Саша Блейк
Отмъщение (3)

Клаудия

Лондон, една година по-рано, 1995

— Един голям чай, моля. Може ли да е с две пакетчета? И студено мляко — трябва да е студено, не горещо. Да стане точно с цвета на карамел. Моля ви, не слагайте прекалено много мляко, не трябва да има вкус на мляко. И едно капучино, средно. Може ли да сложите канела отгоре? Не много пяна — не повече от една трета от чашата. И махнете част от каймака. О, извинете, забравих да ви кажа, че млякото за чая трябва да е пълномаслено. Да. И тройно еспресо с допълнителни пет сантиметра вода. И препечена филийка с парченце масло — черен хляб, не прекалено препечен, и никакво краве масло. Само фъстъчено. И да не хрупа. Съжалявам. Един сандвич с рохко изпържено яйце и масло, не маргарин, върху бял хляб — хляб, не тост. Може ли — много се извинявам — да махнете коричките? Благодаря! И най-накрая, ще се зарадвате да чуете, едно нискомаслено кексче с боровинка. О, Господи! Има ли още нещо, знаете ли? О, наистина ли? Сигурна ли сте? Тя няма откъде да разбере? Ще рискувам! Добре, благодаря ви, благодаря ви.

Трудна работа беше да си журналист.

Клаудия натисна бутона за двайсет и седмия етаж и се опита да не изпусне трите горещи напитки на червения килим. Освен това се опитваше да не мисли, че Джей Ар може да е отмъстил на апартамента й по свой кучешки начин.

Според съседа отгоре — който й бе предал информацията с учудващо благ укор — Джей Ар надавал вой, който карал хората да стискат зъби по седем часа всеки ден тази седмица. За старо куче той бе забележително енергичен. Освен това Клаудия подозираше, че се е изпикал в черната й чантичка от „Прада“. По погрешка я бе оставила на пода и всеки път щом минеше край нея, долавяше специфичен аромат. Трябваше да наеме гледачка за кучето — гледачка, която може да се пази от ухапване. Джей Ар знаеше кой е водачът на глутницата и това не бе Клаудия. Той спеше в леглото й, а дългата му високомерна муцуна почиваше на кремавата й възглавница. Имаше бълхи и лош дъх и хъркаше.

Клаудия подозираше, че баба й я гледа от небето и се смее.

Все пак се чувстваше щастлива. Беше двайсетгодишна и свободна.

Имаше свой собствен дом — малък едностаен апартамент, който се водеше в „Хайгейт“, но на практика бе по-близо до А1. Всъщност по-голямата част от него принадлежеше на банката. Рут не й бе оставила никакви пари — всичко бе отишло при Кралското общество за защита на животните, — а Клаудия не би взела и едно пени от баща си.

Докато си миеше зъбите, чуваше как ключът на лампата в банята на горния етаж щрака. Нощем, в леглото, чуваше как съседът кашля (или нещо още по-лошо). Той имаше евтина спортна кола и втора съпруга и постоянно се усмихваше. Обитателите на приземния етаж имаха три малки момчета, едното, от които в инвалидна количка — вероятно мускулна дистрофия, — и майката също винаги се усмихваше.

Това бе една щастлива къща, не точно за хора от хайлайфа.

Хората очакваха Клаудия да е голяма паралийка покрай баща си, дори и след падението му — не защото сривът на „Лойдс“ го съсипа, а точно защото не го съсипа. Бе загубил милиони, но опази достатъчно. На процеса така и не успяха да докажат, че Джак съзнателно е прехвърлял средства и имоти. Бе спечелил делото, но изгуби репутацията си. Финансовият редактор на „Таймс“ пишеше: „Всички са банкрутирали, но някои повече от другите“, а на следващия ден отпечатаха писмо, подписано от четирийсет членове на изтъкнати и потънали в мизерия семейства. В него пишеше: „Някои са по-корумпирани от другите.“ Прилоша й, докато го четеше, но се съгласи с написаното.

Джак невинаги е бил такъв. Някога беше добър човек.

Колегите на Клаудия бяха разбрали коя е, въпреки че бе приела фамилното име на Рут — Мейър, — и изпитваха неприязън към нея. Тя прекарваше дните си в прибиране на дрехи от химическото чистене и разнасяне на предварително поръчани закуски. Неизменно я възприемаха като глуповатото момиченце в сребристите асансьори на „Канари Уорф Тауър“, докато се опитваше да уреди интервюта със саможиви, ненавиждащи пресата звезди. Знаеше, че Линда, секретарката повлекана, имитира походката й.

Но не й пукаше. Имаше работа, несвързана със семейството, и трябваше да благодари на Люси, приятелката, с която си пишеше, за това.

Люси бе тази, която й предложи да се обади на заместник-редактора на „Ю Кей Сънди“, Мартин Фрешуотър. „Вторият ми баща работи в издателския отдел — бе написала тя, — но не споменавай името му. Знам, че Мартин си търси хора.“

Дори й написа номера на пряката телефонна линия на Мартин, което бе невероятно мило от нейна страна. Странно, но когато Клаудия му се обади, Мартин каза, че не търси служители. Добави обаче, че гласът й му харесва и е добре дошла да поработи пробно за една седмица.

Тя толкова се развълнува, че искаше да се обади на Люси и да чуе гласа й — никога не бяха разговаряли по телефона. Но отговорът на Люси я разочарова: вторият й баща решил да премести семейството в чужбина, открила му се възможност за бизнес в Южна Африка. Люси щеше да се присъедини към семейната фирма и да стажува като счетоводител. Обеща да й изпрати новия си адрес в Кейптаун, но така и не го направи. Клаудия предполагаше, че е заради втория й баща. Опита се да не страда.

Успя.

Това нямаше нищо общо с вътрешната сила и имаше много общо с Мартин Фрешуотър.

Мартин Фрешуотър бе убийствено привлекателен. Имаше синьо-зелени очи и леко набола брада. Скулите му бяха високи, разрошената му коса — руса, с няколко сиви кичура. Печаташе като дявол, като използваше само два пръста. Обикновено между безименния му пръст (без пръстен) и средния димеше цигара. Беше блестящ редактор, толкова… вещ, а ризите му бяха леко измачкани, което подсказваше, че има нужда от жена, за да… о, господи, стига толкова!

Мартин Фрешуотър бе причината тя отново да започне да се храни.

Според психиатъра й — той бе много мил, но я караше да се чувства луда — хранителните разстройства представляваха форма на депресия. Тя изпитваше огромен гняв, но не смееше да го покаже, затова той се бе натрупвал и загноявал вътре в нея.

Предполагаше, че психиатърът е прав. Отначало това представляваше начин да си върне поне част от контрола, заграбен от родителите й. Но булимията бе толкова грозен начин да се опитваш да си красива. Караше те да се мразиш още повече. След четири години булимия Клаудия искаше да бъде нормална.

Наистина се опита. Както другите хора се опитваха да спрат пушенето: устояваш хиляди пъти, но после преживяваш един лош ден, не, два лоши дни, и започваш да копнееш за прекрасната утеха на една хубава, отровна, задръстваща дробовете цигара. И тогава си мислиш: „По дяволите всичко“, купуваш си един пакет и го изпушваш.

Искаше да се обича, но й трябваше потвърждение от надежден източник. Имаше няколко момчета, които я „харесваха“. Тя обаче не ги харесваше, и то не само заради двойствената им личност или плановете им за парите на баща й. Трябваше й само една минута, за да осъзнае, че тези момчета не я разбират. За тях тя бе само машина за пари: автомат, в който можеш да пъхнеш нещо или от който да изтеглиш пари.

Мартин Фрешуотър харесваше Клаудия заради нея самата. Бе й вдъхнал силата да се пребори с порока си. В близко бъдеше Клаудия нямаше да яде сладкиши, но се справяше добре. Мартин не беше момче, а мъж. Беше трийсет и седем годишен. Мартин Фрешуотър правеше Клаудия щастлива. Помежду им съществуваше връзка: когато го погледнеше в очите, виждаше, че я разбира. Бяха сродни души. Привличането й към него беше първично, нещо, което не бе изпитвала преди, и бе сигурна, че и с него е същото.

Дори не се бяха целунали.

Но щяха да го направят.

Тя остави тройното еспресо на бюрото му. Той вдигна поглед. Всички се бяха струпали около бюрото със снимки и гледаха светещата кутия, несъмнено за да се превиват от смях над снимките на млади знаменитости от женски пол, все още негримирани, с неприкрити ободряващи човешки недостатъци, като косми по лицето.

— Клаудия, довечера заета ли си?

Тя си пое дъх.

— Ами, ъъъ, трябва да изведа кучето си… за бърза разходка… трябва да отиде до тоалетна… — Да, действително бе споменала думата „тоалетна“. — Но иначе…

— Имам среща с пиара на Мег Райън в „Коно“. Ела и ти. Ще видиш как стават тези работи. Може да се наложи да напишем похвална статия за някой световно неизвестен, преди да получим нещо за Мег.

— О, да. Наистина ще е страхотно.

— Добре. Ще се видим там. В осем и половина.

Клаудия бе безумно, глупашки щастлива. Излезе от офиса в пет и половина, втурна се към къщи и прекара следващите два часа в разкрасяване. Джей Ар (който бе разкъсал три възглавници) получи най-кратката разходка в живота си. Когато му поднесе току-що приготвените макарони с пиле — Джей Ар бе прочут със слабия си стомах, с който тя трябваше да се съобразява, — той студено се извърна от купичката.

— Джей Ар, умолявам те!

Той тупна на килима и отпусна глава на лапите си. Скърбеше за Рут. Тя клекна до него и погали копринената му глава.

— Съжалявам, господине.

Тайно хвърли поглед към часовника. Време беше да тръгва. Погледна с надежда към опашката на Джей Ар, но тя не помръдна. Проклятие!

 

 

— Съжалявам, госпожо. Не пускаме кучета в хотела, освен ако…

— Той е куче-водач! — „Клаудия, ти си идиотка!“ — помисли си тя и се втренчи в нищото. — Аз съм частично сляпа.

— Разбирам. Но не знаех, че колитата са…

Тя си помисли да отговори: „Коли? Казаха ми, че е немска овчарка!“, но вместо това каза:

— Имам среща на бара. Бихте ли…?

Жената я хвана здраво за ръката. Това наистина придаваше ново значение на израза „среща на сляпо“.

Щом приближиха, видя Мартин. Той се изправи.

— Мартин? — каза тя и почувства, че пламва от притеснение.

— Клаудия!

Жената я гледаше подозрително. Клаудия нещастно потупа облегалката на дивана и се престори, че се ориентира с пипане къде да седне. Междувременно проклетият Джей Ар не се държеше като куче-водач: диво размахал опашка, той се хвърли към Мартин и облиза китката му.

— О, боже! — възкликна Мартин. — Това куче няма да издържи изпита за водач. — Усмихна се на жената. — Благодаря.

Тя забързано се отдалечи.

Клаудия не можеше да срещне погледа му.

— Пиарът отмени срещата — каза той.

— Хубаво. Искам да кажа… че…

— Спокойно. Фактът, че „Ю Кей Сънди“ предоставя на всекиго възможности за работа, щеше да я впечатли дълбоко — отговори той.

— Присмиваш ли ми се?

— Да.

Тя се изкикоти.

— Е, заслужавам си го.

— Какво ще пиеш? — попита той.

Тя се опита да измисли нещо впечатляващо.

— Кампари и лимонада.

Мартин поръча.

— Имаш ли домашен любимец? — изтърси тя. Струваше й се, че мозъкът й е завладян от някой истински глупак.

— Да. Кийт. Сиамец. Той ме избра.

— Кийт?

— Кийт Мун. Същият е по характер.

— Обичам котките, но наследих Джей Ар, а той никога няма да търпи съперници. Едва търпи мен. Подозирам, че не ме одобрява.

— Значи е куче без вкус.

Тя вдигна поглед. Искаше да го целуне. Не се боеше. Една целувка не означаваше задължително секс. Можеше да го държи настрана за… година? Все едно, не трябваше да се тревожи за това. Трябваше да си помисли само колко правилно нещо е целувката. В сърцето си знаеше, че когато целуне този мъж, няма да има паника, а гърлото й няма да се свие. Знаеше, че ще потъне в тази целувка като в пухена възглавница. Всичко у него бе привлекателно: ароматът му; начинът, по който говореше. Струваше й се, че неведома сила я тегли към него.

Това бе съдба.

От всички хора, преминали през света, Мартин Фрешуотър и Клаудия Мейър бяха, по една случайност, на тази планета по едно и също време, в една и съща страна, в един и същ град и споделяха същите два квадратни метра офис. Гледай ти! Той можеше да се роди преди петстотин години и тя да прекара живота си в самота и нещастие, защото сродната й душа е мъртва и погребана, преди самата тя изобщо да се е родила! Или можеше да израсне в някоя ферма за овце в Нова Зеландия, без да подозира, че любовта на живота й е от другата страна на света! Но имаше Господ и Мартин беше тук и й се усмихваше. Коленете им почти се докосваха, но не съвсем. Освен това й беше шеф. Е, ако нещата станеха сериозни, Клаудия винаги можеше да се откаже от работата. На това му се казваше „да скочиш с главата надолу“. Дори не беше…

О! О! Ооо!

След много дълго време тя се отдръпна и прехапа устна. Нямаше да използва инхалатора си!

— Искам да го направя още откакто те видях за първи път — прошепна той и поклати глава. — Знам, звучи много изтъркано, но обикновено не го правя. Не се увъртам около колежки. Нито пък около момичета на твоята възраст. Когато бях по-млад… — Той се намръщи. — Няма значение. Аз съм асоциален стар негодник. Но… — сви рамене — … у теб има нещо, Клаудия, нещо, което ми се струва… — отново се наведе към нея — … магнетично.

Тя сведе поглед и каза:

— И ти ми се струваш… такъв.

— И така — повдигна вежда той, — Клаудия Мейър, какво би искала да направиш по въпроса?