Саша Блейк
Отмъщение (75)

Джак

Лос Анджелис, една седмица по-късно

Какво се случваше с труповете, когато времето беше толкова горещо?

„Млъквай!“

Но противният малък гласец в главата му продължи да бъбри, да го предизвиква, да мушка пръст в агонията, да се забива в скръбта като нож, завъртян в корема му, докато накрая му се прииска да падне върху лъскавия бял ковчег, да го пробие с нокти, да издърпа дъщеря си отвътре и да я разтърсва, докато оживее.

Не можеше да повярва, че това е сбогуване. Мястото на Емили не беше в студената твърда земя, мястото й беше тук, с децата й. Очакваше я блестящо бъдеще, десетилетия любов и щастие; трябваше веднага да излезе от ковчега, за да накара света отново да заблести.

— О, тук страхотно ще й хареса — бе казала провлечено някаква жена на средна възраст със слънчеви очила и грозно опънато лице. — Ще бъде в страхотна компания — Мерилин Монро е погребана тук — и на такова великолепно място! В средата на най-разкошния парцел на Ел Ей, на две крачки от булевард „Уилшър“.

Прииска му се да удуши тъпата стара вещица. Искаше да изкрещи в чудовищното й, съсипано от хирургия лице: „Защо ти не умря, дърта кучко? Тя е млада, красива и мъртва, а ти си жива и грозна и дишаш нейния въздух! На Емили изобщо не й пука къде е. Мерилин Монро трябва да се радва, че е в нейната компания! Какво означава за мен Мерилин Монро, тъпа краво? Аз погребвам дъщеря си!“

Иносънс се бе върнала към отдавна забравената си католическа вяра и службата се състоя в Църквата на добрия пастир. Всички шестстотин места бяха заети, а правостоящите бяха още повече. Смъртта на млад човек винаги привличаше голяма тълпа. Болката на Джак бе толкова силна, че той почти не можеше да помръдне. Смъртта на Емили бе постигнала това, което комата не успя: пълен физически блокаж.

И все пак трябваше да стиска ръце, да отговаря членоразделно на съболезнованията, да се усмихва на обърканата им нетактичност. По природа беше талантлив оратор — всъщност му бе по-лесно да се обърне към хиляда души, вместо към един, — но днес не можеше да се справи. Да бъде жив, когато бебчето му беше мъртво — това бе толкова, толкова грешно. Буквално не можеше да го преглътне и повърна точно преди службата. Госпожица Грийн, бавачка до мозъка на костите си, му подаде ментов бонбон за оправяне на дъха.

Ненавиждаше църквата. Беше прекалено ведра, твърде светла, слънчевите лъчи се пречупваха красиво през прозорците със стъклописи и хвърляха розово и червено сияние върху онези, които седяха най-близо. Това бе по-подходящо за сватба.

Копнееше за английска църква: хладна, старинна, тиха в убитата светлина на ранната пролет, мрачна по онзи готически начин, който внушава страхопочитание. Или за ортодоксална синагога: онази в Марбъл Арч беше красива. Емили трябваше да бъде погребана под проливен дъжд, под сълзите на самите небеса. Вместо това тук, с тази слънчева светлина, която се подиграваше на болката му, тук, в земята на фриволността, най-важният акцент на погребението не беше, че той скърби за двайсет и три годишното си момиченце, а че възпоменателното слово се държи от филмова звезда.

Имаше толкова много частни охранители, толкова много бивши военни, все едно погребваха генерал.

Джак се бе сражавал с Иносънс, за да придаде на този ден поне малко достойнство.

Категорично отхвърли яркия надпис „ЕМИЛИ“, оформен от цветя в типичния за Ист Енд стил. Отвратително! Отхвърли също така и лилиите „Казабланка“ — мириса на смъртта. Иносънс искаше камери със специални екипи и Джак побесня — докато не видя сълзите в очите й и как се бори да накара думите да излязат от устата й.

— Джак — каза тя през стиснати зъби, — искам светът да го види.

И така, телевизията беше свидетелят на света. В замяна Иносънс се съгласи да няма никакви гирлянди с имена.

— Благодаря — промърмори той.

Тя кимна — едва доловим жест на агония.

Прегърнаха се и се разплакаха. Тя простена в ръцете му:

— Защо, Джак, защо? Тя беше нашето бебче!

Църквата бе изпълнена с купища малки бели пролетни цветя, символ на чистотата, защото не бе необходимо човек да е чист телесно, за да е чист душевно. Емили беше добър човек и Джак се мразеше и презираше заради начина, по който се бе държал с нея. Беше му трудно да се сближи с нея, затова бе останал настрана… но тогава защо болеше толкова?

Остана отдалечен, за да се предпази, така че, когато я загуби, както бе загубил Фелиша и Мария, да не страда толкова. Но беше невъзможно да страда повече от това. Знаеше, че той е отговорен за смъртта й. През целия й живот я беше пренебрегвал, защото не искаше да се нуждае от него.

Искаше да стои сама на краката си. Едва сега започваше да разбира, че едно дете може да стои стабилно на собствените си крака само ако е обгрижвано, защитавано, ако му е вдъхвана увереност още от раждането му. Способността да оцеляваш беше придобито умение, което трябва да се усъвършенства с годините. Сега, разбира се, Джак виждаше всичките си грешки с ослепителна яснота и се чудеше за какво е кътал парите си и любовта си.

Сега внуците му бяха загубили майка си. Бяха им позволили да дойдат от социалния дом специално за „случая“, придружени от социална работничка. Той не можеше да погледне Джордж в очите, но се насили да го направи. Джордж беше потиснат, действаше автоматично, като малко роботче, докато не зърна Клаудия. Тогава изпадна в истерия, започна да удря, да рита, да драска, да хапе и Да крещи: „Искам мама! Искам мама!“ Джак не можеше да го овладее. В крайна сметка го укроти с дълга прегръдка. Застави се да бъде любезен с придружителката му. За пръв път бе поставил собствените си чувства на заден план заради нуждите на някой друг, по-важен.

— Искам да остана при леля Клаудия — прошепна Джордж. — Моля те. На Моли не й харесва там. Страхува се от тъмното. Храната е отвратителна. Карат я да яде плужеци. Никой не я гушка. Моля те, дядо, умолявам те. Ще бъда добър като ангелче — не, като две.

Джак не можеше да понесе да чуе повече — сърцето му щеше да се пръсне. През ума му премина мисълта да открадне децата — не можеше да повярва, че трябва да се подчинят на решението на някакъв слабоумен общински съдия, — но насреща си имаше американската юридическа система и такава битка можеше да се спечели само през правилните бюрократични канали.

— Ще останеш при леля Клаудия — обеща пламенно той. — Ще направя така, че да се случи, Джордж. — Замълча. — Може да не стане веднага, защото има правила. Но ще се случи скоро. Обещавам. Ти и Моли ще останете при леля Клаудия, много скоро.

После детето седна в църквата, слабичко, мълчаливо и объркано, вкопчено в ръката на Клаудия. Изглеждаше трогателно с тъмносиньото си костюмче. Джак никога не бе одобрявал децата да носят тъмни цветове и причината бе точно тази. Децата не биваше да бъдат принудени да се изправят лице в лице със смъртта.

Когато застана на амвона, Джак почувства, че едва може да състави цяло изречение. Сграбчи късчето хартия, което му бе дала госпожица Грийн.

— Днес откривам, че сърцето ми е изпълнено с любов към Емили — каза той. — Но тази любов така и не стигна до нея. Тя никога не разбра за съществуването й. Емили беше човек, когото е лесно да обичаш, и все пак на мен ми беше много трудно — толкова много се страхувах от силата на любовта и от способността й да ни причинява болка. Затова я разпилявах. Аз съм най-бедният, най-смиреният и най-глупавият човек в това помещение. Беше ми даден дарът на любовта, най-безценната благословия в живота — дете, — а аз пропилях този дар. Моля се никой от вас никога да не допусне тази колосална грешка.

Емили беше моето бебче — все още е и винаги ще бъде моето бебче — и е много трудно да повярвам, че се е върнала там, откъдето е дошла. Не мога да прогоня мисълта, че ако я бях ценил повече, тя нямаше да ми бъде отнета. Затова искам да прочета едно стихотворение, кратко стихотворение, в нейна чест. Написано е от един шотландски поет, Джордж Макдоналд.

Той вдигна поглед. Размазано море от лица отвърна на погледа му. Тими, този безполезен мерзавец, беше тук с кърпичка в ръка заедно с баща си. Графът изглеждаше потиснат и сериозен. Какъв лицемер! Джак го презираше заради неохотното затопляне на отношението му към Емили след разкритията на вестниците за Тим. Тук беше Елтън с този свой сладък приятел, във виолетово, както подобаваше за погребение. Кой беше този на третия ред? Изглеждаше съкрушен и му беше познат. Някой актьор? Куинтин? Куинтин, един от хората на Емили. Малката Моли бе заспала в ръцете на придружителката си след продължил цяла вечност плач, който ту спираше, ту отново почваше. Джак не можеше да понесе мисълта, че вече е опустошена от загубата.

Той се прокашля. Гърлото му сякаш бе натъпкано със стоманена вълна.

— „Песен“:

„Скъпо дете, откъде при нас идеш?

Идвам отвсякъде, за да ви видя.

Как са очите ти толкова сини?

Взех синевата небесна и минах.

Как светлината им буйно танцува?

Лъч от звездите във тях все лудува.

Тази сълзица? А тя откъде е?

Тук я заварих, тя чакаше мене.

Как е челото ти толкова гладко?

Нежна ръка го помилва за кратко.

Бузката? Как е като топло цвете?

Тайна видях и ми стопли сърцето.“

На всеки няколко думи трябваше да спира. Когато най-после свърши, прошепна:

— Надявам се, че Емили е… на по-добро място.

Иносънс, величествена, вместо смешна, с черния си воал, му помогна да се върне на мястото си.

— Знам, че Емили е на по-добро място — каза тя на събралите се. — Защото всяко място, където е тя, става по-добро.

Всичко изглеждаше неприлично: да пътува, заобиколен от охрана, с блестяща черна кола с шофьор и мека като масло тапицерия… да изпълняват всяка негова абсурдна, суетна прищявка… да му позволяват всяка фриволност… когато Емили лежеше мъртва в ковчег. Сега разбираше защо в Библията се споменава за власеница. Когато сакото му се закачи на вратата, в пристъп на ярост той го дръпна толкова силно, че го разкъса, и се зарадва.

Когато пристигнаха на гробищата, цяла минута не можа да събере сила да слезе и да се изправи пред хората. Знаеше, че ако срещне погледа им, очите им ще стигнат чак до душата му и ще открият дълбокия му срам. В известен смисъл беше благодарен за армията от знаменитости — присъствието на Итън Самърс бе привлякло и други, както ставаше с мравките и меда.

Това отклоняваше вниманието от него самия.

Черните слънчеви очила му носеха облекчение. Само заради тях не бе проклел горещия ден. Това, че в Лос Анджелис винаги е горещо, беше само мит. Тукашните зими го смразяваха до кости. Във Великобритания никога не му беше толкова студено, може би защото очакваше да е. Само един допълнителен зимен ден за малкото му момиченце — толкова много ли искаше?

Речта на Итън просълзи хората. Беше директна и проста: разхищение на добър живот, човек красив и външно, и вътрешно, майка, която имаше да даде толкова много, сестра, дъщеря, приятелка. В думите му може би нямаше кой знае каква дълбочина и оригиналност, но изречено с неговия ясен, дълбок, проникновен глас, посланието му стигаше до сърцата на хората. Итън Самърс бе като божи човек — не, самият той беше бог, — проповядващ от амвона. Джак гледаше как гражданите на Ел Ей се взират в него с удивление. „Спомнете си — помисли си той, — спомнете си коя е звездата днес.“ Една дреболия го жегна, но днес имаше право да е раздразнителен. Итън каза:

— Не можем да се борим със съдбата.

Какво имаше предвид? Сякаш намекваше, че на Емили й е било писано да умре, че смъртта й е била неизбежна. Тъй като това би било неуместно и много обидно, Джак трябваше да предположи, че този млад мъж, изтласкан към огромната слава и свикнал всички да се съгласяват с него, просто не е успял да се издигне до репутацията си. Като всички тях, навярно и той бе изтощен и не можеше да мисли ясно от шока. Заслужаваше уважение. Както сам бе признал, поглеждайки право към публиката, той се разкъсваше от чувство за вина, задето Емили бе сложила край на живота си в неговия дом, който би трябвало да бъде нейно убежище.

Джак въздъхна.

Беше се провело полицейско разследване, но не откриха нищо подозрително. Бяха любезни, искаха да успокоят Джак, че е било злополука, че Емили се е препънала. Но налице беше друга, по-ужасна и правдоподобна възможност: че предвид обстоятелствата и душевното си състояние Емили е почувствала, че вече няма надежда, и нарочно се е хвърлила към смъртта си.

След това се състоя прием в „Бел Епок“ в Бел Еър. От двете страни на широката елегантна алея се издигаха дървета от „Вълшебната гора“. Имаха посребрени дънери и класическа форма на дървета. Джак бе видял, че Родео Драйв е заобиколен от огромни редове такива дървета, и бе казал: „Искам от тези.“ Все още нямаше представа какви са, но бяха съвършени, като излезли от приказките. Сега съвършенството им сякаш му се присмиваше. Този свят бе червив с красота, която Емили никога нямаше да види.

Искаше да се прибере у дома, в лондонската си резиденция, да пропълзи в леглото и да изпразни в гърлото си шишенце хапчета. Отвратително беше да гледа как всички тези хора се тъпчат с бейгъли със сьомга, докато Емили бе още топла в гроба си. Как можеха да ядат? Неговият стомах отхвърляше дори водата. Беше чувал, че хората в Ел Ей не ядат. Това беше абсолютна лъжа. Те бяха прасета.

Зачуди се дали ще може да се измъкне и да си легне в апартамента на последния етаж, където беше тихо и безкрайното глупаво бъбрене на хората нямаше да си пробива път в главата му и да го изпълва с желание да я отреже. Искаше да вие, да стене, да се хвърли на пода и да разкъса дрехите си, а навсякъде около него хората ядяха торта.

Не можеше да го понесе. Хора с трохи от шоколад около устата, наклонили глава назад, за да погълнат и последната капка от безплатното вино — те дори не говореха за Емили, не, те си разменяха визитки, клюкарстваха за другите гости. Той дочу: „… последното му участие беше в «Тийнейджърът вълк…», «… не можа да получи място в Антураж».“

Едно от момичетата на нейната възраст — „Защо тя, а не ти?“ — гледаше с обожание някакъв тип, който сто на сто беше актьор (заобиколен от четирима шутове с мрачен вид и слънчеви очила) и бе отпуснало тежестта си върху единия си крак. Другото коляно бе свито, сякаш демонстрираше бански костюм. Тази поза привличаше вниманието към стройните й глезени и секси черни лачени обувки с малък отвор отпред. Джак почувства прилив на омраза. В този град, където младежите бяха готови да продадат душата и тялото си, за да пробият, и все пак не искаха да личи, че се стараят прекалено, където всички кандидати се носеха напред-назад с анцузи на „Джуси Котюр“ с постелки за йога под мишница, хората се възползваха от всяко извинение да се издокарат и да покажат скъпите си дрешки.

Погребението на дъщеря му не беше нищо повече от модно ревю. Събиране на случайни познати.

Той вдигна ръка — знакът за „стой“ беше един и същ за бодигардовете и за кучетата, — отправи се към банята и се заключи в една кабинка. Затвори капака на тоалетната с крак — проклетата Иносънс с нейния страх от бацили, — седна и отпусна глава на ръцете си. О, господи, о, господи, не можеше да продължи, това бе прекалено. Мърмореше на глас, затова не можа да разбере веднага, че някой е влязъл в банята. Застина и затаи дъх. Глупав страх, останал от детството му: ненавиждаше да чува стъпки, докато седи на тоалетната чиния. Можеше да е някой педофил. Това беше класическата сцена на мъжка уязвимост във всички филми на света: да те хванат със смъкнати гащи. Това бе една от причините, поради които от трийсет години не бе използвал обществена тоалетна.

Човекът отвън си миеше ръцете и си подсвиркваше. А после гласът му се превърна в тихо тананикане, като приспивна песен:

— О, как се чувстваш да загубиш всички, които обичаш? А дори не съм свършил с теб.

И тогава Джак почувства полъх, докато вратата на тоалетната се затваряше. Измина известно време, преди парализираният му от шока мозък да реагира. Той скочи, отключи със замах кабинката, излетя задъхан навън и диво се огледа. Гласът беше непознат — чуждестранен? Джак знаеше: това беше неговата Немезида^[1].

Сега ридаеше от страх, паника и въодушевление. Това бе архитектът на цялата му скръб; това бе източникът на злото, което го преследваше от толкова време. Не си го бе въобразявал. Знаеше, без никакво съмнение, че това е мъжът, който бе убил съпругата му, който бе властвал над света му със силата на проклятието си и сега ликуваше заради смъртта на Емили — ликуваше! Как бе възможно да е тук? Как бе минал през охраната? Врагът му сякаш притежаваше някаква мистична власт. Никой не можеше да го спре… но не, ужасът превръщаше Джак в суеверна старица. „Овладей се!“ Трябваше да има някаква логика. Сега имаше пред себе си враг, с когото трябваше да се бори. Най-после страхът му имаше фокус. Сега имаше възможност да сложи край на това, което бе започнало, стига само да разбереше какво е то. „Джак, мисли!“

Стисна главата си с ръце. Струваше му се, че умът му се разпада на късчета като преварен карфиол. Мигрените, от които бе започнал да страда след комата, бяха ужасни.

Той се облегна на стената, затвори очи, стисна ги здраво срещу светлината, която пронизваше клепачите му като шишове, и бавно се плъзна надолу, докато накрая остана свит на пода в пламтяща топка от пулсираща болка. Притисна ръце към слепоочията си, сякаш се боеше, че главата му ще се разцепи. „Намери го, убий го… Можеш… Стани… Защити децата…“ — обади се глас от черепа му. Но веднага се надигна друг: „Жалък нещастник… Той спечели… неуязвим е… Те са обречени… Всички вие сте обречени… Свършено е.“