Саша Блейк
Отмъщение (57)

Емили

Лондон, октомври 1988

Беше възхитена, когато разбра, че ще я закарат със самолет до Великобритания. Но радостта й не продължи дълго. Държавната болница сякаш бе излязла от екрана на някой филм за Калкута през петдесетте години. Бяха я поставили под опека. Отвратително! Оковаха я към леглото с белезници, а двама полицаи с автомати застанаха на пост до нея. Тя се уплаши, ужаси се. Настоя да я преместят в частна болница, но една сестра с неодобрително изражение я нарече „момиче“ и й обясни, че никоя частна болница не разполага с техните „отлични“ ресурси.

Ресурси ли? Последваха две адски седмици, през които Емили почти не мигна. Посред нощ жената в съседното легло започваше да се моли на Исус, ридаеща, истерична; на Емили й се струваше, че прави вуду магия. Храната беше направо отровна, а тук нямаше доставки от „Макдоналдс“, така че Емили всеки ден си поръчваше храна от „Фортнъмс“ — не знаеше как иначе да оцелее. Когато се наложеше да ползва общата баня, задържаше дъха си, за да не повърне.

Най-после, най-после я преместиха в „Портланд“. Там беше почти толкова лошо. Емили ненавиждаше тази болница. Представяха я като хотел, но никой нямаше представа за какво става въпрос. Храната не струваше, така че този път тя си поръча на кредит екологична храна без глутен от „Селфриджис“ и прекара три часа на телефона, поръчвайки копринени възглавници от „Либърти“ и килими от овча кожа от „Тоуст“, ароматни свещи от „Диптик“, порцеланови чинии, червена маса от „Ла Шапел“ и бял кожен стол от „Версаче“ за малката стая. Беше накарала да я пребоядисат с естествена боя (така бе най-добре за бебето). Колкото до банята, щеше да накара да я разрушат до основи и да възложи на Филип Старк да обнови за престоя й, но персоналът не й позволи — пълен абсурд, като се има предвид, че тя щеше да плати! В сегашния си вид помещението беше достойно за бедняшка колиба в Бомбай!

Сега стаята беше поносима, но Емили беше безумно отегчена от цялото това лежане. Отново бе започнала да кърви. Персоналът не обичаше кървенето у бременни в седмия месец. Но сърдечният ритъм на бебето беше добър и според безкрайно сладкия доктор шийката на матката й изглеждала „великолепно“. Когато чу това, Емили се усмихна за пръв път от дълго време. Чувстваше се странно — бе престанала да плаче.

Някой тихо почука на вратата. Сърцето й подскочи. Но най-вероятно беше докторът или сестрата, или чистачката, или някой от стотиците хора, които час по час влизаха, за да забучат игла в ръката й или да пъхнат в устата й някакъв смешен хартиен термометър. Частна болница, как не! Човек не можеше да остане сам дори за минутка.

— Да?

— Емили! Боже мой, бебето добре ли е? Съжалявам, че не се обадих предварително. Дойдох веднага щом разбрах.

Емили се отпусна на петте възглавници от гъши пух.

— Здравей, Клаудия. Крайно време беше да се появиш, по дяволите!

Видът на Клаудия, с хлътнали очи и счупена ръка, не беше ни най-малко ободряващ, но Емили изпита тръпка на триумф.

— Наблюдават ли го? Или нея? Какво е… могат ли да го спасят?

— Бебето е добре.

— О! Слава Богу! В наше време лекарите правят чудеса, те…

— Клаудия, излъгах те. Сърдечният ритъм на бебето не е спирал. Просто трябваше да… — Почувства как гласът й се извисява до крясък — … да те докарам тук!

Клаудия седна с тупване на стола от „Имс“.

— Недей… толкова е… лошо. — Въздъхна. — Но разбирам. Съжалявам, че… не дойдох по-рано. Аз… — Направи пауза. — Тази стая е прекрасна за болница. Доведох Алфи.

— Алфи?

Клаудия се изчерви.

— Да. Нали знаеш, Алфи Канадайн. Беше много разстроен, когато чу за… за онова…

— За бомбата ли?

— С Хари долетяха в Париж още същата нощ. Хари уреди всички… всички ние да бъдем прехвърлени с частна въздушна линейка в… в английски болници, макар че аз, както виждаш, не останах дълго. Алфи беше толкова мил. Всяка вечер първата седмица ми приготвяше вечеря: чили коп карне, наденички по болонски, домашно приготвени бургери — и ми я носеше. Май не осъзнава, че съм вегетарианка. Не знае за… Е, знае, че развалих годежа си… — Тя се изчерви.

— Ти го харесваш — установи Емили.

— Не! — изсъска Клаудия. — Той се среща с онази Поли от три години. Връзката им е много сериозна, затова не казвай нито дума.

Емили завъртя очи. Клаудия очевидно препускаше от един мъж, който й разби сърцето, към следващия. Предполагаше, че увлечението й по Алфи ще й помогне да не мисли постоянно за Мартин.

— И така, къде е Алфи?

— Навън. Каза, че с удоволствие ще ме почака. Не е сигурен за етикета, дали е редно да ти идва на посещение, когато си…

— Мили боже! Когато слизам от колата, папараците лежат по земята. Целият свят е виждал задника ми. Доведи го.

Клаудия засия и забърза към вратата. Алфи влезе, понесъл изискан букет. Изглеждаше малко изненадан, когато видя, че в стаята има още четирийсет и девет изискани букета. Емили не го бе виждала поне от четири години. Спомняше си го като елегантно, но непохватно момче, но, мамка му, сега беше страхотен. Имаше физиката на играч на ръгби и сега красивите му черти правеха още по-голямо впечатление. Емили се постара да си сложи „маската“ — само няколко седмици пренебрежение, и ето на какво приличаше сега!

— Емили — каза той със загриженост, която изглеждаше убедителна. — Радвам се да те видя отново. Как се чувстваш?

— Скапана — отвърна тя. Искаше да прозвучи като шега, но очите й се наляха със сълзи. Тя ги избърса грубо. — Уплашена съм, окей? Уплашена съм. Страх ме е, задето ще имам бебе, страх ме е заради бомбата, страх ме е, когато от някое дърво се отрони листо. — Видя погледа, който си размениха. — И така, сега, когато сте тук, ми кажете — нареди тя. — Заповядвам ви да ми кажете веднага.

Те мълчаха.

Емили почувства как гласът й се извисява в истерия.

— Никой не иска да говори с мен. Махнаха плазмения телевизор, а когато се опитах да подкупя тунизийската чистачка да ми донесе вестник, тя отказа! Поръчах да ми донесат „Хелоу!“, но го конфискуваха на рецепцията. Това ме влудява, влудява ме, мамка му!

Тя сграбчи счупената ръка на Клаудия и я стисна. Сестра й изпъшка от болка. Хубаво! Алфи, нали си беше джентълмен — Боже, беше й писнало от джентълмени! — бързо застана между тях.

— Моля те, не се разстройвай, Емили, макар че господ знае, че те разбирам. Просто си в деликатно състояние и Клау не иска да вдига кръвното ти с разговори за травматично събитие.

Клау?

— Слушай, Алфи, всичко това е много мило: цветя, тихи гласчета, сбърчени чела. Но ако не ми кажете защо никой от семейството ми не ме е посетил в болницата през цялото време, откакто съм тук, и защо пред вратата ми стоят въоръжени пазачи по двайсет и четири часа на ден, ще… разполагам с голяма власт… познавам важни хора… — Тя млъкна. — Моля те — каза тя. — По-лошо е да не знам. Кажи ми истината. Татко. Мама. Тим. Всички ли са мъртви?