Саша Блейк
Отмъщение (73)

Клаудия

Лос Анджелис, неделя

— Клаудия? Клаудия? Клаудия ли се обажда?

Гласът звучеше паникьосано, почти истерично и смътно познато.

— Да, тук е Клаудия. С кого говоря?

— Клаудия, не ме познавате. Аз съм приятел на сестра ви. Казвам се Итън. Много съжалявам. Имам лоши новини.

Итън Самърс. Онзи, който винаги пълнеше касите и не бе обезопасил крайбрежната си вила за деца.

— Знам за децата — каза тя с надеждата, че гласът й звучи рязко. — На летището съм. Чакам си реда на опашката. Кажете на Емили, че ще хвана такси до Хълмовете. Ще й се обадя от стационарен телефон веднага щом стигна там. Дочуване, Итън.

Прекъсна връзката. Тя беше журналистка; нямаше да се прехласва по него само защото беше голяма звезда в развлекателната индустрия. Постоянно интервюираше известни хора, някои от които бяха симпатични, а други — не. Някои имаха талант, други бяха извадили късмет. Повечето си бяха нормални хора, като се изключат парите им и по-голямото им его. Не се съмняваше, че егото на Итън е колкото тиква.

Новините, че социалните са отвели Джордж и Моли, се бяха появили съвсем изневиделица. Отначало Клаудия си помисли, че е станала ужасна грешка, но от „Скай Нюз“ не спираха да говорят за това. Разбира се, в тази история имаше всички необходими съставки: любов, трагедия, насилие, знаменитост, красива млада майка — истинско злато за рейтинга. Клаудия веднага си запази място в самолета — най-ранният полет беше в неделя сутрин. И през ум не й мина да се обади на баща си. Иносънс обаче й позвъни — беше на делово пътуване и полетът й бе отложен от тропически бури. „Кажи на Емили, че ще пристигна в мига, в който времето позволи.“ Клаудия позвъни на Емили, но тя така и не вдигна. Клаудия потръпна. Мисълта за тези две прекрасни деца, изтръгнати от майка си… това беше нечовешко. Искаше да се разплаче.

Ако не ги върнеха на Емили в следващите двайсет и четири часа — не, в следващите дванайсет часа — Клаудия щеше да подеме международна публична кампания за завръщането им. „Венити Феър“, „Сънди Таймс Стайл“, британският „Вог“ — всички те щяха да й позволят да напише първото си експозе за живота си като дъщеря на Джак Кент и госпожица Иносънс Ашфорд. Щеше да е брутално откровена каква е била Емили в миналото, но също така и каква е сега и как се е променила, след като е станала майка. Наистина, тези две деца бяха най-големите дарове на съществуването й. Те бяха нейната гордост, нейната радост.

Трябваше да признае, че отначало Емили здраво беше оплела конците, но после бе заобичала децата и увереността й в собствените й родителски качества също бе нараснала. Когато я видеше с малките, Клаудия често трябваше да изтича на горния етаж, за да се нареве хубаво. Беше красиво и странно болезнено да бъде свидетел на нежността помежду им. Емили нямаше представа, че е родена за майка, а сега, заради едно-единствено ужасно подхлъзване щеше да бъде наказана завинаги и заклеймена като негоден родител.

Емили беше от малкото прочути хора в света, чиято репутация беше много по-лоша от действителността. Клаудия щеше да промени общественото мнение и социалните служби щяха да бъдат принудени да преразгледат случая. Не защото им пукаше за децата или за майка им, а защото никой не обича да го мразят.

И, разбира се, главният фокус на статията й — или по-точно на статиите й, защото щеше да пише за всяко издание и всеки собственик — щеше да е любопитният факт, че Итън се бе измъкнал, без никой да му прикачи и най-лекото обвинение. Нито един вестник или телевизия не бе допуснал, че може той да е виновен. Клаудия забеляза, че макар репортерите да споменаваха, че злополуката се е случила в имот на суперзвездата, винаги подчертаваха, че „Итън Самърс не е присъствал“. А според източниците на Клаудия той се бе намирал само на няколкостотин метра от къщата. Освен това журналистите се изразяваха много неопределено, когато станеше въпрос за това кой всъщност е оставил бебето само.

„Майката на детето, Емили Кент, дъщеря на опозорения милиардер, се припичала на плажа, когато станала злополуката“, според една говорителка с късо подстригана коса и вдигнати вежди. „Госпожица Кент помолила един от служителите във вилата, който не бил квалифициран да се грижи за деца, да занесе бебето в къщата и да смени пелената му. Била наясно, че той не е получил никакво обучение.“

Клаудия почувства как лицето й пламва от ярост. Това представяне на фактите беше отвратително. Емили никога не би рискувала безопасността на Моли — странно, че изобщо бе позволила на този човек да вземе бебето. Клаудия искаше този служител да бъде разпитан — от полицията или от нея самата. Итън несъмнено разполагаше със страховити адвокати.

Долната й устна се изви презрително. Ако баща й бе осигурил на по-малката си дъщеря пълната подкрепа на собствения си юридически екип, сега може би медиите щяха да споменават името на Емили със същата предпазливост и благоговение, с които се отнасяха към господин Самърс.

Не се съмняваше, че той е отговорен по някакъв начин. Дори бе говорила с адвокатите на майка си. В Калифорния имаше случай, при който собственикът на имота бе признат за отговорен за нараняванията на бебе, получени след падане от прозорец, защото „традиционните юридически принципи вменяват на собственика задължението да полага необходимите грижи за безопасността на обитателите в тези части от имота, които са под контрола на собственика.“

Но, о, боже, той беше новият най-добър приятел на Емили. Прочутият нов най-добър приятел на Емили. Емили не би искала да го даде под съд. Дори да дадеше Итън Самърс под съд (със същия успех можеше да се опита да осъди господ), това нямаше да й върне децата.

Ако искаше да й помогне, Клаудия трябваше да се съсредоточи върху самата нея. При сегашното положение на нещата медиите не се страхуваха от Емили. Тя беше млада и наивна: лесна плячка. Наистина беше бедното малко богато момиченце. Целият свят щеше да види, че родителите й са прекалено погълнати от собствения си живот, за да я подкрепят.

Е, добре, сестра й не беше. Клаудия знаеше, че Емили не я харесва. Но също така не бе забравила онзи път, когато Емили осъзна, че годеникът й Мартин е истинският й баща. Тогава Емили се държа като светица. Помогна й да се задържи изправена. Клаудия знаеше, че Емили я обича, дори и тя самата да не го знаеше. Тя също я обичаше. Чувстваше се като малка трепкаща восъчна свещица редом до яркия, пращящ, искрящ, съскащ фойерверк, който представляваше сестра й. Обичаше страстта й, високия й дух, остроумието й. Щеше да бъде изумително, ако тя, Клаудия, наистина успееше да направи нещо за Емили. Ако можеше да спаси тези обични деца, да ги върне на майка им, щеше да умре щастлива с мисълта, че е постигнала нещо, което наистина си струва.

Мобилният й телефон отново иззвъня.

— Ало?

— Клаудия, пак е Итън. Съжалявам, че ви безпокоя, но… не става дума за децата. А за Емили.

Клаудия почувства как ледена ръка сграбчва сърцето й.

— Какво за Емили?

Дочу в слушалката сподавено ридание, а после Итън изтърси:

— Мъртва е. Тя… самоуби се. Хвърлила се е през парапета. Икономката ми я е намерила. Тя беше просто… О, господи! Толкова съжалявам. Предполагам, че… скръбта… тези клети дечица… клетите дечица…

Хората на опашката започнаха да се обръщат и да гледат към Клаудия.

— Добре ли сте?

Клаудия не беше осъзнала, че е издала звук, но сега се вкопчи в някакъв непознат.

— Сестра ми — изстена тя. — Сестра ми… тя е на двайсет и три.

Един служител я прекара преди останалите на опашката; някаква жена пъхна мобилния й телефон в ръката й. Трети човек взе ръчния й багаж.

— Имате ли нужда от медицинска помощ?

Поднесоха към устните й бутилка студена вода. Като в някаква мъгла, тя подаде на чиновника паспорта си.

— Сигурна ли сте, че сте добре, госпожо?

Сега Клаудия плачеше, виеше насред международното летище на Лос Анджелис. Това беше грешка… Итън трябваше да се е объркал… цялата тази жизненост… не можеше просто да изчезне. Слепешком затърси бутончетата на мобилния си. Последният номер беше запазен. Когато телефонът отново иззвъня, тя го вдигна към ухото си с трепереща ръка.

— Грешите, грешите — изкрещя тя. — Не е възможно. Това е някаква грешка, тя не може да е… Тя не би изоставила децата… не би го направила. Моля ви, проверете пак, тя просто е в безсъзнание.

— Смъртта й беше удостоверена от лекар — прошепна Итън и гласът му се пречупи. — И аз не мога да повярвам. Тя ми беше голяма приятелка.

— Вие я познавахте едва от няколко седмици! — изкрещя Клаудия. — А на мен ми беше сестра! О, боже, Емили! Моля те, не си отивай, моля те!

— Клаудия, изпратих кола да ви вземе.

— Майка ми… тя още не знае. Родителите ми. Трябва да отида в къщата на Хълмовете.

— Шофьорът ми ще ви закара, където пожелаете.

— Къ… къде е тя! Искам да я видя.

— В медицинския център на „Сийдърс Синай“. Вече говорих с управителя. Клаудия, безкрайно съжалявам.

— О, Господи, ами децата й? Джордж… за него тя беше целият свят. Ами бебето Моли… о, боже!

— Клаудия, моля ви. Всичко ще се оправи. Ще ви помогна. Ще направя всичко, за да ви помогна.

— Благодаря — изпелтечи тя.

Замаяна и със зачервени очи, тя намери куфара си и се запрепъва към мястото, където хиляди усмихнати хора очакваха близките си, крещяха и се смееха, защото не знаеха, че Емили Кент е мъртва и малкият Джордж и бебето Моли никога вече няма да видят майка си. Изкрещя, когато колелото на един куфар се заби в глезена й.

— Мърдайте, госпожо! — извика някакъв мъж.

Едва тогава тя осъзна, че стои неподвижно. Не можеше да помръдне. Светът трябваше да спре. Как смееше да се върти толкова безгрижно и весело, толкова син и зелен! Трябваше да бъде черен — студена, неподвижна черна сфера, защото Емили беше мъртва и това беше краят на света.

— Клаудия Мейър? — Една ръка докосна рамото й за миг. — Аз съм Кристиан. Господин Итън Самърс ме изпрати да ви закарам, където решите. Много съжалявам за загубата ви. Моля, позволете да взема багажа ви. Това ли е всичко, което носите?

Тя погледна към него, кимна и се остави да я поведат към черния автомобил със затъмнени прозорци.