Саша Блейк
Отмъщение (78)

Клаудия

Холивудските хълмове, 11 часа вечерта

Ужасно беше да си мисли „само ако“, докато бялата лимузина хамър я откарваше към първата й брачна нощ.

Обичаше Итън. Наистина. Но решението да се омъжи за него беше рационално, а не повик на сърцето. Направи го, защото децата го обичаха и той ги обичаше, защото бе скъп приятел на Емили и беше толкова мил, и защото й предлагаше сигурност: беше тук, в Ел Ей, и беше важна част от него; нямаше да изчезне.

Защо Алфи не й беше казал? Беше толкова глупаво, такава загуба. Едва сега разбра, че бракът му с Поли се е провалил отдавна — „брак, продиктуван от дълга“ според „Дейли Мейл“. Беше проверила в „Гугъл“ — Алфи бе свободен от шест месеца. Дори не й бе намекнал за случилото се. А и никой друг не й каза.

Не можеше да го понесе. Трябваше да каже нещо. Докато Итън говореше с агента си — човек, който й напомняше на динозавър велосираптор, — тя притисна Алфи и го попита. Нямаше какво да губи.

Отговорът му я зашемети.

— Баща ти ме предупреди да стоя настрана. Каза, че сега си щастлива и да те оставя на мира.

Какво?

В гърдите й се надига безмерен гняв.

Алфи добави:

— Опитваше се да те предпази, Клау. Да постъпи както трябва. Знам за Мартин. Много съжалявам.

Тя пребледня.

— Баща ти просто не искаше някой да те нарани отново.

— Но… — започна тя и останалата част от изречението остана неизречена: „Но ти няма да ме нараниш, защото се обичаме.“

Двамата се загледаха безпомощно. Клаудия неочаквано се почувства смешна в голямата си глупава бяла рокля, с огромния пръстен, който тежеше на пръста. През ума й премина безумната мисъл да избяга. Вгледа се в очите му, а той много нежно поклати глава и я целуна. О, тази целувка бе толкова нежна, изпълнена с такова съжаление за пропуснатия шанс.

Тя се усмихна на себе си, а после осъзна, че съпругът й я гали по врата.

— Пристигнахме — каза той. А после, сякаш малко остро, но нима повечето мъже не намираха сватбения ден за уморителна задача? — Няма да имаш нищо против, ако не те пренеса през прага. — Беше заявление, а не въпрос. — Не искам да напрягам гърба си.

— Добре. Мога да вървя.

Всичко беше много странно. И двамата бяха необикновено сковани и това създаваше атмосфера на неловкост. Колко абсурдно! Клаудия почувства тръпка на страх. О, Господи! Нали не бе видял как се държа с Алфи? Обзе я срам. Постъпката й беше наистина долна — емоционална изневяра. Щеше да положи голямо усилие по време на първата им брачна нощ… Боже, това не беше ли лошо — да мисли, че ще трябва да положи усилие? Истината бе, че макар да бе красив, изваян, мускулест и загорял, с пронизващи очи и правилни черти, Итън просто не беше нейният тип. Беше привлечена от него, но не го намираше привлекателен по онзи първичен начин, който я теглеше към Алфи. Алфи беше далеч по-грозен — голям нос, чупен няколко пъти в игра на ръгби, коса като слама, — но тя предпочиташе нестандартното пред съвършеното.

Беше изтощена.

Беше си облякла дантелено кокетно бельо, но в действителност не й пукаше. Искаше да навлече дебела памучна пижама, да се свие в леглото с някое долнопробно списание и да изпие чаша горещ шоколад. Климатичната инсталация на Итън поддържаше полярна температура, двамата бяха спорили за това и тя се дразнеше. Искаше да се опъне на едно огромно легло сама. Но това беше първата й брачна нощ и се очакваше да се представи на ниво. Итън не понасяше провалите — тя вече го знаеше. Дори да беше полумъртъв от умора, знаеше, че ще иска секс, защото нямаше да живее спокойно с мисълта, че е участник в една от четирийсет и трите процента жалки, недостатъчно страстни двойки, които не се чукат през първата си брачна нощ.

Той я целуна кратко по устните.

— Иди се разкраси, ще съм тук след минутка.

Намигна й и излезе. Държеше се странно тайнствено, но той бе обществена фигура и папараците постоянно си пъхаха носа в работите му, така че малко изолиране на личния живот навярно бе необходимо изискване, за да не полудее.

Тя забърза по стълбите — към неговата стая. Помещението бе смехотворно огромно; прекосяването му представляваше физическо упражнение. Клаудия си бе донесла чанта за през нощта; щеше да си вземе бърз душ. Итън обичаше жените да са „чисти“. Споменът я накара да се почувства странно, сякаш според Итън жените по природа бяха нечисти. От време на време си позволяваше да си фантазира за Алфи и във фантазиите й двамата не губеха време за душове — просто правеха онова. Е, добре. Ето я тук. Госпожа Самърс: жената, на която завиждаха и която милиони жени по целия свят ненавиждаха.

Само ако знаеха каква е прозаичната действителност! Клаудия не можеше да свикне изцяло с мисълта за мъж, който си избелва зъбите. Не че един мъж трябваше да има жълти зъби, но пък блестящо бели? Понякога й се струваше прекалено. Разбираше, че Итън трябва да се разкрасява заради работата си, но по някакъв начин това неприкрито гиздене и глезене й се струваха немъжествени. Това поведение бе типично повече за британците, отколкото за американците.

Вратите на шкафчетата в банята на Итън минаваха по цялата дължина на огромното помещение и представляваха мозайка с огледало в някакви безумни форми, вместо на спретнати квадрати. Ефектът бе красив и все пак тревожен: напомняше й на Гауди^[1], на Снежната царица, на счупен прозорец. Всеки шкаф бе претъпкан със скъпа мъжка козметика. Клаудия подозираше, че Алфи използва само „Хед енд Шолдърс“ и сапун.

Това беше абсурдно. Щеше да се почувства по-добре, след като се наспи.

Но дългът я зовеше.

Тя съблече сватбената си рокля, като се бореше с копчетата на гърба — „Това трябваше да го направи той“ — и завъртя кранчетата на ваната.

Огледа се внимателно в един от огледалните късове. Ето я сама, несвързана с никого. Това чувство я бе преследвало през целия й живот, но една жена не очакваше да се почувства сама часове след венчилото. Тя внимателно свали тиарата и диамантената огърлица. Беше мило — и изненадващо — от страна на Иносънс да й ги даде назаем. Сега отношенията им бяха добри, като се има предвид миналото.

О, боже мой, на брадичката й имаше косъм! Как бе възможно да са го пропуснали? Приличаше на вещица. Поне съпругът й щеше да си помисли така. Когато е омъжена за мъж, който се е снимал в любовни сцени с Анджелина Джоли, а фотографии на бившите му приятелки украсяват календар „Пирели“, една жена трябваше да полага изключителни усилия — имаше с кого да я сравняват.

Итън сигурно имаше пинцета. Тя отвори стъклената врата на едно от шкафчетата, после друго. Хиляда разбити на късчета Клаудии направиха същото. Почувства се неудобно, заобиколена от толкова много разбити отражения на самата себе си.

В шкафчетата имаше безкраен запас от лосиони и парфюми. Но нямаше пинцети. Може би по-нагоре? Електрически четки. Остри бръсначи. Щеше да изпробва онази врата най-отгоре. Ако стъпеше на ръба на ваната, можеше да я стигне. Трябваше да внимава. Фелиша бе умряла във ваната. Причината бе сърдечен удар, а и двете не бяха кръвни роднини, но понякога човек ставаше суеверен.

Нищо. Шкафчето беше празно.

Добре. Това и бездруго беше глупаво място някой да държи пинцети. Не беше ли логично да са някъде по-наблизо?

Тя внимателно стъпи на пода и забърза гола към нощното му шкафче. И неговата врата беше огледална. Отвори най-долното чекмедже. А, ето. Пинцети. Чекмеджето беше пълно със списания: притурка на „Венити Феър“ с Бил Мъри на корицата, облечен като абсурдно копие на Елвис. Някой бе надраскал през лицето му „шишко“ с химикалка. Имаше откъснато парче от вестникарска статия — цитат от Морган Фрийман, докато връчваше наградата на Итън Самърс: „Много рядко се случва, но се случва, да се появи кръстоска от велик актьор и велика филмова звезда.“

А какво беше това? Приличаше на два пухкави кръгли карамелизирани бонбона, плаващи в буркан. Спомени от някоя снимачна площадка? Гадост! А в ъгъла имаше малка кутийка от червено кадифе. Клаудия изпита смътното чувство, че я е виждала и преди. Дежа вю. Взе я и бавно я отвори. Вътре имаше гривна — тънка златна верижка, на която висеше дебело златно сърчице.

Сега сърцето й биеше бързо, а ръцете й трепереха, докато обръщаше сърчицето и ето го, малък отпечатък в метала — белег от захапка от времето, когато едно петгодишно момиченце си бе счупило зъбчето, опитвайки се да разбере дали в сърцето наистина има шоколад, както бе обещало лошото момче Алфи.

Защо верижката беше у Итън? Как бе възможно? Тя бе открадната, когато Клаудия беше на десет-единайсет години. Краката й омекнаха като желе. Верижката бе подарък от Фелиша и беше открадната. Клаудия още си спомняше как плака под завивките онази вечер, как риданията й удавяха звука на музиката, а после внезапно чу друг, много по-близък звук. И разлюляна от страх, осъзна, че в стаята има още някой. Натрапник. Искаше да отхвърли завивките и да избяга с писъци, но не смееше. Чакаше… трепереше… боеше се, че Ориноко е избягал от затвора и се е върнал да довърши започнатото. Щеше ли да я простреля през завивките, или преди това щеше да разкъса пижамата й? Чу го как се приближава, как сърдито отваря чекмеджетата на нощното й шкафче, а после — удивително, невероятно! — изчезна. Хванаха го и се оказа, че изобщо не е Ориноко. Беше някакъв малък крадец, дете. Изминаха месеци, преди Клаудия да осъзнае, че е откраднал гривната. Студената тръпка на страха се уви около нея, докато умът й крещеше предупреждението: „Как Итън е намерил гривната ти?“

— Купих ти я като сватбен подарък.

Тя изписка и се обърна. Итън стоеше точно зад нея.

— Господи, уплаши ме! Аз… търсех пинцета. Извинявай. — Чувстваше се неудобно да стои гола, когато той бе напълно облечен. — Но… откъде знаеше, че е моя? Тя беше открадната. Как е възможно да знаеш?

На лицето му се изписа странно изражение. Защо наблизо нямаше нищо, с което да се покрие — одеяло, пеньоар?

— Ами, скъпа, когато са я откраднали, имаше снимка във вестниците и…

— Но, Итън, това никога не е излизало във вестниците. Аз така и не казах на никого. Боях се да не си навлека беля.

— О, мамка му! Щом толкова се страхуваш да не си навлечеш беля, Клаудия, защо постоянно я търсиш? Трябваше да ровиш неуморно, нали? Трябваше да откриеш истината. Е, добре, ето ти я истината, скъпа. Аз я откраднах. Аз. Да, аз. Аз бях крадецът, който се вмъкна в красивата ти розова стая и слушаше как подсмърчаш под завивките си. Още тогава си беше вбесяваща, вбесяваща си и сега. Знаеш ли, че едва не те наръгах, просто за да млъкнеш?

Тя се втренчи в него и ужасът се надигна в тялото й като киста. И в този миг разбра — той бе убил Емили.

— Защо? — Гласът й приличаше на грачене.

— Не мърдай.

Тя преглътна.

— Сега имаш всичко. Справил си се… толкова добре. Ти си се… подобрил.

— Подобрил съм се? Снизходителна крава!

— Не… не! Имам предвид… Съжалявам. Съжалявам, ако си влязъл в затвора… но не беше нищо лично. Ти си… — Имаше чувството, че трябва да замълчи. — Ти си проникнал с взлом нашата къща.

Той стоеше — прекалено близо — като самото въплъщение на учтивостта с бялото си вечерно сако.

— Не беше нищо лично — повтори той и се засмя. — Не беше нищо лично, каза тя.

Клаудия не можеше да го погледне в лицето. Любимата на цял свят филмова звезда беше убиец психопат. И по някакъв начин тя бе станала негова съпруга.

— Клаудия, много си права. Не беше нищо лично. Но трябваше да бъде. Погледни ме в лицето! Погледни го!

Като се опитваше да не потръпва, тя се подчини.

— Е?

Тя не можеше да му даде отговора, който той искаше от нея. Не знаеше отговора. Искаше да заплаче, но не искаше той да я наръга с нож.

— Не знам — прошепна тя. — Моля те, може ли да облека нещо?

— Клаудия! Това е първата ни брачна нощ. Не искаш ли да полудуваме?

Главата й се отметна напред — едно-единствено леко движение.

Ръката му погали врата й и тя потръпна. Другата му ръка бръкна в джоба. Пистолет? Нож?

Запалка. Щеше да подпали косата й, да я гледа как гори. Тя сподави хлипането си.

Той запали цигара и тикна запалката в джоба си.

— Ти едва не изчука родния си баща, а сега се чукаш с брат си! Наистина обичаш да го караш по семейному, нали така, момиче?

— Какво…? — едва успя да продума Клаудия. Това бяха глупости. Тя бе зачената от еднократен секс. След онази нощ Мартин никога вече не бе видял майка й. Итън, който и да беше той, не беше неин брат. — Итън, аз нямам… Аз нямам брат!

Той я удари силно. Тя ахна. Бузата й пламна от болка.

— Не Итън, Нейтън! Аз съм Нейтън, коравосърдечна кучко! Аз бях твой брат! Аз съм ти брат! Ти си отвратителна! Отвращаваш ме! По-лоша си от Емили! Ти беше там! Тя още не беше родена, но ти беше там. Как смееш да ме забравиш! Как смееш? Как можа?

Сега я разтърсваше силно. Вратът й всеки момент щеше да се прекърши.

— Спри! Ит… Нейтън! Нейтън… о, боже! Разбира се, че те помня, разбира се!

Той я пусна. Тя продължаваше да трепери.

— Значи си спомняш? — тихо попита той.

Бавно, сякаш се доближаваше до хищна котка, тя посегна към него и се застави да погали бузата му. Главата й се въртеше. Залитна, но поне не падна по лице.

Той внезапно се обърна и прекоси стаята. Господи! Сега какво? Върна се усмихнат с бял пухкав халат.

— Ето.

Тя го облече разтреперана. Итън седна на леглото и го потупа. Тя седна до него и прочисти гърлото си.

— В главата си съм запазила този образ: аз съм малко момиченце, застанало в голяма зала с дървен под със зигзагообразни шарки и гледам как изнасят една чанта за бебе през входната врата. И се чувствам толкова, толкова болна и самотна.

Погледна към него. По бузите му се стичаха сълзи. Може би всичко щеше да се оправи. Той щеше да се разплаче в прегръдките й. После щеше да заспи. А тя щеше да се обади в полицията. Щяха да го отведат в… институция за душевноболни. С хубави условия.

— Продължавай.

— Това е.

— Само толкова?

— Никой повече не е говорил за това. Но често съм си мислила за онази чанта, която изнасят през вратата. Боях се да питам — не знаех дали е истински спомен, или сън. Много съжалявам, Нейтън. Беше ли… ужасно после?

Той кимна и се облегна на нея. Клаудия искаше да го отблъсне и да избяга, но стисна зъби и го привлече към себе си.

— Горкичкият ти. — Направи пауза. — Знам, че това не е утеха… — „О, подбирай думите си, Клаудия“ — … но той не беше добър баща. Пренебрегваше ни… беше напълно безполезен. Не знаеше как да създаде връзка с едно дете. А Иносънс ме ненавиждаше… Детството ми беше ужасно, наистина. Не си пропуснал много, кълна се.

Той седна изправен. С всяка изминала секунда тя се страхуваше все повече за живота си. Но сега Итън се усмихваше.

— Клаудия, радвам се, че го казваш. Не защото това ме кара да се чувствам по-добре — само след пълното заличаване на семейство Кент от лицето на земята ще се почувствам така, — а защото ми вдъхваш надежда.

— Надежда ли? — прошепна тя.

— Да, госпожо. Един момент. — Натисна един бутон на интеркома. — Госпожо Клоут? Шампанското, моля. Почукайте веднъж и го оставете пред вратата. Благодаря.

Госпожа Клоут бе мълчалива и кисела. Нямаше да й помогне.

Минути по-късно Клаудия се озова в абсурдното положение да лежи в леглото, сгушена до убиец, който случайно й се падаше съпруг, и да отпива шампанско, а зъбите й тракаха толкова силно, че се боеше да не отхапе късче стъкло.

— И така… Планът ми винаги е бил да унищожа семейство Кент по същия начин, по който ме унищожиха те. Защото, Клаудия, макар че външно може да изглеждам съвсем нормален и приятен млад мъж, истината е, че съм само една обвивка.

Тя се страхуваше да се съгласи; страхуваше се да не се съгласи.

— Аз съм празен. Изкарвам си хляба, като се плъзвам в телата на други.

О, боже, за актьорската игра ли говореше, или за някакъв фетиш, свързан с убийствата?

— Чувствам се тъжен, Клаудия, защото, макар че с рационалната част от мозъка си мога да разбера обстоятелствата, при които Джак ме е отблъснал, на емоционално ниво това е невъзможно и съм белязан до дъното на душата си от чувството, че съм безполезен. Това е толкова погрешно и е изцяло по вина на Джак. Искам да го накарам да си плати — и ще го накарам, а ти ще ми помогнеш, защото е наранил и теб. О, знам, че не би ми помогнала, ако беше наранил само мен — хората винаги мислят най-напред за себе си! Затова, разбира се, първото, което ще направим, е да вземем всичките им пари — очевидно, лесно, буквално. Когато Джак и Иносънс умрат, ти ще наследиш всичко. Така че ще ги убием. Самолетна катастрофа, катастрофа с хеликоптер. Нещо банално. Може да се уреди. Но не парите са най-важни. Ще взема парите им само защото това ще им причини болка. Мисля, че ти си същата като мен — не си хипнотизирана от парите, защото не ги боготвориш така, както ги боготворят те. Това е толкова… — Той сбърчи нос. — … типично.

Ето една възможност. Съвсем импровизирана мисъл. Естествено, бих предпочел нещо лично: нож в сърцето скоро след като им обясня. Ще ме разбереш, нали си журналистка. Това е удоволствието да изпишат под колонката истинското ти име, а не псевдоним. Искаш хората да разберат за приноса ти! Ако го направим с хеликоптер, трябва да има запис. Но така ще е много тромаво. Предпочитам ножа. Единственият недостатък е, че всичко се оклепва. И — което е много жалко, защото наистина съм ужасно привързан към него, — ще трябва да убия Марк. Нали разбираш, да набедя него за кръвопролитието. Ти, разбира се, ще ме подкрепиш.

Клаудия остави чашата с шампанско.

— Нейтън — каза тя с твърд глас… или поне така се надяваше. — Нейтън, разбирам гнева ти, но… не мисля, че идеята е добра. Ще те хванат. Ще влезеш в затвора.

Той се втренчи в нея.

— Няма. Ти ще ме подкрепиш. — Ухили се. — А дори да вляза, ще си струва.

Тя пое дълбоко дъх — последния си дъх?

— Нейтън, аз презирам баща си. Ти си прав — наистина исках да го накажа, да накажа и двамата заради начина, по който се отнасяха с мен. Но… никой родител не е съвършен. Сега имам добър живот. Ти също. Водиш невероятен живот. Живееш добре. Това е най-хубавото отмъщение. Значи си продължил напред.

— Глупости! — изкрещя той. — Най-хубавото отмъщение е нож в сърцето! Знаех си, че така ще кажеш. Добре тогава. Джак чукаше истинската ти майка. Мария. Тя го издирила — издирила теб. А той така не събра смелост да ти каже. И през ум не му мина, че може да изпитваш нужда да се запознаеш с нея, че ако се събереш с жената, която ти е дала живот, това може да помогне на самочувствието ти, да събере късчетата от идентичността ти. Както винаги, той мислеше единствено за себе си, така че се ожени за истинската ти майка и истинската ти майка бе разкъсана от бомбата в Париж. Да, това беше моя работа, неумишлени щети, но Мария беше тази, която разбра за Мартин — малката ми приумица. Да, Клаудия, аз бях загадъчната приятелка, с която си пишеше, онази, която внезапно се премести в… Южна Африка, нали така? Боже, колко наивна беше! Изобщо не мислиш, Клаудия. Никой от вас не мисли. Прекарах целия си живот в мислене, в чертаене на планове, в измисляне на брилянтни и усукани начини да ви накарам да попаднете в същия невъобразим ад, в който попаднах аз, и най-вбесяващото в цялата история е, че всички вие сте така арогантни да си помислите, че е СЛУЧАЙНОСТ!

Тя се втренчи в него.

Той вдигна вежда.

— Да не би да промени мнението си?

Мария.

Мария.

Най-после Клаудия успя да проговори. Гласът й бе тих, едва доловим, но решителен.

— Може да ненавиждам Джак. И… чух какво каза за… Мария. Но никога няма да убия. Грешиш за мен. Не разбираш, Нейтън. Не разбираш природата на любовта. Аз го мразя, но и го обичам. Ти също. Ето защо толкова много боли.

Тя замълча.

Той не каза нищо.

Тя вдигна рамене.

— Откажи се, Нейтън. Всичко свърши.

— Не, не е. Не е свършило. Не се опитвай да ми пробутваш тези психологически дрънканици, за да ме накараш да те послушам! Боже господи! Само от пет минути съм женен, и вече полудявам. Знаех, че ще е трудно с теб. Боже всемогъщи! Марк!

Сега крещеше по някакво радио.

— Марк! Доведи ги!

Тя почувства как сърцето й се свива. Знаеше отговора, но трябваше да зададе въпроса.

— Кого да доведе?

Той й се усмихна и на лицето му се изписа чисто зло.

— Е, госпожо Самърс, ти ще умреш, а аз все още си искам лудориите! Не можеш да очакваш от мен да се превърна във въздържател в първата си брачна нощ.

— Итън… Нейтън… Ще направя всичко… моля те! Сега ридаеше, молеше го на колене.

— Марк! Доведи децата.