Саша Блейк
Отмъщение (35)

Иносънс

По-късно същата вечер

Имаше ли на света нещо по-лошо от това нечия чужда беда да развали твоя ден? Онова проклето малко изчадие! Дори не беше пострадала кой знае колко тежко. Счупен крак, сътресение на мозъка и пукнато ребро. Натрошен пръст. Сериозно натъртване. Съвсем нищо. И все пак! Бабата щеше да се погрижи за нея, а Джак скоро щеше да се върне от болницата. Погледна си часовника от „Беда“. Половин час до пристигането на гостите — имаше предостатъчно време. Огледа лицето си в огледалото. Забеляза, че огледалото е обикновено. Трябваше да научи Джак как да харчи пари — той и представа си нямаше. Тази червена кола — каква беше? Датсун?

Иносънс щеше да си поръча огледало като онова от „Снежанка“ — достойно за кралица, с рамка от масивно злато. Тя изпърха с изкуствените си мигли и затвори очите си наполовина, за да се възхити на зашеметяващия ефект от сребристите сенки. Наистина беше най-красива на земята. Изправи се, плъзна ръце по елегантните си извивки и погледна към роклите, прострени на леглото. Проклетият „Иън Томас“ щеше да отиде право на боклука. Джак искаше от нея да избере шивача, който обличаше кралските особи, така че всичките му надути приятели да видят, че се е оженил за жена от класа. Роклята си беше хубава, а обшитите с кристали ръкави, наподобяващи ангелски крила, й придаваха блясък. Но не беше Бонд. Може би щеше да я отстъпи на Оксфордския комитет за помощ на гладуващите или да я продаде.

Онази с питоновите шарки беше повече по неин вкус. Беше страхотна, покрита с прозрачни пайети и прилепваше като змийска кожа. А „Валентино“ — щом бе достатъчно добър за Джаки О, значи бе достатъчно добър и за Иносънс. Но роклите, които приличаха на змийска кожа, бяха ушити специално за нея.

Иносънс въздъхна, облече роклята с ръкави като ангелски крила и вдигна ципа.

Някой почука силно на вратата. Икономката. Всички икономки бяха едни и същи, сякаш са обучавани в СС.

— Мадам. Ще желаете ли да проверите къщата и градината, преди да са пристигнали гостите?

Иносънс разлюля изящния си крак, обут в сребърен сандал с високо метално токче.

— Благодаря, но не съм облечена подходящо. Ще оставя това на съпруга си. — „Той ще се върне всеки момент, тъпа краво, не ме гледай така.“

Вече бе проверила къщата и градината. Хубаво беше да разполага с пространство. Богаташите не можеха да устоят на високите тесни къщи, в които постоянно се снове по стълбите. В някои отношения градската къща на Иносънс не бе по-добра от общински апартамент: стените бяха също толкова тънки и се чуваха крясъците на съседите от другата страна. Това я караше да се чувства наблюдавана — сякаш не бе стигнала доникъде. Къщата на Джак беше голяма и просторна, с огромни градини. От нея човек не можеше да вижда съседите си и това й допадаше. На този свят имаше прекалено много хора. Хареса й плувният басейн на приземния етаж, с мозайката с делфини. Хареса й и балната зала с безкрайния дъбов под, полиран от някой друг. Харесаха й извитите стълбища в някакъв си стил. Гугенхайм? Ненавиждаше факта, че в образованието й има толкова пропуски.

Апартаментът на Джак беше малко в стил диско, което я изненада. Очевидно харесваше модерното изкуство. Мамка му: още една област, в която беше невежа. Тя потръпна при спомена как бе посетила откриването на една галерия в Южен Кенсингтън и бе вдигнала едно яке, оставено на пода. Оказа се, че това е най-характерната творба на художника, озаглавена „Отсъстващият баща“.

Като си помисли за отсъствия… Джак трябваше вече да се е върнал. Трябваше да се изкъпе и преоблече, преди да поздравят всички като съпруг и съпруга. Това бе мигът на нейния триумф и тя се запита дали диамантите са достатъчни. Запали една „Марлборо“. Не знаеше какво да направи. Отвори френските прозорци и излезе на балкона. Вечерта беше студена, хапеща и суха. Тя почувства как в гърдите й се надига топка страх, когато видя колите, които задръстваха алеята — ягуар „Екс Джей Ес“, астън мартин „Ди Би 5“, триумф „Спитфайър“, сребристи, черни, блатнозелени — цветовете на войната. Това бе катастрофа! Къде, по дяволите, беше Джак? Беше й обещал!

Заклатушка се надолу замаяна, с опасна скорост. Къщата изглеждаше великолепно. Навсякъде имаше боядисани в черно орхидеи и силната им миризма беше секси. Въртящи се камери изпращаха подвижни образи по всички стени на фона на саундтрак на „Абба“. Много подходящо. Висок мъж с металически космонавтски костюм на Зиги даваше инструкции на цяло ято хубави сервитьорки с накъдрени руси коси и сребристи шорти — много ретро, много сладко. Само че самата Иносънс би трябвало да носи шорти. Господи, понякога бе много трудно да се правиш на богата снобка. Изглеждаше суперсекси с роклята на „Иън Томас“, но като се замислеше, тази дреха спокойно можеше да я облече някоя четирийсетгодишна. Това парти бе устроено, за да се изфука, и беше адски нечестно, че трябва да е облечена толкова превзето.

Икономката се прокрадна към нея, без да смее да срещне погледа й.

— Обадете се в болницата и разберете къде е той — нареди троснато Иносънс. И добави: — Ако обичате. Много ви благодаря.

Никой не би искал да си създаде враг в лицето на Химлер. Освен това, колкото и да се опитваше да го потисне, се чувстваше зле, когато се държеше грубо с прислугата.

Икономката се усмихна мрачно и в този миг през входната врата с шум се изсипа огромна тълпа — водовъртеж от кожи, цигарен дим, бижута, смях, блясък и алкохол. Иносънс преглътна и се застави да се приближи към… някого, към когото и да било, и да се представи.

— Добър вечер — извика тя и на лицето й се появи ослепителна фалшива усмивка. Това беше сватбеното й тържество, а новият й съпруг бе прекалено зает, за да дойде. Той и противната му дъщеря я бяха направили на глупачка пред всички тези хора. „Бъди чаровна, бъди красива — премина през ума й като съобщение на телеграфна лента. — Представи си, че си филмова звезда. Ще се справиш, момиче.“

— Здрасти, красавице, а ти коя си? — изкрещя един млад мъж с намазана с брилянтин коса и яркооранжева риза и взе ръката й.

— Аз съм госпожа Кент — отговори тя. Гласът й бе дрезгав от потиснатата ярост.

— Какво? Говори по-високо!

Сърцето й заби по-бързо и тя отскубна ръката си от неговата.

— Аз съм домакинята. Домакинът. Извинете ме — промърмори тя.

Почувства, че ще се разплаче, и силно прехапа долната си устна. Икономката бе изчезнала и я бе оставила на съдбата й. Всички тези зашеметяващи, изискани хора — Иносънс вече усещаше как я преценяват и не я одобряват. Трябваше да овладее положението, но се чувстваше така, сякаш се опитва да овладее стадо носорози, устремени напред. Повечето от гостите бяха млади и убийствено привлекателни, родени в богатство; предполагаше, че богатите мъже си имат красиви съпруги. Поне половината от тях се бяха натряскали. Ако се съдеше по дрехите им — повече Боуи, отколкото Бонд. Очевидно смятаха, че трябва да се бунтуват срещу нещо. Срещу какво — прекалено много пари?

Щеше да им покаже. На масивен къс сив мрамор стоеше статуя от Джакомети на някаква анорексичка — рядко противна статуя. Иносънс я запрати в един ъгъл, вдигна полата на роклята си, качи се на плинта, пъхна два пръста в устата си и свирна.

Почувства как шумът се отлива като вълна. Всички погледнаха към нея. Зиги, който предусети, че ще се разиграе някаква драма, махна с ръка да изключат „Абба“.

— Добре дошли! — провикна се тя. — За тези, които още не ме познават, аз съм… госпожица Иносънс Ашфорд. Госпожа Кент. — „Наврете си го отзад.“ — Съпругът ми Джак ще бъде тук много скоро. Негова близка роднина се разболя… — за нищо на света нямаше да позволи на Клаудия да стане дори за секунда център на вниманието — … но въпреки това искаме всички вие да се забавлявате и да… купонясвате!

Усмихна се и се понацупи с надеждата, че никой не забелязва как се тресе. Във фоайето се разнесе шепот; лицата на гостите изглеждаха приятелски — или бяха любезни… съчувствени… съжалителни?

— Браво! — изкрещя дълбок глас. Хари. Слава Богу! Избутал цигарата в ъгълчето на устата си, той се втурна да се присъедини към нея на плинта. — Три пъти ура за Иносънс! Тя е истински скъпоценен камък — същински диамант!

Хората започнаха да ръкопляскат и подсвиркват. Хари й намигна и каза:

— Хайде, старице. Да ти вземем нещо за пиене.

Тя изпи малко „Буланже“, изпуши много цигари „Марлборо“, престана да мисли за сексапилните сервитьорки, хапна патица, предаде нататък една цигара с марихуана, не обърна внимание на оргиите. (Пфу! Трябваше да почистят помещението с „Дитол“, с белина и с „Вим“ — и с трите.) В десет часа Шърли Беси доплува в къщата, увита в метри бяла лисича кожа. Отначало всичко вървеше добре, но после Шърли реши да влезе в ролята на конферансие и да покани домакина и домакинята да излязат на дансинга и да танцуват под звуците на най-големия й хит — „Златният пръст“.

Мамка му! Иносънс не изпълняваше ничии нареждания. Но това беше Шърли. Беше неспособна да не й се подчини. Обезумяла, тя се огледа наоколо, сякаш Джак щеше да се появи като с вълшебна пръчица. Чувстваше се така, сякаш съпругът й беше мъртъв. Хари навярно чукаше някоя сервитьорка в басейна. Защо никой от другите мъже не предложи да й партнира? Може би не се осмеляваха?

Тя отиде с омекнали крака до центъра на дансинга и хладно кимна на Шърли. Певицата повдигна тънка вежда и започна да пее. Иносънс чувстваше, че й прилошава. Тялото й сякаш се превръщаше в камък. Застави се да се полюшва в ритъма на музиката. Лицето й бе червено като мак. Смееха ли се хората? Реши да им предложи истинско шоу: започна да се поклаща като танцьорка на шими, да се извива, да се мята наляво-надясно. А после, на половината на песента, видя едно красиво, подигравателно ухилено лице, чу как гръмогласни смехове се сливат, и почувства, че не издържа повече. Спря, поклати глава към Шърли и избяга от помещението.

Пет мъртвешки минути по-късно стигна до главното стълбище, погледна нагоре и видя Джак, който бавно слизаше надолу.

— Скъпа! — извика той. — Тук съм! Прекрасна си!

Завързваше вратовръзката си. Косата му беше влажна. Спокойно се бе къпал и преобличал, докато тя бе преживявала най-срамния епизод в живота си.

Иносънс дълбоко си пое дъх, но в английския език нямаше достатъчно противна дума, която да му изкрещи. Затова просто обяви с леден глас:

— Имам главоболие. Ще си легна.

— Скъпа, чакай! — възкликна той.

Тя протегна ръка, за да го спре.

— Моля те, върви.

Подсмръкна, избърса носа си в украсения с кристали ръкав и побягна нагоре по стълбите. Хвърли се на черните копринени чаршафи на леглото в господарската спалня и избухна в сълзи.

Плачът й секна почти веднага. Този идиот щеше да си плати за унижението, което бе изпитала. Значи Шърли Беси се смяташе за голяма прахосница^[1] — ха! Шарън Мартин щеше да покаже на Джак какво означава да си беден.

Колкото до дъщеря му, конкуренцията трябваше да бъде елиминирана. Иносънс имаше планове за скъпата Клаудия.