Саша Блейк
Отмъщение (23)

Клаудия

Лондон, 1978

— Разкажи ми отново, мамо!

Клаудия внимателно махна парченцата касис от киселото си мляко и ги подреди в редичка на масата за по-късно.

— Добре — усмихна се майка й. Постоянно се усмихваше. Майката на Клаудия беше най-красивата жена в целия свят. Приличаше на принцеса. — Едно време, преди три години и половина, вървях по пътя…

— Татко на работа ли беше?

— О! Не, не беше на работа. Татко също вървеше по пътя.

— Значи не е трябвало да остава до късно в офиса?

— Не, скъпа. Беше през уикенда. Както и да е. Една много мила госпожа се приближи към мен и каза: „Имам едно хубаво бебе, момиченце, но не мога да се грижа за него. Искате ли вие да се грижите за него и да станете новите му мама и татко?“ Ние отвърнахме: „О, да, благодаря!“ А после те заведохме у дома, дадохме ти вкусно мляко, защото бебетата обичат мляко, и те настанихме удобно в креватчето…

— И повикахте строителя Найджъл да боядиса стаята ми в розово.

— Да, защото те обичаме толкова много. Радваме се, че сме твоите мама и татко.

— Когато татко се върне от работа, мога да си взема един бонбон от кутията.

Бонбоните с кока-кола бяха ужасни, но ако забравеше и си вземеше от тях, баща й не й позволяваше да си вземе друг. Беше по-строг от майка й. Сърдеше се, защото беше уморен от работа. Трябваше да работи, за да печели пари за бонбони.

— Мамо, госпожата бедна ли беше?

— Коя госпожа, скъпа?

— Онази, която ви е дала бебето. Мен.

Усмивката на майка й изчезна.

— О, не мисля, че беше бедна, но нямаше татко за теб. Освен това мисля, че искаше да живееш в хубава голяма къща и да имаш много играчки.

Любимата й играчка беше Бас. Той беше ловджийска хрътка и имаше големи уши.

— Ние сме богати, нали, мамо?

Усмивката на майка й се върна, макар и само за миг.

— Имаме достатъчно, Клаудия. По-важно е да имаш мама и татко, които те прегръщат, отколкото да имаш много пари.

— Алфи каза, че сме богати. Каза, че неговият татко и моят са забогатели заради мишока.

— Моля? Какво е казал Алфи?

— Каза, че татковците ни са забогатели заради перата с мишока.

Алфи беше голямо момче. Наричаше майка си „бавачке“ и тя носеше кафява ученическа униформа. Клаудия се дразнеше, когато майка й не разбираше. Тогава й се искаше да хвърли киселото си мляко на другия край на стаята.

— Петролният шок! — възкликна майка й и се разсмя. Клаудия обичаше майка й да се смее. Чувстваше се щастлива. А после майка й навлажни с език една кърпичка и избърса устата на Клаудия. Момиченцето усети, че устните му стават студени и гадни.

— Ауу, не плюй отгоре ми, гадно е!

— Извинявай, скъпа.

— Мамо, госпожата защо не е имала татко за мен?

— Ами… някои госпожи нямат.

— Аз в нейното коремче ли съм пораснала?

— Да, скъпа.

— А как съм влязла там?

— Ооо, Клаудия, познай какво! Мама и татко имат подарък за теб!

— Подарък ли?

— Да, най-хубавият подарък.

— Къщичка на Уенди ли е?

— Не, скъпа. Много по-хубаво. Сега слушай. — Майка й подръпваше къдриците си — понякога го правеше. Обикновено когато баща й се сърдеше. — Помислихме си, че ще е хубаво да си имаш малко братче.

— Искам сестра!

Майка й изгледаше разтревожена.

— Ами, скъпа, помислихме си, че ще е добре да е момче, защото няма да иска да си играе с твоите играчки.

— Не обичам момчетата.

— О! Но нали обичаш бебетата? А от Агенцията по осиновяванията…

— Какво е „агенция“?

— О! Имам предвид госпожата, която ще ни даде момченцето, казва, че той е най-красивото бебе на света. Няма момиченца.

— Всички ли са продадени?

— О! Не, скъпа. Никой не си плаща, за да получи бебе. — Лицето на майка й порозовя. — Човек може да направи… дарение.

— Какво е това?

— Това са пари, които даваш, за да си добър.

— И така сигурно ли е, че ще получиш добричко бебе, а не ужасно?

— Никое бебе не е ужасно, Клаудия. Всички бебета са добрички.

— Ти ще бъдеш ли мама и на него?

— Да, скъпа.

Внезапно Клаудия закопня за прегръдка. Покатери се в скута на майка си и й позволи да я целуне по косата. Майка й винаги ухаеше хубаво, на парфюм. Майка й беше най-добрата й приятелка в целия свят. Тя обичаше майка си. Не обичаше новото бебе. Бебетата миришеха. На ако. В млякото й имаше девет зрънца касис.

— Не искам бебето. Искам да се върне при госпожата.

— Скъпа, сега то е нашето бебе. Вярно, че отначало бебетата са малко скучни. Но когато порасне малко, ще ти бъде приятел. Казва се Нейтън. Бебето Нейтън.

— Смешно име.

— Така ли мислиш? Да, наистина е необичайно, но аз мисля, че е много хубаво.

— Бебето Нейтън завинаги ли ще живее с нас?

— Да, Клаудия. Ще пристигне утре, а после всички ще заживеем щастливо до края на живота си.