Саша Блейк
Отмъщение (59)

Иносънс

Лондон, октомври 1998

Беше ужасно, отвратително и тя щеше да получи паническа атака… ако беше от онези слаби, безгръбначни жалки хора, които получаваха панически атаки. С нейния характер обаче събитията се развиха другояче. Иносънс не бе сваляла белите си ръкавици, откакто влезе в сградата — огромната, грозна, бездушна сграда, пълна с умствено нестабилни отрепки, от които отдавна бе избягала. Държеше копринен шал „Ермес“ с леопардови шарки на устата и носа си. На това място я грозеше голяма опасност да хване някой фатален вирус — Ебола например не би я изненадал.

Поне можеше да се надява, че ако Джак някога излезе от кома, съществува слаба вероятност някой бацил да го довърши. Въздъхна и внимателно повдигна очилата „Гучи“ върху розовата си коса. Днес я бе прибрала в ниска скромна конска опашка. „Скромна, целомъдрена, покрусена — така й бе казал Патрис, кимайки одобрително, докато Самсън внимателно нанасяше пудра с талк, за да приглуши здравата руменина на бузите й. — О, браво, Самсън, браво — бледността на скръбта!“

Иносънс бе спряла послушно на стъпалата на болницата в Уитингтън — държавна болница! — за да могат събралите се репортери да я снимат. Папараците й крещяха мръсни шеги, за да я разсмеят; за щастие Патрис се бе оказал достатъчно предпазлив и настоя тя да сложи чифт евтини найлонови чорапи от „Улуъртс“, за да е сигурен, че ще успее да запази изражението си на дълбока и искрена тъга. Носеше като подарък купа с екзотични плодове (които възнамеряваше да изяде сама), плюшено мече от „Хародс“ (възрастните, които притежаваха плюшени играчки, трябваше да бъдат застреляни) и син като патешко яйце халат от „Пол Смит“. „Подаръците“ бяха събрани набързо: Джак беше в кома, така че какво му пукаше? Нейното облекло обаче изискваше внимателно планиране. Преди много време в пълната с лайна тоалетна чиния на едно вонящо училище в гетото Иносънс си бе обещала, че един ден ще има различни обувки за всеки ден от годината и бе удържала и преудържала на думата си.

Модните списания пишеха статии за гардероба й. Или по-скоро трябваше да пишат. Сега, когато се бе превърнала в модна икона (от „Рейнбоу“ се възхищаваха на стила й, а Хърли можеше да си го завре отзад), гардеробът й изискваше свой собствен персонал. Джаспър Джоунс и неговата компания „Клозит Феъри“ се бяха заели с тази задача. Сега Джаспър координираше по цвят всяка дреха и всеки аксесоар и разделяше всички тоалети в гардероби А и Б за сегашни и минали сезони. Иносънс поддържаше гардероб за панталони, гардероб за рокли, гардероб за ризи и гардероб за палта. Всяка дреха се държеше в торбичка с прикрепена снимка. Компютър съхраняваше данни кое кога е носено, а въртяща се на триста и шейсет градуса камера генерираше изглед от всички страни на всеки тоалет, докато Иносънс излизаше през вратата. В края на всеки сезон Джаспър архивираше най-хубавите дрехи, може би за Емили, но това зависеше от настроението на Иносънс — точно сега имаше голям шанс да ги наследи музеят „Виктория и Албърт“.

Според Патрис съветите на британския „Вог“ за зимата включваха диаманти, еполети, пера, злато, дантели, пурпурно, прозрачно, кадифе и ципове. За нейно раздразнение той й бе забранил да носи всички тези неща едновременно. Затова за днешната милосърдна мисия тя бе скромно облечена в черен кашмирен пуловер с поло яка от „Ралф“, твърда разкроена пола с тюл от „Калвин“, черни боти до глезените от „Прада“ и дантелени — по нейно настояване — черни чорапи. Чантата й бе от Луис, но от малките му и скромни творения. „Секси! — провикна се Партис. — Секси, и хитроумно напомня на Джули Андрюс в «Звукът на музиката».“

Докато се качваше с отвратителния бедняшки асансьор, тя задържа дъха си — кабинката вонеше на дезинфектанти и смърт — и се зачуди колко ли дълго ще трябва да остане. Посещенията трябваше да бъдат съкратени, когато пациентът бе на прага на смъртта, нали така? Но ако не останеше поне два часа, медиите щяха да я обвинят в „кратко, показно“ посещение.

Клюките и догадките бяха ужасни. Ужасни, но разбираеми: не беше тайна, че единственото, което свързва Иносънс и Джак, е взаимната им ненавист, а освен това, естествено, някакъв жалък драскач, горящ от желание да направи бързи пари, бе изкопал миналогодишното й интервю с Опра. Цитат:

„Да, ненавиждам го и искам да умре. Той, разбира се, го знае, защо иначе ще се заобикаля с бивши агенти на Мосад? Джак се подмокря от страх какво може да направя — и с пълно право!“

Типичен ироничен хумор. Опра избухна в гръмогласен смях на престорено възмущение — о, какъв божествен черен английски хумор! — докато вулгарната публика започна да я аплодира въодушевено. А сега изведнъж собствените й думи бяха обърнати срещу нея, извадени от контекста, и макар че Скотланд Ярд нямаше да приеме сериозно тези дрънканици, това бе разстройващо, вредеше лично на нея и се отразяваше зле на бизнеса.

Макар че понякога й минаваха мисли за убийство, всъщност нямаше никакво желание да убива Румпелшилцен. Искаше да го остави да преде злато от слама още много години. Това означаваше още по-голямо наследство, което тя щеше да получи, когато той наистина си отидеше. Тези разсъждения изглеждаха съвсем логични и очевидни и тя се дразнеше, че другите не могат да го разберат.

Те бяха толкова заети да се съсредоточават върху втората съпруга, която той не бе обичал като първата, че бяха слепи за истината, очевидна за Иносънс, и то от известно време. Джак имаше враг — смъртоносен враг, който търсеше отмъщение — и той се приближаваше все повече. Като стана дума за това, взривяването на „Бел Епок“ бе момент, достоен за „Кодак“. Господи, така му се падаше на Джак! Дори и в най-необузданите си мечти не би могла да си представи по-достоен край на арогантното му „Великденско парти“. Великденско! Да се сравнява с Исус Христос! Иносънс не беше религиозна, но в този случай бе твърда защитничка на вярата. Каква ирония, че като нареди на горилите си да я изхвърлят, всъщност той й спаси живота. Не бива да се говори лошо за мъртвите, но тя не съжаляваше, че сексуалната му играчка, Мария, сега гледа как расте тревата. Това щеше да я научи как се крадат чужди мъже.

Днес (както всеки ден) щеше да прошепне в ухото на съпруга си:

— Клетата Мария е мъртва. Много съжалявам за загубата ти — с надеждата, че тази новина ще предизвика промяна към по-лошо.

Той обаче си оставаше упорито имунизиран, затворен в своя свят на сънищата. Иносънс му бе прочела възхвалата на Ел Ей за Моли Не-знам-коя-си:

„Сравнима с ненавременната смърт на Ривър Финикс, трагична и шокираща история на великолепен, даден от Бога талант, жестоко пресечен, преди да е разцъфтял.“

Но Иносънс не можеше да съжалява за смъртта на красиви млади момичета.

Бе прочела с бодър глас статията, която недвусмислено намекваше, че неморалните делови практики на Джак са разрушили живота на много хора, че си е спечелил безброй врагове. Може би в тези отчаяни времена е било печално неизбежно някой от тях да прибегне към терористичен акт? И макар че по никакъв начин не можеха да извинят хладнокръвно убийство, възможно бе да се допусне, че вината за смъртта на Моли в онази злокобна нощ на великденското парти в крайна сметка пада върху домакина й.

Нещо повече, пишеше, че съкрушеното й семейство обмисля да го съди за стотици милиони долари от пропуснати ползи.

Иносънс остави охраната на Джак да я опипа. Агентът изглеждаше суров и мрачен с черното си сако. Не се усмихна и не срещна погледа й.

— Удоволствието е мое — промърмори тя, когато той най-после кимна към вратата.

За нейна изненада той я последва вътре.

— Не мисля — каза тя.

— Аз мисля — отвърна той. — И аз командвам.

— О, за Бога!

В известен смисъл обаче бе доволна, че ще има компания. Ненавиждаше да стои при Джак. Струваше й се, че смъртта е в стаята, и не искаше да се зарази от атмосферата. Би предпочела антуражът й да беше тук — Патрис, Джейми, Самсън, — за да я успокои, но от гледна точка на пиара беше по-добре да е сама. Бодигардът беше за предпочитане пред нищо. Всъщност той беше нищо. Такива като нея не забелязваха такива като него.

Тя предпазливо се приближи до леглото. Трудно й бе да гледа съпруга си толкова безпомощен. Слабостта я отвращаваше. Джак изглеждаше толкова сив и съсухрен, че тя едва успя да се въздържи да не потръпне при вида на мрежата от маркучи, прикрепена към него. Ами миризмата! Натрапчиво сладка, сякаш нещо или някой бавно загнива. Тя извади своя „Шанел №5“ и напръска стаята, като го държеше като боздуган.

— От петнайсет години не съм била на по-грозно място — каза тя и въздъхна. Неврохирургът, който бе оперирал нараняванията по главата на Джак, бе казал, че е „трудно да се предвиди бъдещето“. Несъмнено щеше да се появи скоро, изпълнен със самочувствие за собствената си важност в бялата си престилка, за да я отегчи с още баналности. Истината бе, че Джак можеше да се възстанови напълно, а можеше и да умре още тази нощ. И ако през следващите две седмици не излезеше от комата, тя щеше да предложи — или може би щеше да е по-мъдро да подтикне докторите да го предложат — да изключат животоподдържащите системи.

Иносънс стовари две плюшени мечета на възглавницата на Джак, по едно до всяко ухо. После придърпа стола си по-близо и облегна твърдите си кожени боти на мекия дюшек. Бавно, но твърдо избута неподвижните му крака на една страна, докато се настани съвсем удобно.

После откъсна целофановата обвивка на купата с плодове и изяде една черешка. Имаше няколко по две и тя закичи едната двойка на ухото си. Като дете никога не бе виждала череши; като голяма наблюдаваше как дундестата сестричка на Алфи танцува из огромната, пищно украсена дневна на семейство Канадайн с „обеци от череши“ и искаше да я зашлеви през лицето. Отвори със замах златното си огледалце от „Шанел“ и се възхити на черешките. Диамантите за един милион долара на „Граф“ ги открояваха много приятно.

„Най-после — помисли си тя, докато палеше цигара под безстрастния поглед на пазача, — най-после живея така, както исках от самото начало.“

— Не тук — каза бодигардът и кимна към тавана.

Мамка му! Ако задействаше пожарогасителната система, легионелната инфекция^[1] не й мърдаше. Тя угаси цигарата на ръба на стола си.

— Може да изглежда, че не се тревожа за господин Мека глава — заяви хладно тя, — но истината е, че съм полудяла от скръб. Просто предпочитам да задържам болката и отчаянието в себе си. Крайно вулгарно, себично и невъзпитано е да проектираш бурните си чувства върху трети човек. Освен това, в случай че не сте забелязали, аз съм много сдържан човек.

Бодигардът примигна и сякаш си погледна часовника.

— Съжалявам — каза раздразнено тя. — Отегчавам ли ви? — „Дърво такова.“

Той не отговори и тя се извърна отвратена. Трябваше да се погрижи за някои по-неотложни въпроси. Адвокатът на съпруга й трябваше вече да се е свързал с нея, след като го бе потърсила. Трябваше веднага да разговаря с него за завещанието.

Заслужаваше да наследи всичко. Ако не беше тя, Джак щеше да загуби всичко, вместо само по-голямата част от него. А и тя бе майка на дъщеря му, биологичната му дъщеря. През последната година отношенията им бяха станали крайно лоши, контактите — кратки. Той си имаше онази любовница. Тя самата бе спала с него — е, не точно спала — само три пъти през последните дванайсет месеца.

Но това бяха рисковете на огромното богатство и неограничения успех. Споделяха зашеметяващи дворци по целия свят, но рядко бяха на едно и също място по едно и също време. Тя трябваше да се грижи за интересите си в Ню Йорк, Ел Ей, Бермуда, Позитано, докато той се занимаваше със своите в Париж, Рим, Мадрид. Той посещаваше бенефис в Лондон, докато тя трябваше да отиде на модно ревю в Милано. Невъзможно бе да са могъща двойка: трябваше да са или могъщи, или двойка. И двамата предпочитаха — без колебание — могъществото. Бяха се превърнали в непознати, които от време на време случайно се срещат през нощта. След една такава среща, по време на която се бяха изчукали под душа, тя бавно се отпусна на колене (нещо, което не бе правила за Джак от години), сви се като пепелянка в голямото, богато украсено легло със старинна лицева дъска огледало и се усмихна.

— Какво? — попита той и присви очи.

На този етап той винаги се бореше с чувството си за вина пред Мария. Пред любовницата! Задето я бе предал! Чувстваше се виновен, задето бе изчукал жена си! Иносънс обичаше да гледа изражението му в такива мигове.

— Не се разстройвай — каза тя и го погали по гърдите. — За децата е добре да знаят, че все още… се обичаме.

Той издаде звук, подобен на квичене на прасе.

— О, да — отговори. — И откъде ще разберат? Видеокасета ли ще им изпратиш?

Тя се изсмя.

— Всъщност следващата седмица ще дам интервю за „Харпърс“. Ще намеря начин да го подхвърля.

— Недей.

Тя наклони глава, сякаш обмисляше думите му.

— Много добре, скъпи. Както желаеш. Ще заявя, че брачното ни легло е студено. — „За да не огорчавам малката ти курва.“

Той изглеждаше доволен; тя нави на пръста си кичур от косата му и го дръпна.

— Скъпи — каза тя. — Разбира се, че няма да те огорчавам, като съм… недискретна за отношенията ни. Но говоря сериозно за Емили. И, ъъъ, за Клаудия. Надявам се, че няма да направиш нещо… глупаво с наследството си. Както знаеш, скъпи, аз ще оставя всичко, което имам, на теб… — Лесно й беше да обещае, беше с години по-млада от него! А и промяната в завещанието щеше да го изреже като рак. — … защото в крайна сметка искам да оставим всичко на момичетата. — Невинна лъжа. — И не знам кой би могъл да бъде по-добър попечител на състоянието им от баща им.

Отпи глътка „Бароло“, за да прикрие нервността си.

Той измъкна кристалния бокал на „Ермес“ от ръката й, хвана я за любимата й огърлица — гущер, изработен от стотици смарагди, с рубинови очи и нокти от бяло злато, който подскачаше по решетка от черни диаманти; струваше повече от двеста и петдесет хиляди лири и беше малкият й приятел — и я завъртя към себе си.

Смаза устните й със своите и Иносънс почувства приятна тръпка на желание и отвращение. После Джак грубо я отблъсна и впери поглед в очите й.

— Както винаги съм казвал — заяви той, — ще оставя всичко на съпругата си.

Тя затвори очи в тръпка на удоволствие и радостно се изви над него.

— Позволи ми — прошепна — да те отведа на още едно греховно пътуване.

„Ще оставя всичко на съпругата си.“ По-ясно от това не можеше да бъде. Щом го беше казал, значи беше вярно. Джак беше мъж, който мамеше, като пропускаше части от информацията. Недвусмислените лъжи не бяха в негов стил. Това се случи преди три месеца и нищо не се бе променило. Тогава защо съмнението продължаваше да я гризе? Може би недоверието просто бе в природата й. Все едно, искаше да види завещанието със собствените си очи. Едва тогава щеше да остане доволна. Погледна си часовника, пъхна в устата си дъвка и се прозя широко. Щеше да остане в тази викторианска бедняшка колиба още… Господи, още един час и четирийсет и пет минути… а после щеше да си тръгне и деликатно да избърше една-единствена сълза от окото си за първите страници на вестниците. Кърпичката й беше розова — по-добре беше да не изглежда като скърбяща вдовица, защото клюкарските рубрики щяха да го изтълкуват като очакване.

Чу се хлопане, вратата се отвори със замах и стаята се напълни с униформени полицаи и заслепяващите светлини на телевизионни камери.

— О, боже мой! — изпищя Иносънс. — Какво правите? Тук има човек, който се опитва да умре! Махайте се!

— Госпожица Иносънс Ашфорд? — попита едно прасе, което изглеждаше по-високопоставено от другите, с белези от акне и сива коса. — Арестувам ви за убийствата на Моли Томкинсън и Мария Радклиф и за опит за убийство на Джак Кент. Имате право да мълчите…