Саша Блейк
Отмъщение (51)

Иносънс

Ню Йорк, 1993

— Това. И това. И двете. Не. Онази от „Прада“. И онази от „Шанел“. В черно и златисто! Имат ли я в розово? Кажи им да я вземат. Искам да я доставят в апартамента ми в „Кор“ заедно с обувките. Наеми камион.

Иносънс затвори мобилния си телефон и избърса въображаемо петънце от подплънките на раменете си. Новата й коса изглеждаше страхотно. Голяма — Бони Тейлър не знаеше значението на израза „сресана назад“ — и яркорозова. Фекаи прояви неохота — мърмореше, че модата на осемдесетте години е отминала, — но тя настоя.

Розовата коса беше по-скоро в стил „Есекс“, отколкото „Итън“ и Джак щеше да припадне, когато я зърнеше, но не й пукаше. Не дължеше нищо на този глупак. Не и сега. През целия си живот бе искала да се забавлява и познайте какво? Сега наистина се забавляваше, да го вземат дяволите! Новото й кученце, мъничко сладурче, беше боядисано в яркорозово, за да подхожда на косата й.

Лудостта да харчи я бе обзела следобед, когато зърна важна кратка новина, преди някой припряно да изключи телевизора. Джак не си бе направил труда да й се обади.

Тя влетя в магазина на „Тифани“ на път към фризьора и си купи диамантена огърлица на три реда за петдесет и две хиляди долара. Покупката й се стори малка, затова седна в салона, прелисти „Татлър“ и помоли помощника си Джейми да се обади на „Булгари“ на Бонд Стрийт и да плати в брой за уникалната осемдесет и седем каратова диамантена огърлица, която според рекламата в списанието бе запазена само за оглед от специални клиенти. Имаше и снимка. Иносънс не искаше специален оглед. На кого му пукаше за цената? Искаше само да опаковат бижуто и да й го изпратят! Осемдесет и седем каратова диамантена огърлица — какво можеше да не й хареса?

Имаше и страница, озаглавена „Безценното е още по-ценно“ — мнение, което Иносънс напълно споделяше, затова поръча чифт сапфирени обеци карбункул с диамантени капки бриолет за петстотин хиляди лири от „Дейвид Морис“ и четирийсет и четири каратова кушън огърлица със сто осемдесет и два каратови диаманти от „Хари Уинстън“. Кандидатстване, как ли пък не! За нея тази дума беше като червен шал, размахан пред бик. Тя нямаше да „кандидатства“. Студентите „кандидатстваха“. Имаше и рубин в платина (пак с цена за кандидатстване) и диамантена огърлица от „Мусайеф“, така че каза на Джейми да купи и тях. След това се почувства по-добре. Новите бижута, плюс розовата коса и кучето, наистина повдигнаха духа й.

Фекаи беше голям сладур. Каза й:

— Важно е косата ви да говори много за личността ви, да подсказва какъв начин на живот водите и в какво настроение сте.

Точно така. А много дълго време косата й — с тази глупава прическа в стил „Алиса в Страната на чудесата“, който Джак обожаваше — бе изразявала точната противоположност на личността й.

От днес нататък Иносънс и новата й розова коса щяха да бъдат свързани само и единствено с нея.

Салонът представляваше приятен пашкул и тя щеше да излезе от него като пеперуда. Не чу дори шепот за днешните събития. Хората внимаваха тя да не зърне някой британски вестник. Отпиваше от кафето си и се отпускаше, докато й правеха масаж на краката. Възхищаваше се на съвършената си кожа, отразена в огледалото. Светлината бе такава, че да прави всяка жена по-красива, но с лице като нейното всякаква светлина я правеше красива. Опита се да не мисли за кошмара от последните шест месеца, но днес — денят, в който изпразваха красивата им къща в Хампстед и я предаваха на кредиторите на Джак — това беше невъзможно. Да, имаха и други жилища: апартаментът от кафяв камък в Горен Ист Сайд и къщата на Бермудските острови. Но къщата в Хампстед бе най-важният от домовете им, тя беше символ. Ставащото днес беше унизително. Не биваше да се случва. Иносънс знаеше, че това е „само къща“, но това бе къщата на мечтите й и тя си бе представяла, че ще бъде нейна завинаги. Ненавиждаше факта, че Емили трябва да преживее това, да загуби дома си. Беше травматизиращо. Тя беше травматизирана.

Такова бедствие разкриваше кои са истинските ти приятели. Иносънс вярваше, че повечето хора са елементарни като пудели. Хората можеше да те харесват, но парите ти представляваха неразделна част от симпатията им, защото в студените си малки сърца чувстваха, че да имаш пари говори ласкаво за личността ти, точно както да ги загубиш (или по-лошо, да си беден) предполагаше нещо непривлекателно — че може би си глупав или необразован, че си различен. Може би човек трябваше да се опита да ги завлече със себе си: в известен смисъл бедността и лошият късмет можеха да са заразни.

Затова, когато преди шест месеца Джак прекрачи прага в два часа сутринта, пиян като свиня, раздърпан, с разкъсан ръкав на ризата си от „Томас Пинк“, с кални и одраскани черни обувки от „Лоб“, вонящ на уиски и евтини цигари, с обезумял поглед, повтаряйки някакви числа и дърдорейки за неограничената отговорност и претенции за азбестово натравяне на стойност два милиарда лири, преди най-накрая да рухне по лице върху обновения старинен под от дъбово дърво в краката й и да изграчи: „Разорен съм“, Иносънс почувства как безразличието й се превръща в омраза.

Очакваше това. Беше го планирала. Неговата загуба щеше да се превърне в нейна печалба. Затова остана ужасена от непреодолимите вълни на страх, които стегнаха вътрешностите й при новината за неизбежното. Тя бе архитектът на това мъчение. Вярата на Джак, че е разорен, беше ключов елемент в постигането на целите й. И все пак ситуацията, предизвикана от самата нея, я изпълни с безумен ужас.

Но това бе само защото неговата глупост се отразяваше върху нея.

През следващите седмици тя видя колко е стъписан Джак, когато така наречените им приятели ги гледаха с вирнат нос по партитата. Остана удивена от наивността му. Какво бе очаквал? Да, разбира се, че беше сърдита на тези хора. Те бяха посещавали партитата им, бяха яли от храната им, бяха смъркали от кокаина им и пили от шампанското им, бяха чукали гостите им, а сега се държаха, сякаш двамата Кент са станали невидими. Да, разбира се, че ако й се предоставеше възможност да си отмъсти на тези малоумници, щеше да се възползва с най-голямо удоволствие. Но бурята от студена неугасваща ярост и омраза, която се надигаше в нея, бе запазена само за Джак.

Щеше да го остави да се дави в нещастието си цял месец, докато списъкът от активи, които „Лойдс“ щеше да заграби, става все по-дълъг и по-дълъг. Всичките им имоти, колите, картините, бизнесът — имаха шест разкошни скъпи хотела „Елит Ритрийт“, пръснати из най-красивите и вдъхновяващи места на света. Всичко това принадлежеше на Джак и от „Лойдс“ щяха да заграбят всичко. Емили трябваше да напусне скъпото си частно училище и да се премести в местното средно, където дрогата беше калпава, а учениците пушеха „Супер кингс“ вместо „Силк Кат“. Персоналът в домовете им щеше да бъде „освободен“ и вече нямаше да има бюджет за гардероба им.

Джак започна да се прибира вкъщи с нестабилна походка и спря да се бръсне.

— Ставай — каза тя, след като четири седмици го търпя да се прави на бродяга. — Ще говорим в кабинета, след като изтрезнееш.

Изрече заповедта с увереност, която не чувстваше докрай, защото как можеше да обясни на съпруга си, че е извършила измама и кражба в огромен мащаб, и как можеше да го убеди, че е извършила всяко престъпление за — хм — негово добро? Трябваше да подбере внимателно думите си. В крайна сметка нейните методи за съхраняване на империи и състояния бяха малко странни… усмихна се, когато си припомни срещата си с господин Джоунс преди толкова много време…