Саша Блейк
Отмъщение (21)

Шарън

Източен Лондон, 1969

Петнайсетгодишната Шарън Маршал влезе в училищната сграда и се заключи в тоалетната. Беше й лошо от страх, а от вонята на тоалетните й прилоша още повече. Вратата на кабинката не можеше да се затвори; тя дръпна жилетката на ръкава си над китката, за да намести езичето на ключалката, но тя беше счупена. Чинията беше пълна с воднисти лайна. Догади й се. Ритна капака, откъсна парче чиста тоалетна хартия и хвана внимателно с нея веригата. Дръпна я.

После застана в малката кабинка, опитвайки се да не вдишва гъстия вонящ въздух и да не стъпва на нито едно влажно място. Без да иска, започна да чете графитите: „Пол, искам да ти засмуча пишката“. Да, много образователно. И сега какво следваше? Нямаше избор. Трябваше да стои в кабинката и да се остави по тялото й да пълзят отвратителни микроби целия проклет ден. Дори не бе помислила за утре. Боже, само ако не бе похарчила двумесечната си надница от пазара за прическа! О, но тази прическа бе толкова черна, толкова страхотна! Заслужаваше си.

Тя внимателно извади огледалцето си от гащичките. То представляваше късче стъкло, което бе намерила на улицата. От вълшебните гащички излезе също и малка кутийка руж — приятно топла, ха-ха! Успя да придаде на лицето си здрава руменина, защото Бог знаеше, че руменината не може да дойде по естествен начин.

Навън внезапно избухна шум.

— Маршал? Маррр-шал! Знаем, че си вътре!

Бам! Бам! Бам! Сали отваряше вратите на всички кабинки с ритници.

Шарън бавно излезе навън и застана с отпуснати ръце, сякаш не й пукаше. Скръстените на гърдите ръце бяха по-впечатляващи, но не бяха от полза, когато искаш да повалиш някого.

— Да, тук съм. Правя си шибаната коса. И какво от това?

Бледото луничаво лице на Сали — имаше плосък нос с издути ноздри като животно — грейна от насмешка и триумф. Дори не сведе поглед, направо изкрещя:

— Обожавам обувките ти!

Приятелките й — Патси Гейпър с дългата отпусната оранжева коса и острите зъби и Кери Нелсън, която вървеше като горила и имаше гаден ляв удар — закудкудякаха от смях.

Шарън усети прилив на омраза — не към Патси, Кери или дори към Сали. Не, омразата бе към родителите й — към жалкото покорство на майка й, към отвратителния й баща, който вечно губеше една или друга работа. Образът на майка й, която отмиваше желето от буца консервирана шунка, се стрелна през ума й. Шарън потръпна. Това бе животът й. Мразеше ги, задето мислеха, че тези грозни безформени черни обувки с дупки, вече носени от мъртва жена, ще свършат работа. Знаеше, че Патси я е видяла как се измъква от жалкото магазинче с позорната табела на вратата: „Разпродажба на стари вещи“.

Родителите й не се интересуваха, че за бедността си има наказание, помисли си тя, докато се отпускаше и задържаше дъха си, а те завираха главата й дълбоко в тоалетната чиния така грубо, че тя се удари в порцелана, ахна от болка и глътна солидно количество от урината на Сали.

Майката на Шарън си знаеше мястото и бе възпитала децата си и те да знаят своето. Сестрата на Шарън излежаваше присъда за опит за изнудване; брат й Джери бе взел под наем един ван, за да открадне мебели от изложбата „Съвършеният дом“. Нито за секунда не им беше хрумнало, че могат да спечелят пари, защото майка им им бе предала комплекса си за малоценност като някое циганско проклятие и децата й не знаеха, че са способни. Само другите можеха да забогатеят.

Шарън не беше съгласна.

Тя изми косата си в малката мивка, като използва сивия сапун вместо шампоан; преди това изстърга мръсотията от нея. Подреди я внимателно, спокойно, като се оглеждаше в счупеното си огледалце. После влезе с маршова стъпка в класната стая, блъсна силно вратата, метна се на един стол и качи крака, затворени в противните обувки втора ръка, на чина. Госпожица Елиът избухна като фойерверк, но Шарън беше глуха за виковете й.

Един ден щеше да забогатее и щеше да си купи по един чифт наистина скъпи дизайнерски обувки за всеки шибан ден от годината — и нямаше да рискува да отиде в затвора заради това. Тя беше привлекателно момиче. Пред нея имаше и други възможности.