Ненавиждаше това съмнение в самата себе си, някога бе толкова сигурна.

Когато си известен, ставаш член на някой труднодостъпен клуб и членовете му те приветстват с „добре дошъл“. Логиката беше: аз съм известен, ти също си известен, значи всичко трябва да ти е наред и трябва да движим заедно. Известността обаче имаше своите особени степени. Всички участници в развлекателния бизнес попадаха в определен ранг и не биваше да си внушават идеи, които превишават положението им. Например ако някоя актриса попаднеше на корицата на списание, преди да са решили, че го е заслужила, хората от индустрията можеше да й обърнат гръб, за да й напомнят къде й е мястото. Е, добре, ако Итън не знаеше коя е Емили, скоро щеше да разбере. Всички тези хора, които си изкарваха хляба с разкрасения си вид, можеха да се разкарат, защото тази вечер тя щеше да бъде звездата на шоуто. „Можете да похарчите най-много две хиляди долара — бе заявила твърдо шефката й, — дори за благотворителност от името на «Бел Епок».“ Трябваше да наддава за нещо солидно, „скромна творба на изкуството, нищо странно, противно или сексуално, от известен художник, по възможност местен“.

Две хиляди долара! Джак вече бе добавил към славата си на „опозорен милиардер“ и тази на „убиец на знаменитости“. Наистина ли искаше да го разнасят и като скъперник? В името на широката публичност Емили щеше да купи нещо подходящо, нещо голямо и щедро. Щеше да доплати разликата от собствения си джоб.

Тя започна да прелиства брошурата. Екскурзия с частна яхта покрай гръцките острови? Полети до Вегас с частен самолет и една нощ в „Уин“? „Бентли Континентал Флайнг Спър“? Скука!

Спомни си, че от месеци не е правила секс, и въпреки бедняшкото й съществуване не можеше да я заплени нито пътуване с яхта, нито частен самолет, нито лъскав хотел. Искаше мъж, с когото да си поиграе, а в брошурата просто не предлагаха такъв.

Беше забравила. За какво щяха да събират пари тази вечер? За Румъния? За здравна превенция? О, да. За осиротелите бебета в Третия свят.

Сирачетата късметлии, докоснати от свещената ръка на Холивуд! Дали тези неблагодарни бебета знаеха какви щастливци са, задето всички тези красиви, прочути, приказни, могъщи, богоподобни същества са отделили два часа от своя понеделник, за да им помогнат? Тези хора щяха да им дадат пари от собствените си джобове, а бебетата не бяха направили нищо, за да ги заслужат, освен че бяха осиротели. Какъв късмет, колко щастливи бяха тези деца. Само ако някой можеше да помогне на Емили, както помагаха на тези деца — нейното положение бе отчаяно почти колкото тяхното.

Знаеше, че трябва да говори с хората, и някога щеше да го направи: щеше да целуне въздуха до нечия буза и да води незначителни разговори с лекота и грация. Сега обаче не й се искаше да полага това усилие. Беше страшно уморително да разбереш кой какво е направил, за да знаеш с кого си заслужава да говориш. А освен това й се искаше да се направи на хладнокръвна. Имаше репортери от „Фокс Нюз“ и тя не вярваше на ъгъла, под който снимаха камерите им.

Затова продължи да седи, да пуши, да отпива от чашата си, да се крие зад слънчевите си очила и да се възхищава на гледката (звезди по земята — тези в небето човек можеше да види по всяко време). Можеше да изяде сама целия поднос със скариди в темпура, да не говорим за уонтона с омари и говеждото „Кобе“, но махна с ръка да дръпнат подноса. Парис може и да се беше снимала, докато прави секс, но никога досега не бе изпитвала унижението да я снимат, докато яде.

Водеща на търга беше една от най-нелюбимите актриси на Емили. Отблъскваше я стоманеният блясък на неприкритата й амбиция. В личния си живот жената бе студена и безмилостна женомразка; странно, че бе станала известна с изпълнение на сладки шантави роли в романтични комедии — навик, който бе продължила да поддържа, навярно неохотно, и след като прехвърли четирийсетака. Често, когато се запознаеше с някой по-незначителен актьор, човек осъзнаваше, че той почти не играе, че през цялата си кариера просто е изпълнявал различни версии на самия себе си.

Емили са запита дали бавачката ще се сети да даде на Моли авокадо заедно с макароните и дали ще накара Джордж да хапне малко краставица. Бавачката бе австралийка от Пърт, солидна, нетърпяща глупости и щастлива да зърне, която и да било знаменитост, все едно колко откачена, незначителна или дръпната е тя. Всяка неделя гледаше със страхопочитание Ег Бигли-младши, който купуваше своя „Спрей за всякакви цели“ от Фермерския пазар; а ако зърнеше Джеф Голдблум с розовите му очила в магазина „Холфуудс“, това бе цяло събитие. И все пак Емили знаеше — странно, но нямаше представа откъде, — че за бавачката това е само развлечение, че тези хора не означават нищо за нея, докато за всички други в Лос Анджелис те бяха всичко. Емили подозираше, че за жителите на града прочутите непознати са по-важни от членовете на семейството им.

Обичаше този град, но приоритетите му бяха сбъркани. Имаше нужда от бавачката, за да не забравя кои са истинските неща в живота.

Тя мина покрай поднос с шоколадчета във форма на черепи и се опита да обърне внимание на водещата. Жената имаше проблем — не можеше да пробута пътуването с яхта. Нима повечето от присъстващите нямаха свои собствени яхти? Емили потисна прозявката си и погледна към гърба на една от близначките Олсен — не знаеше коя от двете. Стойката й беше ужасна.

— За тези от вас, които не го разбират, към това пътуване ще има няколко екстри. Ще добавя една целувка е — не възразявай, скъпи, знаеш, че го правим за благородна кауза — господин Итън Самърс! И няма да приема по-малко от десет хиляди долара: този мъж не е от евтините!

О, боже! Ама че беше нахална! Да се опитва да се подмаже на най-актуалната звезда в момента само за да се представи в добра светлина! „Не си губи времето, скъпа, и без това не ти е останало много. Но — разкарай се, близначке Олсен, в слюнката има калории — това наддаване си струва.“ Ръката на Емили здраво стисна кредитната карта на компанията. Изведнъж разбра с абсолютна убеденост, че никоя друга не бива да спечели целувката с Итън Самърс.

И ако нещата се получеха така, както искаше, щеше да спечели нещо повече от една целувка.