Саша Блейк
Отмъщение (62)

Клаудия

Лондон, ноември 1998

— ДОК? Били от „Асошиейтед Прес“. Как си?

Клаудия се усмихна против волята си. Беше се запознала с Били на едно журналистическо пътуване и той я бе кръстил „Дороти от Канзас“. Не знаеше защо, но инстинктът й подсказваше, че това е прякор на привързаност; леко обиден, но изпълнен с привързаност.

— Били! Аз съм… добре, като се има предвид всичко. Работя на свободна практика. Ти как си?

— Кукличке, добре съм, но става нещо, за което трябва да ти кажа. Един мой приятел, италиански дядка, има фотографска агенция — те са папараци. Има една снимка, която ще искаш да погледнеш. Просто те предупреждавам, кукличке. Не мисля, че можеш да го спреш.

— О, боже мой, какво има?

— Изпратих ти го. Съжалявам, момиче.

Какво, за Бога, можеше да е? Баща й беше в кома. Майка й — в затворническа килия. Какво още можеше да се обърка?

Супер. Сега не можеше да се отпусне. Слава Богу! Ето го. Тя се подписа и грабна пакета. Вътре имаше синя папка. Тя я отвори, извади снимката, която се намираше в нея, и тежко се стовари на стола. О, не! Клетата, клетата Емили. Колко отвратително! Как е могъл да…? Тя щеше да ражда съвсем скоро. А той уж беше болен. Как е посмял? Клетата Емили.

— Били? Клаудия е. О, боже! Какво мога да направя?

— Почти нищо, кукличке. Тази снимка ще ни докара милион. Така че ако нямаш излишни джобни…

— Вече излязло ли е? Фотографът говорил ли е с някого?

— Само с моя милост. Това е всичко.

— Може ли да ми даде… няколко часа?

— Ще му се обадя.

О, господи! Тя грабна палтото си и хвана такси до полицейския участък, където държаха Иносънс.

— Съжалявам, скъпа — каза полицайката зад първото бюро. — Няма право да приема посетители.

— Но аз съм й дъщеря.

— Боя се, че няма право да вижда никого.

— Тогава може ли да й… предадете съобщение? Мога ли да говоря с нея по телефона?

Жената се поколеба.

— Почакайте. Как казахте, че ви е името?

Клаудия зачака, като барабанеше с пръсти.

След минута жената се върна.

— Съжалявам — каза тя, — но майка ви не иска да говори с… никого.

Клаудия въздъхна. А сега какво? Госпожица Грийн?

Но госпожица Грийн нямаше да разбере. Клаудия знаеше какво точно ще каже. „Един милион лири? Каква глупост! Това е изнудване! Ще позвъня в полицията!“

Родителите й можеха да си позволят да купят Боливия, но тя не можеше да пипне нито пени от милиардите им.

Дъхът й секна. Имаше още един вариант. „Клаудия, сигурна ли си, че това не е само предлог? Не. Какво може да бъде по-важно от това?“ Имаше нужда от съвета му. Хвърли поглед към часовника си. Часът бе един без десет. Можеше да го хване, докато излиза за обяд.

Таксито до Ситито се движеше мъчително бавно. Движението бе просто ужасяващо. Когато стигнаха до Треднийдъл Стрийт, тя изскочи от колата и измина тичешком последните няколкостотин метра. Когато нямаше работен обяд, той винаги си купуваше сандвич от италианската закусвалня — риба тон, фасул и майонеза върху препечена филийка. Ето я сградата му — висока, величествена, бляскава. Целият й вид изпращаше посланието: „Тук печелим пари“. И — о! — тя щеше да разпознае тези рамене на играч на ръгби навсякъде по света.

— Алфи, чакай!

Той се обърна към нея.

— Клаудия!

Иззад него се показа дребна дундеста блондинка. „Пфу, годеницата!“ Хрумна й, че реакцията й към нея е подобна на тази на вампир към чесън. Помоли се да не е било прекалено очевидно. Ако се съдеше по изражението на момичето, явно е било.

— Клаудия, позволи ми да те запозная с годеницата си, Поли. Поли, Клаудия ми е добра приятелка от детството.

— Здравейте — каза Поли. Клаудия остана заинтригувана от начина, по който успяваше да се усмихва и да се ръкува, докато всички участващи мускули остават съвсем отпуснати.

— С Пол имахме среща за обяд. Ела с нас! Ще си изкараме страхотно!

О, боже!

— Алфи — вдигна поглед към него тя.

И той я погледна. Зелените му очи се приковаха в нейните. На лицето му се появи объркана усмивка. Когато поглеждаше към него, Клаудия винаги виждаше двама души: възрастния и детето. Русата му коса стърчеше по същия начин, както през детството му, а на бузата му се появяваше същата трапчинка, когато се смееше. Беше толкова добър. Сърцето й се сви, защото някога би могла — ако нещата се бяха развили добре, а не ужасно — да се влюби в Алфи. Някога той я бе спасил и в известен смисъл винаги щеше да си остане нейният герой.

— Алфи, трябва веднага да говоря с теб. Насаме.

Той изглеждаше сепнат; Поли имаше вид, сякаш Клаудия я бе зашлевила.

— Скъпа — обърна се към нея Алфи, — с Клаудия ще отидем да поговорим във фоайето. Защо не продължиш? Запазил съм маса.

— Благодаря — промълви Клаудия. — Съжалявам, че прозвуча толкова загадъчно.

Алфи се ухили.

— Несъмнено в момента Поли си мисли, че ме уведомяваш за предстоящото раждане на детето ни. Предполагам, че ще трябва да прекарам най-малко три безкрайно скучни вечери в операта, за да оправя нещата. И така, Клаудия — усмихна се отново той, докато й отваряше вратата, — какво събитие може да е чак толкова ужасно, че да ти попречи да обядваш с мен?

Тя му каза и усмивката му се стопи.

— Не знам какво да правя — каза тя. — Емили ще ражда. Вече прокърви веднъж. Това може наистина да навреди на здравето й. Сигурна съм — почти сигурна, — че родителите ми биха искали да спрат публикацията, на всяка цена. Но не мога да се… свържа с тях. Просто си помислих… бих могла да се обадя на графа!

Алфи поклати глава.

— Клаудия, не съществува абсолютно никакъв начин да спреш излизането на тази фотография. Направена е с дигитална камера, нали? Не можеш да купиш негатива. Ако искат да я пуснат в пресата, ще го направят и няма да ги спрат нито един, нито два милиона. Дори да успееш да накараш родителите си да платят, пак няма никаква гаранция. Някой някъде ще разполага с копие на този файл и един ден ще го продаде. И тогава ще обвинят родителите ти в даване на подкуп. Това е ситуация, при която е невъзможно да спечелиш. Не се забърквай.

Клаудия мълчеше. Искаше да се свие на черния мраморен под с бели точици, да заспи и да не се събуди хиляда години. Погледна към огромните модернистични картини. Хареса й онази с огромното червено неправилно петно в средата. Това място й напомняше за една от къщите на баща й… Онази в Билбао? Не си спомняше. Не беше ходила там от много време. Той не биваше да умира. Тя го ненавиждаше, но… той не биваше да умира. А с Иносънс дори не можеше да говори. Самата мисъл, че мащехата й е арестувана, беше лудост. Клаудия не харесваше Иносънс, но я беше грижа за нея. По някакъв странен, извратен начин изпитваше нужда от нея.

— Прав си — каза бавно тя. — Прав си, Алфи. Нищо не мога да направя.

Той стисна ръката й.

— Клаудия, не се тревожи за бебето. Много жени раждат здрави бебета в най-ужасни условия. Всичко ще е наред.

— Така е — каза тя. Не искаше да пуска ръката му. — Трябва да тръгваш. Съжалявам, че те забърках в неприятности.

Той й намигна.

— Ще ми се.

Двамата станаха и той я целуна по бузата.

„Ще ми се.“ Това не означаваше нищо. „Все едно — напомни си тя, — не можеш да спиш с Алфи. Не можеш да спиш с добър и мил човек. Само с мъже, които потвърждават колко права си, че се презираш.“

Хвана автобуса, за да се върне в офиса. Като дете никога не се бе возила с обществения транспорт и сега пътуването с автобус представляваше специален подарък за самата нея. Седна отпред на горния етаж и се остави да бъде погълната от красотата на Лондон. Мръсотията, боклукът, храчките по улиците — те нямаха никакво значение. Когато обичаш някой човек или някое място, все едно колко са обикновени, те стават все по-красиви всеки път, когато ги погледнеш. Маршрутът на автобуса беше дълъг, с много криволичене, и извънредно бавен. Но, изглежда, нямаше смисъл да бърза.

Трябваше да се обади на Емили и да я предупреди. Можеше дори да е прекалено късно. Вечерното издание на „Стандарт“ щеше да излезе всеки момент. Клаудия слезе от автобуса. Все още не бе стигнала до офиса си, но не искаше да се връща. Утре всички щяха да видят вестниците и тогава нямаше да се наложи да им дава обяснения.

Седна на първата пейка, която видя, сложи си слънчевите очила и се загледа в хората, които бързаха покрай нея. Искаше й се да е член на техните семейства, а не на своето.

В пет часа си купи „Стандарт“. Стоеше права и трескаво прелистваше страниците. Но нямаше нищо. Може би подобна информация бе прекалено… неподходяща за „Стандарт“. Като цяло, вестникът бе настроен положително към аристокрацията. Може би не искаше да си създава враг в лицето на графа. Жалко, че не можеше да каже същото за „Сън“, „Мирър“, „Експрес“ и… От „Мейл“ щяха да излязат с някакво лукаво извинение да я публикуват. „Как смее този фотограф да снима подобно нещо. Да не би личният живот на хората вече да не се смята за неприкосновен?!“

Нямаше смисъл да се прибира. Седна в едно кафене и се загледа в стените. Остана там, докато докараха новите вестници край гара „Чаринг Крос“. Огледа първите страници. Търсеше… търсеше…

Вече беше полунощ. Позвъни на Били по мобилния.

— Били, Били, какво става…

— Спокойно, тигърче! — Той направи пауза. — В болницата ли си?

— Какво? Не! Баща ми ли…? О…

— Сестра ти. Започна да ражда. Казаха го по новините в три. — Той направи пауза. — Значи сте близки, така ли?

— Трябва да съм с нея — няма кой друг да отиде.

За малко да затвори, но се сети защо му се обади.

— Чакай! Били, какво става със снимката? Кой я е купил?

— Никой — отговори той. — Никой няма да я пипне.

— Така ли? Защо?

— О, ДОК! Ти журналист ли си, или малко момиченце с карирана рокличка и вонящо кученце? Емили ще има бебе. Ще става майка. Недосегаема е. Който публикува снимката, ще изглежда зъл и жесток. Днес искат снимки на бебето. Така че можеш да се отпуснеш. Засега Емили е в безопасност.

— А после?

— Ще бъде в безопасност, докато е полезна. Горе главата, Дороти. Иди да видиш сестра си.