Саша Блейк
Отмъщение (31)

Иносънс

Френска Полинезия, девет дни по-късно

Тя размърда пръстите си в мекия бял пясък и въздъхна, когато топлите води на лагуната се плиснаха над дългите й кафяви крака. Слънцето блестеше по гладката й, намазана с масло кожа, а морето сияеше като скъпоценен камък под ясното небе. Тя погледна отвъд малкия пустинен остров с палмови дървета към мястото, където вулканът се издигаше над прозрачната мъгла на хоризонта, и си помисли, че никоя гледка на света не би могла да бъде по-красива от тази.

Но на второ четене…

— О, скъпи, да! — измърка тя, докато великолепният мъж, когото бе възседнала, издърпваше бикините й надолу. Тя бавно се отпусна отгоре му и изписка от удоволствие, а той свали горнището й с нетърпеливо дръпване на връзката. Започна да я ближе и смуче и тя изстена. Притисна ръце под него, за да го въведе още по-дълбоко в себе си.

— Ти, великолепна кучка такава — изохка той.

Тя искаше да удължи акта, но не успя. Искаше всичко, сега. Той — също. Нямаше проблем — щяха да го направят отново след двайсет минути. Захапа ухото му, може би малко по-силно, отколкото трябваше, и погледна часовника си от „Булгари“. Часът беше десет и трийсет и пет. Той я целуна — боже господи, наистина умееше да целува, — превъртяха се на пясъка и се разсмяха.

— Къде ми е горнището? — изхихика тя.

Този бански бе от ограничена серия на „Шанел“. Това беше проблемът, когато се чукаш на плажа: навсякъде ти влиза пясък, а колкото и да е мек, приятен и бял, все пак е пясък и жули. Освен това рискуваш скъпото ти дизайнерско горнище да отплува с прилива.

Шарън Маршъл не виждаше нищо хубаво в пилеенето на пари. Двата милиона лири не бяха безкрайно много. Почитаемата Иносънс Ашфорд бе уловила Джак Кент точно навреме. А едно от неподлежащите на преговори обстоятелства на семейния живот беше удобството. Чепикът никога вече нямаше да я стиска. Целият смисъл на богатството беше удобството. Да, беше приятно да се чукаш на плажа, но тя предпочиташе да го прави в леглото с балдахин. Това не беше голям проблем. Мъжете бяха като кучетата — може да ги дресираш.

— Извинете! Сър! Мадам!

Тя покри гърдите си с ръце.

— Аз ще се оправя — каза новият й съпруг.

Иносънс се опита да потисне усмивката си, но не успя. Беше толкова възхитена от сексапила му. Дори да беше досадник с бирено шкембе и малък член, тя пак щеше да упорства, но той беше убийствено привлекателен. Бе открила същинска златна мина.

— Господин и госпожо Кент, je suis desole^[1]. Много съжалявам, че ви безпокоя.

Тя прехапа долната си устна. Управителят сякаш щеше да се разплаче. Все още не бе свикнала да се обръщат към нея с такова уважение. Много й харесваше.

— Много се извинявам, знам, че сте на меден месец — подхвана управителят и се помъчи да се усмихне, — но… как да се изразя? Това е малък остров, интимно убежище, имаме само дванайсет гости и се боя, че някои от другите двойки имат възражения, задето се, ъъъ, натискате на плажа. Извинявам се, но ще бъде ли възможно да ограничите, ъъъ, заниманията си до пределите на собствената си стая?

Джак се усмихна и мъжът също му се усмихна с облекчение. Иносънс обаче подозираше, че щеше да е по-щастлив, ако тя беше покрита с горнището на банския си, вместо с ръцете на съпруга си.

— Мосю Бертран — каза Джак. (Знаеше името на управителя; много го биваше в тази игра. Тя одобряваше умението да се харесваш на хората.) — Извинявам се. Повече няма да безпокоим останалите гости със… заниманията си.

Управителят засия. Добре, сега може би щеше да се разкара и да им даде възможност да продължат медения си месец. Иносънс бе готова да направи компромис с откритата баня — гледаше към морето и никой от прозорците на останалите стаи не гледаше към нея. Макар че кой би възразил да погледа безплатно? Беше готова да се обзаложи, че е била някоя жена. Онази Рейчъл определено я бе изгледала злобно вчера, докато вървяха по понтона. Нищо чудно: филмите й не струваха, наближаваше четирийсетте, а мъжът, с когото беше, не беше и наполовина толкова привлекателен, колкото Джак.

Управителят се поклони. Потеше се обилно.

— Благодаря, господин Кент. Много ви благодаря за разбирането…

Тихо ръмжене от океана я накара да се обърне. Управителят проследи погледа й и примигна срещу ярката слънчева светлина. Иносънс ахна и покри устата си с ръка. Никога не беше виждала толкова прекрасна яхта — в сравнение с нея тази на Хари приличаше на стара лодка. Беше сребриста на цвят, с остри ръбове, като акула.

Не трябваше да показва колко е впечатлена. Не биваше да ахка и да покрива устата си с ръка като десетгодишно момиченце. Знаеше защо Джак бе привлечен от нея. Той може и да си мислеше, че е заради лицето и фигурата й, но ставаше въпрос за нещо много повече. Този мъж искаше жена, родена в средата, към която той се стремеше. Бе видяла как светнаха очите му, когато му се представи с шлифования си глас. Тя беше неговият билет към висшето общество и върховете му. Трябваше да бъде тази, за която я мислеше — жена от аристократично потекло, която показва само умерен интерес към поредната супер яхта от двайсет и първи век, понесла се към нея по яркосините води на морето. Сега беше госпожица Иносънс Ашфорд: Шарън Маршъл беше мъртва.

Джак кимна към яхтата.

— Повече няма да безпокоим останалите гости, мосю Бертран, защото всички те — и десетимата — ще бъдат прехвърлени в хотел „Бора Бора“ за две седмици на мои разноски. Разбирате ли, исках да поднеса на съпругата си един много специален сватбен подарък, а какво би могло да е по-специално от това малко райско кътче?

Какво?

— Купили сте острова, така ли? — попита управителят.

Всичко това… всичко това беше нейно? Иносънс ахна и покри устата си с ръка.

— Да — потвърди Джак и се ухили и на двамата. — Аз съм новият собственик на остров Спайглас. Ние сме новите собственици на острова.

— О, скъпи!

Той я целуна по шията.

— Искам да навляза в хотелиерския бизнес от… много време. Не възнамерявам да превръщам в навик прогонването на гостите си, но случаят е уникален.

— Абсолютно, сър!

— И, разбира се, мосю Бертран, с вашия дългогодишен опит в този бранш, разчитам на вас да…

Тя престана да слуша. Всичко се нареждаше по-добре, отколкото можеше да се надява. Джак беше богат, но не колкото някои хора. Не беше милиардер — някой от онези мъже, които не можеш дори да зърнеш, защото постоянно са заобиколени от златотърсачки. Но тя бе проучила Кент и знаеше, че един ден ще стане милиардер. Знаеше, защото бе разпознала в него себе си. Той копнееше за още и още. Купуването на острова бе добро начало — и нямаше да спре, докато светът не стане негов.

С много поклони и усмивки мосю Бертран се оттегли.

Иносънс се изтегна на финия бял жулещ пясък и погледна с обожание съпруга си. Той го заслужаваше.

Джак се отпусна на земята и тя се изви към него.

— Боже, толкова си… — промърмори той.

Тя хвърли поглед над рамото му. Гостите се качваха на яхтата от края на понтона. Ракел носеше огромна шапка. „Погледни насам, погледни насам — да!“ Ракел се извърна настрани. Ха!

Докато яхтата се отделяше от пристана, Иносънс стигна до оргазъм.

— Благодаря ти за острова, любими — измърка тя.

Джак се ухили.

— Заслужаваш поне един сватбен подарък, който да не е кристал. Освен това се съгласи да се омъжиш в колиба на плажа…

Тя се засмя и го погали по косата.

— Защо не дадем малко парти в Лондон? — Надяваше се, че ще изтълкува „малко“ като „голямо“. Толкова мъже го правеха.

— Както пожелаеш, скъпа.

Не биваше да наема балната зала на „Дорч“ — все още не. Може би в „Клариджис“. „Клариджис“ беше най-подходящото място за сватбено тържество. Винаги в четвъртък.

— Правиш ме много щастлива — промълви тя и наистина го мислеше.

Той я целуна по носа.

— Голям късмет извадих, че те срещнах. Ти си… всичко. Ще бъдем толкова щастливи заедно. Ти, аз и Клаудия.

Клаудия ли? Какво? Коя? Коя, по дяволите, беше Клаудия?

— Тя е прекрасно дете и знам, че ще се влюбите една в друга.

Хлапето! Съвсем беше забравила за него. Боже господи! Очакваше да бъде съпруга на акула, с цялата власт и слава, която щеше да й донесе това положение. А Джак очакваше от нея да бъде… майка.

Иносънс отпусна глава на гърдите му, за да скрие лицето си. Докато се взираше с омраза в морето, слънцето изчезна зад огромен сив облак. Е, добре, не изчезна — но, по дяволите, трябваше да изчезне!