Саша Блейк
Отмъщение (74)

Иносънс

Лос Анджелис, понеделник

„Имат пари, но нямат нищо друго.“

Иносънс седеше в моргата и трепереше в черните си кожи.

След всички тези години още чуваше презрението в гласа му. Тогава го беше съжалила. Те имаха пари. Какво друго им трябваше? Но сега разбираше. Когато нямаш любов, когато децата ти не са на сигурно място, топли, щастливи и живи до теб, тогава нямаш нищо. Тя и Джак искаха Емили да страда, за да стане силна, а това, което не те убива, те прави по-силен. Хората грешаха, като наблягаха на частта „прави те по-силен“ от тази поговорка.

Искаха да страда, защото ги бе разгневила, защото беше лоша дъщеря, изключена от училище, бременна, разведена, защото позореше семейството още повече… и защото влияеше зле на бизнеса.

Парите бяха коренът на всичко.

Не можеше да повярва.

Приятелят на Емили, филмовата звезда, се бе заел да уреди нещата. Заобиколен от бодигардове, той застана пред огромната си къща със стена и порта и се опита да прогони онези подлизурковци репортерите.

— Умолявам ви, оставете близките на Емили на спокойствие.

Дори се обади на Джак. Беше чаровен и мил; при обикновени обстоятелства Иносънс би убила човек за шанса да завърже приятелство с него, но сега беше скована, онемяла от скръб. Осъзна, че иска този човек да се махне. Той не беше от семейството.

Смъртта на Емили — смъртта на бебчето й — беше по вина на системата. Полицията, социалните служби, съдилищата бяха използвали Емили за назидание, защото в известен смисъл тя беше „обществена фигура“. Бяха й отнели децата. Бяха й отнели причината да живее. Ръцете им бяха окървавени.

Иносънс се разрида, мълчаливо и за кратко, в дланите си. После нежно погали челото на Емили и потръпна пред гледката на потъмнялото натъртване на студеното бледо лице. Наведе глава, докато челото й докосна ръката на дъщеря й. Емили беше толкова студена в тази тънка памучна роба, легнала на твърдия студен метал. На Иносънс й се прииска някой да донесе одеяло.

— Прости ми — прошепна тя. — Предадох те. Предадох те като майка. — Сподави едно ридание и добави през стиснати зъби: — Но се кълна, Емили, че няма да те предам като баба.