Саша Блейк
Отмъщение (72)

Емили

Лос Анджелис

Беше вцепенена. Сценарият продължаваше да се върти отново и отново в главата й, сякаш хилядното повторение можеше да завърши по различен начин. Тя не беше способна да бъде майка. Най-ужасните й страхове се бяха сбъднали. Не бе успяла да опази бебчетата си. Беше отказала да приеме каквито и да било лекарства, но й се струваше, че е обгърната от някаква мъгла. Не можеше да се върне в действителността, сякаш бе прекалено болезнена за съзнанието й и то отказваше да я приеме. Итън се оказа абсолютно безполезен, за разлика от героя си в „Отпуск по болест“, и това я стъписа. Очакваше да се втурне да спасява Моли, да е героят на деня, да действа в типичния си стил, но той изглеждаше странно спокоен. Или може би тя бе така обезумяла от тревога, че нормалните човешки действия й се струваха прекалено бавни. Искаше лекарите да прегледат Моли още в тази секунда; искаше да я телепортират до болницата.

Тя се обади на 911, макар че не можа да си поеме дъх, за да проговори. Най-после успя да го изрече: „Бебето ми падна през прозореца“. Не можеше да повярва, че го казва, че това не е само ужасен кошмар. Съобщи им адреса.

Линейката беше бавна като охлюв или поне на нея така й се струваше. Полицейските коли бяха по-бързи. Когато осъзна, че няма да й позволят да пътува до болницата с Моли, тя се строполи на земята.

Беше толкова наивна. Случилото се беше злополука, но властите отцепиха къщата така, сякаш беше местопрестъпление. Имението се напълни с полицаи, които се обръщаха към шефа си с „детектив“.

Папараците се струпаха като лешояди над труп.

Когато бяха в шок, хората казваха ужасни неща, но Буцата наистина ли й бе казал: „Това е ужасно за Итън. Надявам се, че го разбирате?“

Не беше подготвена за въпросите, за безкрайния разпит. Човекът срещу нея се държеше дружелюбно, но не я оставяше на мира. Къде е била? Защо не е била при пострадалата? Кой е оставил балконската врата отворена? Имала ли е брачни проблеми? Мисли ли, че е било злополука? Познава ли някого, който би искал да нарани пострадалата? „Моли! — искаше й се да изкрещи. — Моли!“

През цялото време отчаяно искаше да стигне до болницата.

— Искам да видя Моли! — изкрещя тя. — Искам да я видя веднага, тя се нуждае от мен, моля ви!

В Англия щяха да й предложат чаша чай, за да й помогне да преодолее шока. Тук сложиха пред нея кутия кока-кола, сякаш бе дете. Тя трепереше неконтролируемо. Не можеше да я докосне.

Джордж, който си бе изкарал акъла от страх, бе отведен в другата стая от някаква полицайка.

— Мамо! — изскимтя той, докато го отвеждаха. Тя не можеше да повярва, че ще подложат на разпит шестгодишно дете.

Стори й се, че наистина ще повърне, когато си помисли за изражението на Джордж. Миналата година бавачката се разболя и Джордж бе дошъл в стаята й в пет часа сутринта — след като Моли заспива и се събужда цялата нощ с настинка.

— Връщай се в леглото! — изсъска Емили.

Той поклати глава.

— Ще накарам някой от прислужниците да дойде и да те изнесе.

Той се върна обратно в леглото си и Емили се почувства едновременно засрамена и облекчена: беше ужасна майка, но поне щеше да поспи.

Сега бе готова да остане будна до края на живота си, ако това означаваше, че Джордж и Моли ще се върнат живи и здрави при нея.

А после ситуацията се влоши още повече. Бе готова да се обзаложи, че е заради нещо, което онзи идиот Буцата е изтърсил в показанията си. Каквато и да бе причината, внезапно решиха да уведомят ОСУДС — които и, по дяволите, да бяха те. Оказа се, че са Отделът за социални услуги за деца и семейства.

Жената от ОСУДС се държа студено и официално. Също като детективите, и нейният разпит бе прекъсван от дълги мълчаливи паузи. Не спираше да се взира в Емили и я караше да се чувства така, сякаш е казала нещо, което я уличава. Емили усещаше сетивата си притъпени, а себе си — скована и празна, обзета от агония. Отговорите й бяха кратки и враждебни. Какво общо имаха отношенията й с Тими, с родителите й и сестра й с тази гадост?

Може би ако изглеждаше по-възрастна и не толкова загоряла, ако не носеше къси тесни шорти над бикини, ако ридаеше и виеше, вместо да е скована от скръб, нещата щяха да се развият другояче.

Някакъв мъж с отпечатано на якето „ОСР“^[1] взе отпечатъците й. Друг я снима. През ума й мина мисълта, че може да продаде тези снимки на „Инкуайърър“ за един милион кинта. В гърдите й се надигна огромна ярост.

— Защо ми причинявате това? Марк е този, с когото трябва да говорите. Той я остави сама. По това време той се грижеше за нея.

Прозвуча като извинение. Марк бе сгрешил, но вината беше нейна. Тя беше майката. А после някой изрече думите „Отдела за малтретирани деца“ и те се стовариха отгоре й като удар с чук по главата. Тези хора подозираха, че нарочно е наранила Моли; имаше вероятност да й отнемат децата.

Трябваше да се бори, но умът й бе толкова замъглен. Паниката й пречеше да намери думите. Бяха я попитали за номера на британската й социална осигуровка и тя осъзна, че ще поискат сводка от Мет, за да разберат дали и преди е имало такива „злополуки“.

Емили беше отчаяна. Тя беше приятелка на Итън Самърс и това трябваше да означава нещо, нали? Това бе Страната на приказките и на езика на знаменитостите Итън бе перлата в короната. Неговата дума беше свещена, дори и нейната да не беше.

— Попитайте Итън — изграчи в отчаяние тя. — Той ще ви каже, че съм добра майка.

Не очакваше да чуе отговора, който получи.

Двамата полицаи се спогледаха и единият хладно отговори:

— Господин Самърс даде показания. Господин Самърс беше извънредно услужлив. Господин Самърс направи всичко възможно, за да ни помогне.

Значи им беше разказал, че е приготвила на Моли макарони със сирене, че я е намазала с плажно масло, че й е дала бутилка, докато са били на сянка на плажа, че е играла на „Напред-назад из градината“, че е целунала мекичката кожа отзад на дебелото й вратле. Родителите, които не обичаха децата си, не правеха тези неща. Можеше дори да им е дал безплатни чаши с щампован надпис „Отпуск по болест“.

Защо тогава не я оставяха на мира?

Най-после я заведоха в болницата. Служителката от ОСУДС седеше като надзирател до нея в полицейската кола.

Емили загуби представа за времето, докато чакаха. Остана замаяна, докато най-накрая в стаята влезе един лекар и с напрегнато изражение зашепна нещо в ухото на жената от ОСУДС. Тя кимна, а после съобщи на Емили, че Моли има счупен крак и счупена ръка, както и натъртване, но първоначалният преглед на скенер не е показал увреждане на мозъка или на гръбнака. Нямаше и вътрешно кървене. Моли тежеше само единайсет килограма и бе паднала на тревата, по корем. Тези три обстоятелства я бяха спасили от по-сериозно нараняване.

Емили пребледня от облекчение. Почувства как кръвта се оттича от лицето й, а краката й омекват. Кимна мълчаливо, неспособна да продума.

Те изтълкуваха всичко погрешно.

Тя не осъзнаваше какво се случва. Те й говореха нещо, но тя се взираше в студените им лица и думите им просто минаваха покрай нея, без да проникнат в мозъка й.

— Децата ви ще бъдат поверени на социалните служби, докато приключи допълнителното разследване.

Работник по случая… приемен дом… областният прокурор… съдът… съдията… експерти… Не можеше да осмисли нищо от това, защото се притесняваше, че дават на Моли грешното мляко. Тя ненавиждаше американското мляко на прах. Поръчваше британско мляко направо от Обединеното кралство. Дали щяха да й дадат храна от бурканче? Моли никога не бе опитвала храна от бурканче. Ами Джордж? Той беше толкова чувствителен. Нямаше да го каже, но щеше да се поболее от тревога. Имаше нужда от майка си. Може би щеше да е прекалено срамежлив, за да попита дали може да използва банята.

Позволиха й за кратко да види Моли. Беше толкова болезнено да зърне ръчичката и крачето й в гипс, маркуча в малкото й носле и да знае, че вината е нейна, че не можа да понесе да я погледне и се извърна настрани. Видя как докторът и оная кучка от ОСУДС се споглеждат и разбра съобщението, което си разменяха: „Сърцето на тази жена е от камък.“

Беше толкова съсредоточена върху дребните подробности, че пренебрегна — или може би не искаше да приеме — ужасната действителност: един мъж идваше да отведе Джордж.

А когато Моли се оправеше достатъчно, за да напусне болницата, и тя щеше да бъде отведена от някой непознат, за да живее с непознати.

Сега Емили се изтръгна от транса и изпадна в истерия. Започна да крещи, да драска, да хапе, да ридае. Сложиха й белезници. Казаха й, че има право да обжалва решението, ако съдията го допусне. Щеше да зависи от доказателствата. Какви доказателства?

— Какви доказателства? — изпищя пронизително тя. — Какви шибани доказателства?

Те не обърнаха внимание на въпроса — така постъпваха, когато не искаха да отговорят.

— Искам адвокат — изграчи тя. — Искам адвоката си, веднага!

Беше изпаднала в такъв шок, че дори и тук, в Страната на правото, не бе помислила да повика адвоката си. Сега искаше да повика всички: адвоката си, майка си. Искаше Иносънс, защото майка й беше корава като стара кожа и нямаше да позволи това да се случи. Баща й… о, баща й беше абсолютно безполезен.

Искаше Итън. Искаше да почувства как силните му ръце я прегръщат, успокояват я, карат я да се почувства по-добре, премахват всичко. Той щеше да оправи нещата. Щеше да й върне бебчетата. Поне не беше арестувана… все още.

Замаяна, тя се обади на Буцата по мобилния телефон.

— Ще изпратя шофьора — каза той.

Тя почувства как стомахът й се свива от омраза само при звука на гласа му. Той беше отрова. Той беше оставил Моли да падне, а дори не се беше извинил. Сигурно си мълчеше, защото се боеше да не го съди. Ако кажеше „съжалявам“, все едно признаваше отговорността си. Той беше боклук. Щеше да накара Итън да го уволни, а след интервюто, което щеше да даде на „Пийпъл“ (безплатно), никой никога нямаше да го вземе на работа.

В болницата трябваше да изключи мобилния си телефон. Имаше пропуснати обаждания от Иносънс и Клаудия. Вече се бе разчуло. Клаудия щеше да долети утре. Иносънс вече беше на път към Ел Ей с частния си самолет. „Не е достатъчно. А и е прекалено късно“ — това бе първата мисъл на Емили. Установи, че презира шока в гласа на майка си.

„Можеше да ми помогнеш преди, майко, а виж какво стана.“ Колкото до Клаудия, която почти ридаеше по телефона… Емили почувства как долната й устна се свива. „Как смееш да си присвояваш моята скръб!“

Докато излизаше на ярката слънчева светлина (обикновено се наслаждаваше на жегата, но сега горещината я задушаваше и потискаше), към нея се понесе огромна тълпа от фотографи и телевизионни камери. „Емили, Емили!“ — с онази ужасяваща фамилиарност, сякаш й бяха приятели. Тя си проправи път през тях, като се опитваше да не заплаче от страх, докато те я бутаха, присмиваха се, подиграваха й се, с надеждата да предизвикат съвършения заядлив отговор, да заснемат корицата за петстотин хиляди долара. Тя поклати глава и закри ушите си с ръце. Шофьорът на Итън я чакаше с безстрастно лице до бентлито. Не се опита да й помогне. Когато тя стигна до колата, задъхана и разтреперана, той отвори вратата и я задържа пред нея, сякаш не се бе случило нищо.

После пусна радиото и докато музиката свиреше, Емили се сви на топка на задната седалка и започна да се полюшва напред-назад. Устата й остана отворена в безмълвен вой през целия път до Холивуд Хилс.

— Итън! — изкрещя тя, докато минаваше тичешком покрай икономката. — Итън! Итън!

Той се появи на върха на стълбището, току-що избръснат, безупречно облечен — с черна тениска и шорти в цвят каки.

— Итън, о, боже, трябва да ми помогнеш! Отведоха бебчетата ми, те така ще се уплашат, нуждаят се от мен, трябва да ги върнем още днес, веднага, моля те, знам, че теб ще те послушат…

И тя се свлече на пода и закри лицето си с ръце.

Очакваше той да възкликне ужасено, да се втурне надолу по стълбите, да я погали по косата. Но не се случи нищо. Той не продумваше. Тя вдигна поглед към него и видя, че не е помръднал.

— Качи се горе, Емили — каза той.

Тя бавно се изправи и все така бавно се изкачи по стълбите. Краката й бяха натежали като олово. Сърцето й биеше силно. Той изглеждаше толкова сериозен. О, господи! Да не би вече да се бе опитал да помогне? Да не би да имаше лоши новини?

Той кимна, когато тя стигна до него, но когато посегна да го прегърне, потръпна.

Тя отскочи назад.

— Моля те, заповядай в кабинета ми.

Тя остана потресена, объркана. „Това е ужасно за Итън“, така беше казал Буцата.

— Съжалявам, Итън — изтърси тя. Защо му се извиняваше, когато нейното бебе беше паднало от неговия прозорец? — Надявам се, че пресата ще те остави на мира. Ще… ще им кажа, че не си виновен.

Очакваше да й каже да не става смешна, но той мълчеше. Просто й направи знак да седне на червения стол с права облегалка. Беше толкова странно. Тя седна и сега сълзите потекоха по лицето й.

Итън седна зад бюрото си и качи краката си отгоре. Кимна към една кутия хартиени кърпички.

— Емили — каза той. — Поздравления. Избърши си носа.

Тя почувства как гърлото й се свива. Това сарказъм ли беше?

— Поздравления? Социалните ми взеха децата!

Не посмя да добави „заради теб“, но това неизречено продължение увисна във въздуха.

Той се усмихна.

— Заради мен?

Тя погледна към краката си. Дъхът й беше отишъл в гърлото и се бе свил на корава буца.

Итън се засмя и през тялото й премина ледена тръпка. Кожата на ръцете й настръхна.

— Кажи го, Емили. Аз съм виновен, че твоите малки Моли и Джордж са при социалните, в ръцете на бог знае кого, който им причинява бог знае какво, а ти, тяхната майка, си безсилна да ги защитиш или да ги спасиш. Какъв ужас! Семейството ти наистина си получи заслужената доза нещастия. Казвам „заслужената“, защото, скъпа, наистина е заслужена.

Тя преглътна. Какво беше това? Беше… гнусно. За роля ли репетираше?

— Защо говориш тези… отвратителни неща? Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

Той се ухили.

— Емили, казах „поздравления“, защото ти си първата, която ще разбере. О, толкова е вълнуващо! Изтърпи ме само още секунда! — Вдигна пръст и натисна бутона на интеркома. — Госпожо Клоут? Чай за двама, ако обичате, и тъй като поводът е специален, донесете и две блокчета „Кит-Кат“. Страхотно!

Тя се втренчи в него. Кой беше този човек? Това не беше Итън. Струваше й се, че е някой ужасен мъж, който само се преструва на него. Същата тази сутрин, в четири часа сутринта, Итън се бе промъкнал в стаята й и тя му бе направила свирка. Беше почти влюбена в него. Но… трябваше да се махне от тук.

Тя подскочи, когато Итън стовари юмрук на бюрото.

— Слушай ме, когато ти говоря, кучко! Благодаря.

Усмихна й се. Той беше луд. Съвсем умопобъркан.

Този психопат навярно бе отвлякъл истинския Итън и си бе направил серия пластични операции или нещо подобно. Тук беше Ел Ей!

— Какво… — изграчи тя — … какво си направил с Итън?

Той се втренчи в нея и избухна в смях.

— О, това беше много мило! Толкова сладко! Скъпа, аз съм Итън. Итън, това съм аз. Проумей го, аз съм актьор! Но не, ти ми зададе правилен въпрос. Добре, ето как стоят нещата: Итън Самърс е името, написано на членската ми карта в профсъюза на актьорите. Преди бях Нейтън Уилямс, а Нейтън Алегзандър е името, с което се представих на скъпата си майка, бог да упокои душата й, но първоначалното ми име — може би това ще накара едно звънче да зазвъни в главата ти? — беше Нейтън Кент.

Кент?

— Но това е…

— Да, Емили. Точно така. Това е името на твоя баща. Зън! Загря ли? Ама наистина бавно схващаш. А, благодаря, госпожо Клоут. „Роял Уорчестър“ и сребърният чайник. Великолепно. И памучните ми ръкавици — чудесно. Не обичам да оставям отпечатъци по среброто, Емили, защото потъмнява след по-малко от час. Идеално. Това наистина е единственият начин да се пие чай. О, и портокаловите ви сладки без мазнина и глутен — наистина ще ме разглезите.

А сега, Емили, слушай. Ще ти разкажа една история. Някога, много отдавна, баща ти осиновил едно малко момиченце. Скъпата съвършена Клаудия, о, какво прекрасно дете. Но Фелиша, жена му, тъпата кучка, прекалено тъпа, за да остане жива — захар, Емили? — искала и момченце, за да направи семейството завършено. Et voici!^[2]

Тя гледаше този луд и не можеше да повярва на ушите си.

— Мен, проклета тъпачко! Мен! А после, когато онази глупава Фелиша взела, че умряла, Джак не могъл да го понесе! Очевидно ме ненавиждал. Ненавиждал мен! Как е възможно? Само ме погледни! Но не, не съм бил достатъчно добър за Джак. Върнал ме в шибания магазин! И си поискал парите обратно! И знаеш ли какво се случило на това нещастно момче?

Емили поклати глава. Прехапа долната си устна, за да потисне хлипането си. Истината беше, че напълно бе забравила за съществуването на Нейтън. Той бе дошъл и си бе отишъл още преди тя да се роди. Беше само далечен спомен, частица от случайно подслушани клюки.

Итън се засмя — ужасяващ звук.

— О, всичко! Секс, насилие, каквото се сетиш! Общо взето, всичко, което ще се случи на твоите две дечица. Този Джордж е сладко дете — ще се превърне в нечия кучка, преди да е навършил седем.

Тя скочи.

— Стига. Млъкни! Съжалявам… Съжалявам за това, което е направил баща ми. Виж, той е ужасен баща за всички нас, не само за теб.

— Не — изръмжа той. — Ти млъкни. Не съм свършил. Реших, че не е честно Джак Кент да съсипе живота ми. Винаги съм притежавал изострено чувство за справедливост, Емили. Реших аз да съсипя неговия живот. Разбира се — усмихна се той, — трябва да благодаря на Марк. Беше свръхуслужлив. Някога ми беше психологически съветник. Той беше този, който остави документите по случая при мен, за да ги прочета; позволи ми да разбера кой е виновен, че животът ми е толкова скапан. Марк ме накара да проумея, че не е необходимо да страдам, че мога да направя нещо от себе си — че заслужавам да съм щастлив. А сега — ооо, трябва да опиташ от тези сладки — сега съм съвсем близо до постигането на целта си: да унищожа династията Кент, да накарам всички ви да страдате така, както страдах аз. Наистина съм щастлив.

Емили се опита да преглътне парченце бисквита, но то сякаш изсмука цялата влага от устата й.

— Ти си луд.

— Тази банална реплика! Не, Емили. Не съм луд, просто си го връщам. Връщам си го. А най-страхотното в цялата история е, че можеше да го направи всеки. Семейството ти много улесни нещата. Сами си го навлякохте. Трябваше само малко да усуча нишките.

Щеше ли да я убие? Трябваше да се измъкне. Дали госпожа Клоут щеше да й помогне? Трябваше да го накара да продължи да говори.

— Как… какво имаш предвид?

— Радвам се, че попита! Най-трудната част от плана беше, че не можех да го разкажа на никого. Знаеш ли какво е чувството, когато човек направи нещо толкова съвършено, че гори от желание да го сподели с някого? Ооо, просто нямам търпение да ти разкажа! И така, ето какво се случи. Джак сам си копае гроба, като се жени за златотърсачка и обира скъпите си приятели и колеги. Какъв mensh^[3]! Междувременно Марк е така любезен да открие оная тъпа кучка, истинската ми майка, а тя е така любезна да ми осигури добро образование и нелошо наследство.

— Значи е… умряла?

— Аз я убих. Направих го да изглежда като нещастен случай. Останах в траур, докато си получих наследството, след което отпратих към Страната на свободата. Един момент. Тук някъде пазя очните й ябълки. Мариновани са. Маааарк!

Боже!

— Добре. Аз… вярвам ти. Моля те… продължавай.

— И така, майка ми плати, за да посещавам едно от онези елитни училища с добри театрални кръжоци — моят крал Лир предизвика сензация, търсачите на таланти просто отказваха да ме оставят на мира. Дойдох тук. Две години обслужвах маси, преди агентът ми да ми уреди прослушване. Това беше всичко. Трябваше да спя само с един човек — автора. Ха! Шегувам се. Професионална шега, скъпа, не се тревожи. Марк дойде с мен, милото агънце. И така, имах малко пари, а сега вече повече. Имах и власт. Но истината, Емили, е, че не съм Лекс Лутър. Виж, не твърдя, че съм гениален. Всяка горила можеше да го направи.

А вие трябва да благодарите само на себе си. Ето, например Клаудия. Писах й, представих се като момиче, с което се е запознала на парти. Бедната жалка Клаудия така копнееше за приятел, че ми повярва. Марк събра малко информация за нея и нае частен детектив, за да открие родителите й. Трябваха му само три дни. Тя си търсеше работа, а аз я насочих към журналистиката, към вестника, в който работеше истинският й баща. Останалото тя направи сама. Знаех, че ще си падне по него — направих необходимите проучвания, Емили, защото, както вече знаеш, човек никога не бива да се доверява на случайността!

Доказано е, че кръвно свързаните хора, разделени от осиновяване, често биват сексуално привлечени един от друг, когато се съберат отново. Моята собствена майка… адски гнусно. Но знаех, че скъпата Клаудия ще е различна. Благодарение на това, че Джак беше толкова дяволски безполезен, тя копнееше за бащинска фигура. Беше отчаяна! Трябваше само да ги накарам да се запознаят. Не съм ги карал да се влюбват.

Трябваше да избяга. Но… трябваше да разбере.

— Какво друго?

— Бомбата — да, виновен по обвиненията! Ако майка ти беше малко по-мила към клетия си брат Джери, той щеше да откаже да ми помогне. Щеше да отсече: „Как смееш да ми предлагаш три милиона и да заплашваш децата ми? И всичките пари на света да ми предложиш, пак няма да навредя на сестра си.“ Но знаеш ли какво? Дъртият подлец направо подскочи от радост. Защото тя го беше изритала, точно както Джак постъпи с мен. Семейството! Хора като вас не могат да осъзнаят колко важно е семейството! Семейството е всичко, любовта е всичко, но за вас тези неща не означават нищо. Обсебени сте от парите, всички до един. Отвратително!

— Ами…?

— Тими! Момиче, наистина трябва да се научиш да разпознаваш гейовете. — Но — поклати глава Итън — пари, пари, пари! Просто трябваше да получиш онзи замък, нали така? Ако не се беше омъжила за Тим, нямаше да мога да го отклоня от правия път. Е, не лично аз. Предпочитам сам да върша тези работи, но Марк има връзки в тази общност. И винаги ще се намери някой, готов да го направи, ако парите си заслужават. Аз платих за луксозния му престой на Барбуда — о, страхотно място, толкова романтично! Наистина ли си мислеше, че онзи граф с ръжен в задника ще се бръкне, след като синът му се ожени точно за теб? Отново трябва да отбележа, Емили, че никой от вас не обръща внимание на въпросите, свързани със сърцето. Хората имат чувства, емоции; рядко действат по начин, който не е типичен за характера им. Къде е състраданието ти, Емили? „Великият стар дук на Йорк“, нали така го наричат вестниците? „Ненаситен е за пишки.“

Много бавно Емили се огледа из кабинета за оръжие.

— А влизането на майка ми в затвора? — подкани го тя. Колкото повече говореше, толкова по-малко внимание щеше да обръща на това, което прави тя.

— Ха! Чист късмет. Но нека признаем — тя е такава мошеничка, че трябваше да са я прибрали на топло много преди това. И все пак отново опираме до щастливата случайност! Ако двамата с Джак не се мразеха и в червата, нямаше да мога да й го прикача. Но все пак успя да излезе. За това може да благодари на брат си. Прекалено много дрънкаше. Трябваше да си отиде.

Емили издаде всички подходящи звуци: „Мм… О, да… Ха-ха… Определено…“ Може би тук някъде имаше преспапие. Не. Само Тими и малките деца използваха хартия. Златният Буда? Оскарът? Ето това наистина щеше да е щастлива случайност: да го халоса със собствения му „Оскар“. Статуетката изглеждаше тежка, но златният Буда сякаш тежеше повече. Зачуди се дали има шанс да го надвие. Той тренираше бразилско жиу-жицу или както го наричаше, БЖЖ. „О! — бе отвърнала тя. — Изглежда, много прилича на това, което тренирам аз!“ Потръпна. Самата мисъл, че се бе натискала с този… умопобъркан… преобръщаше стомаха й.

— Емили, надявам се, че ме слушаш. Това те засяга лично.

— Да — каза тя и се застави да се взре в очите му. Бяха красиви.

— Няма да си получиш децата обратно.

С вик на първична ярост тя скочи към него през бюрото и започна да дере лицето му. Той я удари веднъж, по носа. Болката бе като от изтезание; не можеше да вижда; топлата кръв потече в устата й; имаше метален вкус. Тя се опита да го хване за косата и оголи зъби да го захапе. Този път той я запрати на пода. Главата й се удари в камъка, пукна се шумно и през тялото й премина нажежена до бяло болка. Опита се да проговори, да протегне ръка, но не успя. Всичко пред очите й се размиваше. Видя красивото му, сега замъглено лице в далечината, видя го как сваля белите си памучни ръкавици със зъби и ги изплюва на пода. Чу шепота му:

— Лека нощ, сладка Емили, и нека песента на ангелите те приспи.

А после, колкото и да се мъчеше да не се предава, тъмнината я обгърна.