Саша Блейк
Отмъщение (43)

Иносънс

Езерото Κомо, Италия, седмица по-късно

— Скъпи, извини ме за момент.

Иносънс се изкачи тичешком по мраморното стълбище към една от баните с римски размери, заключи и спусна резето на вратата с ламперия от орехово дърво и тапицерия от бургундскочервено кадифе. Седна на дебелия ръб на червената мраморна вана. Загледа се в белия мраморен бюст на някакъв гръцки бог — плешив и с брада — и избухна в смях.

След ужасите на последната седмица Джак щеше да я умолява да заеме мястото си на борда. Което означаваше, че може да спре осъществяването на план Б. План Б щеше да е толкова жесток за клетия Джак.

Много мило от страна на скъпия Джани да им предостави тази прекрасна къща на брега на езерото, докато bambina^[1] се възстанови. Винаги бе харесвала роклите му, а сега направо ги обожаваше!

Беше малко раздразнена, че предприетото от Джак обновяване и преобзавеждане на вила „Ритрийт“ на остров Спайглас се бе оказало толкова страхотно. Дървото беше прекалено тъмно, а и съпруга й не го биваше много в подробностите, но той бе успял, без нито веднъж да я попита за мнението й, да създаде желано и скъпо кътче, а всички членове на новия персонал бяха млади, красиви и не носеха червени жилетки.

Освен това бе осъзнала — много глупаво от нейна страна да го разбере едва сега, — че на драскачите нямаше да им пука, дори да бе наредил каравани покрай брега. Важно бе само това, че Джак им бе осигурил най-страхотното изкарване в жалкия им живот. Пиячка, наркотици, кльопачка и чукане. Долните орди се бяха насладили на масаж с червен жасмин, бяха управлявали сал, бяха вдигали розовите спираловидни черупки от белия кристален пясък и ги бяха тъпкали в джобовете си; водеше ги само алчността, желанието да заграбят колкото се може повече. Джак ги подкупваше, за да изпълнят писанията си с любов, която да блика от страниците.

И щеше да получи възвръщаемост на инвестициите си. Богатите и известните щяха да накарат икономите си да звънят до премаляване през цялата година, за да наемат президентските апартаменти, вилите с изглед към морето, целия остров, и Джак щеше да си помисли, че е неуязвим.

Но повелителката на нещастието, Клаудия, бе успяла да превърне перлата на младата империя на баща си в късче счупено стъкло.

Сега той щеше да разбере, че има нужда от Иносънс. Имаше нужда от нея, за да стане по-богат.

Водещите заглавия бяха потресаващи. Любимото на Иносънс беше това в „Нюз ъф дъ Уърлд“:

„ПЕДОФИЛ В РАЯ — СПАСИХМЕ ДЕТЕТО НА АКУЛАТА“

Самата история се разгръщаше на страници 2, 3,4, 5, 6, 7, 8 и 9. Започваше така: „Докато нейният баща милионер пиеше и купонясваше с цяло ято блондинки…“ и успяваше да покрие всеки мрачен детайл, включително и фактът, че Джак веднъж подмокрил леглото си, когато бил на единайсет години.

Иносънс бе прикрила следите си добре — беше проявила достатъчно разум да плати на няколко изхвърлени от луксозното училище ученици да разкажат на пресата „история“ за нея. Прегледа страниците с треперещи ръце, но главното, което интересуваше журналистите във връзка с нея, бе размерът на бюста й. Снимката й бе задоволителна — как смееше Джак да постави под съмнение необходимостта фризьорката й да пътува с нея! След като започнеше да работи с него, щеше да си наеме и гримьор на пълен работен ден. Все пак това бяха осемдесетте години. Имиджът беше всичко.

А имиджът на приказното островно убежище на Джак беше омърсен. То завинаги щеше да си остане мястото, където седемгодишната му дъщеря се беше разминала на косъм с изнасилване и убийство от ръцете на педофил. Образът на самия Джак също бе опетнен: той беше ужасен баща. Бе уволнил бавачката, но вече беше прекалено късно — защо, о, защо не бе наглеждал детето си? Това беше неговият остров, така че практически ставаше въпрос за неговия педофил! Снимките на втора страница показваха раздърпания Хари Канадайн, понесъл на ръце отпуснатата Клаудия, а до него накуцваше красивият му син и наследник Алфред Хорацио Нелсън Канадайн, който си бе изкълчил рамото, докато спасяваше красивата девица. Хари и Алфи бяха героите.

— Шибани аристократи — бе промърморил Джак.

Единственото, което „Нюз ъф дъ Уърлд“ бе пропуснал да спомене, беше, че въпросният педофил е журналист.

Иносънс нанесе повторно аленото си червило пред огледалото, докато богините, изрязани в стъклото, я гледаха одобрително. Обожаваше неокласическия стил. Беше толкова драматичен. Джани лично бе избрал всеки предмет от аукционни къщи по целия свят, за да пресъздаде палацото такова, каквото е било през осемнайсети век, когато бе принадлежало на аристократичната фамилия Камбиаги от Милано. Проектът още не бе завършен, но направеното досега беше зашеметяващо. Иносънс се бе влюбила в руския кристален канделабър от осемнайсети век. Някога той бе висял в императорския дворец в Санкт Петербург. А сега тя, Шарън Маршал от Хакни, крачеше по местата, където някога бяха вървели лордове и лейди, крале и кралици — като равна.

По-добре беше да отиде да провери Клаудия. Мисълта за нея я накара да потръпне. Още не бяха успели да я накарат да проговори. Беше травматизирана, така каза докторът — истински мозъчен хирург. Беше я подложил на вътрешен преглед, с което вероятно бе увеличил травмата, но какво разбираха мъжете (идиоти!).

Миналата седмица Иносънс бе стояла на плажа разтреперана. Не можеше да понася детето — всеки път, когато Джак погледнеше с любов осиновената си дъщеря, тя усещаше как гърлото й се стяга от омраза. Освен това Клаудия беше толкова глупава! Заслужаваше си един хубав шамар.

Но това…

Иносънс си бе пробила път към колибата на плажа, където неколцина от драскачите се боричкаха с мръсника, който си падаше по дечица.

— Моля ви, ако обичате — каза тя и те се отдръпнаха назад като смъмрени деца.

Стана й забавно, като си помисли, че според тях тя никога не е виждала насилие. Перверзникът я огледа от горе до долу и се ухили безочливо, макар че едното му ухо липсваше. После изхриптя:

— Ти си виновна…

Госпожица Ашфорд се усмихна сладко, ритна го в лицето и му счупи носа. После излезе с бойна крачка и запали цигара.

„Ти си виновна. Ти си го подвела.“ Тогава беше десетгодишна. Майка й беше заблудена, разядена от ярост, понеже бе такава вещица, че и мъжът й вече не се интересуваше от нея. В крайна сметка Джери бе този, който се разправи с баща им. Тогава Шарън беше на деветнайсет, далеч от тях и недостижима. Джери го напи, накълца го и го блъсна в Темза. Баща им беше такъв дърт мръсник, че когато се стигна до подозрения, беше трудно да се намери заподозрян — толкова много бяха вероятните извършители. Джери открай време беше привързан към по-голямата си сестра. Много беше сантиментален.

С треперещи пръсти Иносънс запали втора цигара.

На хората постоянно им се случваха лоши неща и това бе животът. Тя никога не мислеше за тези гадости — беше свършило и нямаше полза да го върти в главата си: киселият бирен дъх в лицето й; грубите мазолести пръсти, които образуваха морави натъртвания по меката й кожа; миризмата му, от която й прилошаваше — като пиле, изпечено в микровълнова фурна. На някои хора им се бяха случвали и по-лоши неща, а тя не можеше да търпи хленчене. В крайна сметка си беше отмъстила. Той беше мъртъв, а тя живееше, при това много добре.

В известен смисъл беше по-добре, че баща й се захвана с нея, а не с малката й сестричка Сюзан. Шарън беше корава. Нищо не можеше да я пречупи. Сюзан обаче щеше да бъде съсипана. Тя беше кукличка, малко цветенце, слабачка.

Като Клаудия.

Сега Иносънс приглади косата си и елегантно се понесе по коридора към стаята за гости, където Клаудия лежеше под завивката от червен и златист сатен.

— Клаудия? — промълви тя.

Момичето спеше. Тъмната му коса се стелеше по възглавницата като перата на онази мъртва птица в картината на Джак. Офелия. Тази картина не й харесваше. Трябваше да убеди Джак да я продаде на „Тейт“. На него щеше да му е все едно. Джак не обичаше изкуството — не можеше да види красотата в нищо, само измерението му в пари. Напредваше.

Отиде до големия прозорец и дръпна завесите в зелено и златно. Слънчевата светлина образуваше дъги във фонтана зад палацото. Иносънс седна в един фотьойл с дамаска от син атлаз и запали цигара. Минута по-късно Клаудия се събуди и се закашля.

— Как се чувстваш, любов моя? — Стори й се странна тази непозната мекота в собствения й глас. Думата „любов“ имаше особен вкус на езика й.

Клаудия се усмихна.

— Добре, Иносънс — каза тя. Гласът й едва се чуваше; от два дни изобщо не бе проговаряла.

О, боже! Жалка картинка. Това дете приличаше на кученце, с тези големи умоляващи очи, жадно за любов, изпълнено с такова желание да се хареса.

Иносънс потупа леко завивките. Не можеше да докосне Клаудия. Това й се струваше като приближаване към паяк: не смееш да сложиш ръката си прекалено близо, защото се страхуваш, че ще ти се нахвърли. Но — тя вдиша дълбоко през носа — незабавният гняв, който винаги преминаваше през вените й, когато зърнеше тази натрапница, беше някак… разреден. За пръв път почувства някаква… близост?

— Искаш ли да хапнеш нещо? — Можеше да потърси спасение в практичността. — Готвачът е приготвил обяд.

— Погледна към елегантно изписаното меню на нощната масичка.

„Tortina di carcioti — Пай с артишок

Risotto Milanese е osso buco — Телешки джолан с ризото и шафран“

Стомахът й натежа.

— Не съм гладна — прошепна Клаудия.

Слава Богу! Прилоша й, сигурно от всички онези гнусни спомени, и ето на. Иносънс почувства как стомахът й се свива; ако повърнеше, Джани щеше да й изпрати сметката за химическо чистене на безценния си килим ушак^[2]. На Джак щеше да му се наложи да вечеря сам.

— Добре, любов моя, ще се върна след около час — час и нещо.

Тя се втурна към банята и повърна в тоалетната чиния от червен мрамор. Никога не боледуваше. Какво й ставаше?

Изми енергично зъбите си — пфу, от пастата й се повдигна! После изпусна четката в мивката и тупна на златистозеления диван в стила на Френската империя.

Беше спряла противозачатъчните от мига на сватбата. Трябваше да предяви претенциите си. Но нали докторът каза… О, майната му на доктора. Кога някой доктор се бе оказвал прав за нещо? Ето значи какво било. Ето какво било! Нищо чудно, че дрехите бяха започнали леко да й отесняват. Тя наклони глава назад и се усмихна. Беше бременна. Щеше да дари Джак със собствено дете, нямаше да купува някакво сираче като онази ялова кучка Фелиша.

Приглади косата си пред огледалото и се обърна в профил. Коремът й още беше плосък. Нямаше търпение да каже на Джак.

Излезе от банята и спря на място. Някой я викаше с дрезгав отчаян крясък.

— Иносънс! Помощ! Помощ! Ориноко идва да ме вземе. Моля те! Страх ме е!

О, за Бога! Тя гневно закрачи по коридора и отвори вратата със замах. Клаудия подскочи.

— Млъквай! Не се дръж като бебе! Как смееш да ми крещиш по този начин! Спри да вдигаш толкова шум за нищо! Просто си сънувала кошмар. Млъквай и заспивай.

Видя как лицето на Клаудия се сгърчи, после затръшна вратата. „Е, добре, започвай да свикваш!“ Никой, най-малкото някакво незаконородено изчадие, което никой друг не иска, нямаше да застане между Джак Кент и неговата плът и кръв. Това дете — тяхното дете — беше нейният коз и самото съществуване на Клаудия бе обявяване на война.

А врагът трябваше да бъде унищожен.

Докато царствено се спускаше по мраморното стълбище, за да съобщи на съпруга си, че родът му ще бъде продължен, Иносънс си затананика стихче, което навярно бе в кръвта й, песничка, която английските майки пееха на децата си от стотици години.

„Цвят зелен, цвят красив, виж, до малката главица.

Ти, когато станеш крал, аз до теб ще съм кралица.“