Саша Блейк
Отмъщение (54)

Иносънс

Ню Йорк, 1993

Джейми се втурна към нея и в бързината едва не се препъна в педикюристката.

— Господин Кент е, мадам.

Тя сбърчи нос. Той също. Тя въздъхна и протегна ръка към слушалката.

— Скъпи.

— Какво правиш, мамка му? Току-що се обадиха от Бермудите, за да ми съобщят, че от сметката са изтеглени два милиона и шестстотин хиляди — два милиона и шестстотин хиляди за дрънкулки! Да не си откачила? И то точно днес! Когато всички медии и правителството ни наблюдават! И то от офшорната сметка — офшорната! Това са пари, които не би трябвало да ги има, а ти стъписа целия свят, тъпа крава такава! Дори нямаш достъп до тази сметка… поне не би трябвало да имаш. Затова казвай на кого си смукала патката, кого трябва да уволня?

— О, Джак, успокой се и не си изпускай нервите. Знаеш, че не понасям… — Иносънс завъртя глава, за да види по-добре розовата си прическа в профил — … вулгарността. Разбира се, че исках да пръсна малко пари, докато все още мога да си го позволя.

— Точно сега не можеш! В момента кредиторите влизат във владение на къщата ни! Вече взеха астън мартина, всички поршета, бентлито и рейндж роувърите. Взеха картините на Пикасо, Писаро, Моне и любимия ми Джакомети — само днес загубих четирийсет и два милиона лири. Заминаха си! Няма ги! Не — благодарение на теб загубих четирийсет и четири милиона и шестстотин хиляди лири стерлинги, а активите, подсигурени с толкова труд от счетоводителите ми, са в опасност. Чудя се на какво дължа това, дали на факта, че си такава безмозъчна себична хлапачка, или има някаква по-зловеща причина?

— Как смееш!

Откакто бе направила признанието си, отношенията им рязко се бяха влошили. И преди не бяха приказни — спряха да бъдат още откакто Джак осъзна колко силна е амбицията й, — но след като му съобщи за собственото си тайно разклонение от финансови планове, отношението му към нея се промени изцяло. Сега се питаше не само колко добре познава жена си, а дали изобщо я познава. Тя не позволяваше това да я тревожи. Джак вече бе наел частен детектив, за да проучи миналото й, и бе разбрал, че госпожица Иносънс Ашфорд и аристократичните й корени са лъжа и измама, че се е оженил за обикновената Шарън Маршъл от Хакни. И какво от това? Той не можеше да направи нищо! Беше вързан с нея.

— Смея, защото вече нямам какво да губя.

Иносънс се замисли доколко тези думи отговарят на истината. Изкикоти се тихичко.

— Все пак имаш малко.

Джак рязко си пое дъх от другия край на линията.

— Ще си платиш за това. Само почакай!

— Както си плащаш ти сега? — попита сладко тя. Гласът й стана суров: — Слушай, Джак! Направих това, което трябваше, за да спася и двама ни. И за да спася Емили.

Не си направи труда да добави Клаудия. Беше уморена от преструвки.

Уморена беше да е единственият умен човек в този брак. Уморена беше да се грижи за бизнеса и да не получава признание за това. По целия свят пишеха за него. Неговите шест хотела „Елит Ритрийтс“ бяха наети от богатите и известните за следващите осем години. Всеки път, когато Иносънс направеше предложение — за обслужването, дизайна, храната, — той я поглеждаше с презрително изражение на красивото си лице, сякаш бе глупачка, дрънкаща безсмислици. При следващото си посещение Иносънс установяваше, че идеята й е била приложена — винаги с огромен успех. Бяха писали за Джак във „Венити Феър“: бяха я поканили да ги снимат заедно, но само защото гледката на деколтето й щеше да увеличи продажбите им. Тя знаеше, че я възприемат като Йоко — а Джак, разбира се, беше Ленън. В по-сериозните публикации не споменаваха нищо за нея, сякаш бе неприятна тема. Джак никога нямаше да й отстъпи власт доброволно, така че бе принудена да я заграби сама.

— Бих искала да оцветите всеки нокът със знамето на САЩ. Да.

— Какво?!… — избухна Джак. — Къде си? По-добре да не си на някое фриволно място. Шибаният „Мейл“ с най-голямо удоволствие ще те изтипоса на първа страница, показала украсен с диаманти среден пръст на предполагаемото си обедняване.

— Не говорех на теб. Трябва да си ми благодарен, задето загуби само четирийсет и два милиона, и ти го знаеш. Къщата трябва да си отиде сред снимки, публичност и скръб, за да покаже, че ти, също като всички останали, си загубил всичко. Истината е, че си загубил само малка част от богатството си. Никой не може да пипне офшорните сметки — е, поне „Лойдс“ не могат. А нашият… извинявай, твоят бизнес все още е невредим. Хората може и да те ненавиждат, но не могат да те докоснат.

— Прости ми, че не мога да се съглася изцяло. Прости ми, че не съм така въодушевен за бизнеса като теб.

— Скъпи, знаеш, че всичко мое е и твое. Твоето обаче е на „Лойдс“.

Беше сигурна, че го чува как стиска зъби. Въздъхна и прекъсна връзката, без да се сбогува.

— Може ли тези ивици да са розови, а не червени, скъпа?