Саша Блейк
Отмъщение (6)

Джак

Париж, зимата на 1997

— Да се срещнем под Айфеловата кула — бе му казала тя на шега.

Само че шегата бе опасна. Това не влизаше в плана. Мария трябваше да постигне определена цел с Джак Кент и не можеше да се остави похотта да я разсее. Остана изненадана и ужасена, когато установи колко сексапилен й се струва. Това я караше да се чувства като хищник. Беше лудост да се обвързва емоционално. Трябваше да свърши работата и да остане дистанцирана. Не ставаше въпрос за нея, а за нещо по-важно. Всички тези години на следене, маневрите и усилията, за да се обучава в хотелиерския бизнес, имаха само една цел и часът най-после бе настъпил.

Трябваше да отиде.

Често се бе питала доколко е морално това, което възнамерява да направи. В повечето случаи се оправдаваше пред себе си. Поредицата от ужасни, невероятни и може би неизбежни събития, които бе наблюдавала тайно през последната година, доказаха, че е права.

А ето че рискуваше всичко само заради малко секс.

За малко секс можеше да се намери обяснение, но знаеше, че ще има още. Между нея и Джак Кент съществуваше яростно и неоспоримо привличане. Когато бяха заедно, им беше трудно да не се докосват. Тя не искаше да го докосва и с пръст, но той постоянно си намираше извинение да сложи ръка на рамото й. А тогава тя чувстваше прилив на желание и знаеше, че е взаимно. Неведнъж го бе отблъснала като благопристойна малка госпожица. Но беше само въпрос на време. Тя бе от онези дръзки кокетки, които казваха „не“, когато имаха предвид „да“. Предизвикваше го и когато с плитко и учестено дишане отблъскваше опитите му да я целуне в килера за бельо, отказът й бе само част от дълго бавно съблазняване. Той го знаеше и тя го знаеше и това изпълваше и двамата с огнена страст, която трябваше да избухне… скоро.

Имаше обаче нещо по-лошо от това. Тя харесваше Джак. Той бе обгърнат от корава черупка, но тя виждаше, че се е скрил в нея, защото се бои от способността си да обича.

Това можеше да застане на пътя й към целта. Не беше задължително, но бе възможно. Беше луда да рискува.

Въздъхна, запали цигара и погледна нагоре към огромната арка в желязната решетъчна конструкция. Самата кула излъчваше златисто сияние на фона на нощното небе. Беше наистина романтична и притежаваше някаква причудлива красота.

Мария знаеше, че тази вечер ще е началото, и може би краят.

— Затвори очи и ела с мен — каза гласът, който я завладяваше, и тя почувства как Джак я бута през тълпите. — Повярвай ми.

Бузата му се отърка в нейната, докато я натискаше да се качи в едно такси. Вдъхна опияняващия аромат на афтършейва му — лимонен, мускусен, изпълнен с мъжка мощ; с наслада почувства ръцете му върху раменете си. Позволи си да си представи как би се чувствала, когато усети силните му загорели пръсти в себе си… Той носеше бейзболна шапка, защото вестниците обичаха да слагат снимката му на първа страница. Беше лесно да го мразиш и имаше много врагове, затова медиите плащаха луди пари да го хванат неподготвен, а всеки читател знаеше какво означава снимка на женен мъж с „близка приятелка на семейството“.

Не знаеха дори половината.

Зачуди се дали някога ще разберат.

Беше невероятно възбуждащо, да се остави да я води.

— Merci — чу го да казва на шофьора.

Известно време вървяха по чакъл, после той я вдигна на една седалка.

— Не отваряй очи — прошепна и тя се подчини. Знаеше къде са, но това нямаше значение. Тази вечер си имаше свой собствен прилив и Мария щеше да се остави той да я понесе. Почувства как в лицето й задуха студен вятър, докато се издигаха все по-високо.

— А сега ме целуни — прошепна Джак и се наведе над нея, висок и силен. Само за няколко часа на греховно удоволствие щеше да се остави да я контролира. Добре, че беше седнала, защото коленете й омекнаха. Целувката му беше музика; беше поезия. Мария бе практично момиче, което правеше необходимото, за да оцелее и да продължи напред, но сега главата й бе замаяна от екстаз. Внезапно си спомни, съвсем смътно, един стих от ученическите си години — на Шекспир или на онзи другия, — нещо за целувка, която може да изсмуче душата ти. О, Господи, бе готова да се раздели с душата си на драго сърце! Може би вече го бе сторила.

Когато най-после се разделиха неохотно, тя отвори очи. Издигаха се над великолепна гледка — над „Шанз-Елизе“ и Триумфалната арка, над самия Град на светлината. Стори й се, че ако се приведе напред, ще докосне Луксорския обелиск — омагьосващия, огромен и безсрамен фалически символ, гордо дарен на една страна от друга. Тази вечер в ума й имаше само една мисъл — погрешната.

Той галеше лицето й. Не можеше да срещне погледа му и той нежно повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Сигурно ще кажеш — подметна закачливо тя, — че за пръв път от много време се качваш на въртележка? — Сега шегите бяха единственият начин да запази прикритието си.

— Странно е — каза той. — Гледам те и искам да те заведа на всяка въртележка във всеки град в света.

Тя опита да отвърне, но думите задавиха гърлото й. Потръпна, той я привлече по-близо и тя се сгуши до гърдите му.

Качеството на ризата, луксозният мек памук бяха това, което я върна към действителността. Почувства пробождане на омраза, толкова мимолетно, че изчезна, преди самата тя да го пропъди. О, знаеше, че е страдал, но това нямаше значение: той можеше да купи всичко, което поискаше, бе купил всичко, което искаше — всичко и всекиго. Джак дори не подозираше за борбата и страха, които бяха неразделна част от ежедневието на толкова много хора.

Повечето от злощастията си бе предизвикал сам. Мария бе експерт по Джак Кент. Той бе работил за парите, за властта и успеха си, но монетата имаше и обратна страна. Джак бе лъгал, мамил и — което я засягаше най-пряко — бе крал. И се чувстваше прецакан!

Сега държеше ръката й. Тя усещаше как пръстите му галят долната страна на китката й и това я подлудяваше.

— Моля те — прошепна му. — Отведи ме в леглото.

Едва успяха да стигнат до апартамента. Сексът бе отчаян, шумен и животински; тя ридаеше от удоволствие и болка, докато той проникваше в нея отново и отново.

— Още! — задъхано изрече тя. — Още!

Той бе изпаднал почти в делириум от страст и не спираше да стене името й; о, господи, той бе същинско произведение на изкуството и беше толкова умел, да го вземат дяволите! Сякаш я боготвореше с оная си работа. Трябваше да го поеме в устата си, а после и той нея — искаше го едновременно навсякъде, искаше да му го каже, но бе прекалено опиянена, прекалено жадна за устните му, за ръцете и езика му, за усещането на силното му стегнато тяло под нея, върху нея, зад нея, в нея. „О, Господи, дано никога не свършва!“

В сърцето си Мария бе скромна и целомъдрена жена.

Проблемът бе, че на други места…

Петия път, точно преди зазоряване, го направиха на балкона.

— Искам да те изчукам пред цял Париж — изръмжа Джак в ухото й, а тя измърка от удоволствие, потърка задника си в него и почувства как той се втвърдява. Остави го да я изчука отзад, а после внимателно се откъсна от него, обърна се, обви крака около неговите и макар че той лесно можеше да понесе тежестта й, го тласна навътре и на пода. Завъртя се отгоре му. Той я гледаше и на красивото му лице бе изписана онази ленива усмивка, която задоволеното сексуално желание поражда.

— Какво ще направиш, ако влезе жена ми? — промърмори той.

Тя повдигна вежда и отвърна:

— Имаш предвид какво ще направиш ти?

Беше изтощена до крайност. Само че не й стигаше. А и това нямаше да продължи завинаги. Кой знае дали щеше да продължи и до края на деня?

В девет часа сутринта се строполиха на високото легло. Цялото й тяло пулсираше, чувстваше се омекнала, наранена и гумена, сякаш някой бе извадил костите й.

Пиха червено вино, загледани в очите си, и се храниха взаимно с печено пиле. Тя умираше от глад. Чувстваше се като абсолютна дивачка. Искаше само да се чука, да яде, да спи и отново да се чука.

Джак пусна една пилешка кост в сребърната чиния и тя се приземи с леко тупване. Той се завъртя и отново притисна Мария към леглото.

— Мария — каза той и очите му се изпълниха със смях. — Боже мой! Роди ми деца!

Тя се надигна с върховно усилие и се завъртя така, че той се озова по гръб. Отпусна се отгоре му и го притисна.

— Джак — каза тя. — Мой скъпи Джак. Вече ти родих.

Замълча. Сърцето й биеше толкова бързо, че го чуваше като ехо на барабан.

— Тоест, родих едно от децата ти.

Отпусна се на пети и обърна лице насам-натам.

— Никаква прилика ли не виждаш?