Саша Блейк
Отмъщение (53)

Емили

Лондон, 1992

Когато беше петгодишна, Емили се нахвърли на баща си. Той я целуваше за лека нощ и тя се опита да изпробва онези целувки с въртене на устата, които бе виждала по телевизията. Татко й се отдръпна и се засмя, но тя не виждаше нищо смешно. Сега, когато си спомнеше за това, се разсмиваше смутено. Колко наивна беше тогава!

Но вече не. Сега беше светната. Все пак беше десетгодишна, почти жена. Пушеше (в тръбата на прахосмукачката, ако баща й си беше вкъщи), пиеше („Кир Роял“ — всички в училището „Вербие“ го правеха) и бе усвоила до съвършенство изкуството на свирките — използвайки краставица. („Обичам краставици“ — така казваше на готвачката. И наистина ги обичаше. Краставицата изпълняваше и ролята на вибратор. Важно беше една жена да умее да достави удоволствие и на самата себе си.)

Разбира се, окончателната проверка на уменията й — тази върху истински пенис — все още предстоеше. Емили работеше по въпроса. Последния път, когато остана да нощува във Фортлин, попита Тим дали някога е целувал момиче.

— Изключено! — отвърна той. — Момичетата са противни. — Направи пауза и галантно добави: — Присъстващите се изключват.

Емили осъзна, че й се е разминало на косъм. Тими нямаше да си получи свирката, преди тя да е станала истинска професионалистка. Щеше да има възможност да се упражнява върху братята на много от приятелките си, макар че може би… не още. Навярно трябваше да почака да стане поне на единайсет. Освен това беше важно да остави Тим да поекспериментира с онова ято взаимозаменяеми Слоун, които препускаха след него с изплезен език. След като в гънките на оная му работа се закачаха две-три ортодонтски скоби, той щеше да оцени момиче с финес.

Емили щеше да се омъжи за Тим и да стане кралица на замъка, нищо, че той още не го знаеше. Трябваше да действа бързо, иначе щяха да го чифтосат с някоя наследница с огромни зъби, чийто баща притежава цял Уелс. Проблемът с Тими беше, че какъвто си беше срамежлив и тих, щеше да се подчини на Пат и Фред, дори да ненавижда момичето. Е, добре, тя щеше да предотврати този трагичен романс, като се добере първа до него. Човек сам кове щастието си. Баща й постоянно го повтаряше; майка й казваше, че той точно затова отказва да даде работа на Клаудия. (И съвсем правилно, като се има предвид каква мързелива крава беше!).

Освен сексапилна, Емили беше и умна. Навярно бе единственото момиче на нейната възраст, на което не му пукаше за „Ует Ует Ует“. Какво можеха те — и другите старци, които изкарваха луди пари, като предлагаха на тийнейджърките мокри сънища — да направят за нея? Нищо! Баща й ги харесваше — трябваше ли да казва още нещо? Кой имаше време за губене в блянове по някакви смотаняци? Когато слушаше поп музика, си пускаше класиците: „Тиърс ъф Фиър“, „Софт Селс“ и „Симпъл Майндс“. Тези мъже бяха грозни като маймуни, но музиката им беше красива. Любимата й песен беше „Не ме забравяй“. Беше я пуснала на Тим. Тъй като от двегодишен го караха да слуша Вагнер, сега той си загуби ума от възхищение.

Тими бе нейната съдба; той беше мило момче и наследник на прекрасен привилегирован живот. До момента нейният живот бе страхотен и тя бе ужасена от мисълта да загуби това съществуване. Не мислеше, че ще го преживее. Голямото облекчение от това да си роден богат е, че не се налага да се стараеш. Можеш да се изпишкаш на масата им за кафе, и хората пак ще те намират за очарователна. Но тя и бездруго беше очарователна, защото винаги постигаше своето. Имаше си собствена гардеробиерка — жена, наета да се грижи за цветовата схема на гардероба й, да носи дрехите й на химическо чистене и да поддържа обувките и чантите й.

През ваканциите пътуваше. Ню Йорк бе винаги прекрасен, а Позитано — толкова шик. Но най-много обичаше да ходи на остров Спайглас във Френска Полинезия. Обичаше да кара сърф и да се гмурка и макар че инструкторът й не го знаеше, тази зима тя щеше да му покаже колко добре може да диша през носа. Самото място бе малко занемарено — татко й бе загубил интерес към него, — но винаги беше пусто, а персоналът се отнасяше с нея като с богиня. Това бе тайната на Емили. Тя обичаше да е край хора — изпитваше нужда край нея да има хора, — но остров Спайглас бе нейното ежегодно убежище от цивилизацията.

Имаше три огромни розови спални със свързани бани; имаше три къщи всичките на страхотни, луксозни места в най-популярните градове в целия свят. Училището й беше адски скучно — все пак бе училище, — но родителите й плащаха цяло състояние, за да го направят колкото се може по-приемливо за нея. Проблемът беше, че Емили бе прекалено умна. Някои от момичетата в класа й не можеха да четат Шекспир — не можеха да прочетат дори списание, без да си мърдат устните.

Майка й я глезеше. Каквото и да поискаше Емили, получаваше го. Клаудия бе солидната, глупава черна овца. На никого не му пукаше за нея. Много рядко Емили усещаше, че я пробожда жалост, но пък Клаудия не биваше да е толкова кекава. Ако се защитаваше, вместо да се свива, Емили щеше да я уважава много повече. Сега Клаудия беше на осемнайсет и се опитваше да стане „журналистка“ — може би не можеше да стане стюардеса — и разваляше всички партита с дългото си конско лице. Дори не знаеше как се слагат сенки! Да, животът на Емили наистина беше хубав.

Ето защо изпита най-големия шок в живота си на абсолютна глезла, когато осъзна, че всичко, което има, всичко, което беше, може да изчезне още утре.

Случи се преди няколко седмици. Надяваше се да види родителите си да се хвърлят на леглото. Знаеше, че все още се чукат, и това я запленяваше. Беше гадно, но я изпълваше с някакво топло чувство. Приятелките й в училище пискаха и потръпваха при самата мисъл за секс, но Емили го бе виждала. Изглеждаше нещо диво.

Но вместо да се втурне на горния етаж, майка й измарширува към синята дневна с резки отривисти движения. Баща й — изглеждаше много раздърпан — я последва бавно с ръце в джобовете. Емили знаеше, че няма да последва секс. Притисна ухо към вратата. Гласовете започнаха тихо, но бързо се извисиха до крясък.

— Знаех, че това ще се случи!

— О, млъквай! Председателят на „Лойдс“ и всички останали финансови гении, които работят в този бизнес от четирийсет години, не можаха да предвидят, че това ще се случи, но ти — жена, която дори не е завършила училище, — си го предвидила. Просто си знаела, че всички тези миньори, умрели от азбестово натравяне преди десетилетия… знаела си, че един ден внуците им ще поискат репарации и ще съсипят най-прочутата, най-благонадеждната, най-сигурната банка…

— Не е никаква шибана банка, а застрахователна компания! Самият факт, че я наричаш „банка“, казва всичко! Знаех, защото, за разлика от теб, не бях заслепена от желанието да бъда аристократка! Когато стана член, слуховете тъкмо започваха и тъй като направих дискретни проучвания и зададох правилните въпроси на подходящите хора, открих това, за което останалите дори не подозираха — че в съвсем близко бъдеще има възможност за огромна, невъобразима загуба. Опитах се да те предупредя, но ти не искаше да знаеш, не искаше да чуеш. Беше прекалено суетен, прекалено алчен, прекалено силно решен да…

— Млъквай! Да, каза ми. И аз не те послушах. А сега ще ни вземат всичко, което притежавам. Може да загубя бизнеса — в момента задълженията възлизат на седемдесет и осем милиона. Но все едно, ти печелиш моралната победа. Поздравления. Това ли е то?

— Разбира се, че не, глупак такъв!

Беше ужасно да слуша майка й и татко й да спорят така. Знаеше, че е за пари. После гласът на майка й стана тих — Емили я чуваше как шепне, без да спира. Последва мълчание. А после яростният рев на баща й, който й изкара акъла:

— ТИ! Крадлива крава… ти… невъзможно е! Как? Всичко! Мамка му, не мога да повярвам!

Емили се опита да не гризе ноктите си. Това бе единствената й слабост. Бавачката трябваше да купи още от мехлема против гризане на нокти.

Майка й също се разкрещя в отговор:

— Нямах избор! По-добре аз, отколкото те! — А после: — Не мога да повярвам, че реагираш така! Толкова си неблагодарен, да те вземат дяволите! Аз ти спасих тъпата кожа! Спасих бъдещето ти! Трябваше да го направя! За теб… за нас… за Емили!

Майка й беше такава използвачка!

Още шепот. Емили нетърпеливо отметна косата от лицето си. После чу баща си:

— Пак ще вземат всичко, само че от теб.

— Не могат. Защото си извършил прехвърлянията, преди да станеш член. С други думи, направил си го, когато си мислел, че всичко в „Лойдс“ е хубаво и доходоносно — защото ако не мислеше, че „Лойдс“ е благонадеждна, тогава, разбира се, нямаше да станеш член толкова скоро след прехвърлянето. Това доказва, че не си осъществил прехвърлянията, за да избягаш от задълженията си, защото не си мислел, изобщо не си мислел, че ще имаш задължения. Нали така? Те бяха сватбен подарък, това е всичко, което трябва да знаят хората. Скъпи, трябваше да направя нещо, за да огранича загубите ти. По този начин ще загубиш съвсем малко. Остави ги да те ненавиждат — ще плачеш през целия път до банката.

— Мислиш, че си ме хванала за топките, нали така… Шарън?

Шарън? Коя беше Шарън?

Майка й се разсмя — ужасен кикот, от който кожата на Емили настръхна.

— Мислиш се за много умна, Шарън. И наистина си умна, наистина. Защото да, сега всичко е твое. И виждам, че не мога да направя нищо, освен да се примиря. Ако те издам на властите, и двамата ще останем без нищо. Мога да поддържам начина си на живот само благодарение на твоята щедрост. Ако искам изобщо да участвам в управлението на империята си, ще бъда само фигурант без заплата. Принуден съм да го направя. Свалям ти шапка, Маршал. Постигна това, което искаше. Направи ме на глупак. Наистина повярвах на лъжата ти.

„Мамка му, татко! Говори!“ Сърцето на Емили биеше диво. Това беше сериозно. Изглеждаше така, сякаш татко й е загубил всичките им пари и може би майка й ги бе спечелила обратно, но никой не изглеждаше щастлив от това. Щеше ли Емили отново да кара ски във „Вербие“ тази зима?

— Ще повторя, защото, изглежда, си оглушал: без мен щеше да загубиш всичко, не разбираш ли? — А после със спокоен, развеселен тон: — Скъпи Джак, мисли за мен като за свой ангел хранител. Ха-ха, ха-ха!

Емили почувства, че й прилошава. Главата й бумтеше.

После нещо се строши и баща й изсъска:

— Смей се сега, скъпа, но, заклевам се, няма да се смееш дълго.

И тогава той се разсмя — отвратителен горчив смях, от който на Емили й се доплака от страх. Какво можеше да има предвид? Майка й мълчеше — нещо, което се случваше рядко, — а това означаваше, че и тя не знае. Може би татко й само се преструваше, защото беше сърдит.

Към вратата се приближиха гневни стъпки. Емили скочи и избяга. Докато влетяваше в стаята си и затръшваше вратата, в пулсиращата й глава имаше само една мисъл: „Снежанка се омъжила за принца и живели щастливо до края на живота си.“

Сега обаче знаеше, че една жена трябва да избира принца си внимателно. Момчетата бяха по-глупави от момичетата, затова момичетата трябваше да се омъжат за тях. Емили щеше да си избере принц, който да може да продължи там, където баща й бе спрял. Щеше да му помогне да остане богат, точно както майка й сега помагаше на горкия й баща. Само че нямаше да позволи на своя принц Да загуби дори и пени. Щеше да си избере благоразумен, послушен принц, който да не спори и да не става труден като татко й.

На десет години Емили избра Тими.