Саша Блейк
Отмъщение (15)

Клаудия

Лондон, пролетта на 1998

Клаудия не можеше да заплаче. Не можеше да яде и не можеше да заплаче. Не знаеше дали ще може да живее. Всеки миг бе мъчение. Когато погледнеше към отражението си, отсреща я гледаше бледен призрак. Тя пусна душа и остави горещата вода да се стича върху нея. Стоя под струята и търка кожата си с груба кърпа, докато краката й най-после отказаха да я държат. После се сви на пода с отворена в безмълвен вой уста. Стоя така, докато топлата вода свърши и от душа потече студена.

Не беше виждала Мартин от идването му в хотела. По някакъв начин бе успяла, бог знае как, да му каже, че Емили има нужда от „уединение“. Той предположи, че странното й поведение се дължи на тревогата за сестра й; тя се сдържа да не повърне, докато той я целуваше по устните. В мига, в който чу потеглянето на асансьора, се свлече на пода.

— О, господи, о, господи… не… не…

Емили излезе от банята и пъхна бутилката с бира на Мартин в найлонова торбичка.

— Може пък да греша. Изчакай резултатите от ДНК теста.

А Клаудия изкрещя:

— Майната му на ДНК теста! Той е истинският ми баща. Истинският ми баща! Знам го, виждам го… и ти също! Щях да се омъжа за него! О, боже, щях да спя с него! Щях да спя с истинския си баща!

Надигна се и започна да крещи. Не спря, докато Емили не я удари през лицето.

Оттогава измина цяла седмица, а тя все още не бе излизала от хотелската стая. Резултатите от теста потвърдиха това, което вече знаеше. Когато Мартин й се обади, му каза, че е болна от грип и да не идва. Чувстваше се толкова слаба, че едва издържа до края на обаждането. Помисли си за целувките му, за усещането на ръцете му по тялото си, и й се догади.

Ненавиждаше го — ненавиждаше го, задето не бе видял, не бе осъзнал, не знаеше. Тя бе една забравена грешка от младостта му — най-голямата грешка, която бе правил някога, и сега щеше да пожъне това, което бе посял. Тя потръпна. Поне не го бяха направили. Това, което бяха направили, беше достатъчно лошо, но ако бяха направили и онова… Щеше да намери пистолет и да се гръмне в главата.

Не можеше да се изправи пред него и да му каже истината. Просто не можеше да го направи. Не искаше да говори с него, не искаше да го вижда никога повече.

Искаше да го нарани. Всичко беше по негова вина. Той я бе предал. Бе я предал преди почти двайсет и три години, когато се бе измъкнал от леглото и бе обещал на рождената й майка, без да срещне погледа й: „Ще ти се обадя.“ Оттогава досега не бе спирал да я предава. Всеки миг на нещастие, който бе изстрадала, беше по негова вина.

Тя обаче не искаше да го нарани чак толкова много — не дотам, че да му каже как едва не е изчукал собствената си дъщеря. Това знание разкъсваше човек отвътре. Караше го да се чувства омърсен, това беше петно, което не се изпира. То висеше над човек, прилепчиво и мръсно като покров, и го караше да се чувства така, сякаш за него няма място на този свят, че е зло извращение и не заслужава да живее.

Щеше да го пощади от тази участ.

Щеше да прояви жестокост, за да е добра. Щеше да го нарани точно толкова, че с радост да се измъкне от обвързването си с нея. Щеше да я намрази и презре и най-важното — щеше да избяга от нея. Но после щеше да се възстанови и накрая щеше да си спомня за връзката им със сбърчен нос и леко облекчение. Никога вече нямаше да я потърси, един ден щеше да срещне друга жена и неприятният спомен за Клаудия Мейър щеше да изчезне.

Клаудия стисна зъби. Така да бъде.

Бавно, замаяно тя се надигна от леглото и вдигна слушалката на телефона.

— Здрасти. — Гласът й бе дрезгав от неупотреба. — Обажда се Клаудия, Клаудия Мейър. Върнах се. В хотела „Сейнт Мартинс Лейн“ съм. Съжалявам. Да, да. Щом искаш, ще ти разкажа всичко. Но, моля те, не казвай на никого. След час и половина? Добре. Чао.

През целия път до елегантния душ й се гадеше. Изми косата си и всеки сантиметър от тялото си. Опита се да не се поглежда. Изсуши косата си, сложи си червило яркочервено — и спирала. Сложи си бял дантелен сутиен и подходящи гащички — малки бели гащички. Имаше червена рокля от „Стела Макартни“, която си бе купила за годишнината от първата си среща с Мартин — какъв прокълнат ден! Червено кадифе, което прилепваше по тялото, с изрязано деколте, къси ръкави и бухнала пола. След възстановяването й от хранителното разстройство бюстът й бе наедрял и сега издуваше горната част на роклята. Почувства се ужасно изложена на показ. Освен това — каква глупачка беше! — си беше купила червени сандали с висок ток на „Джими Чу“, повече за да ги гледа, отколкото за да ги носи. Бяха курвенски, но толкова хубави! Е, определено бе облечена подобаващо за повода.

Сега трябваше да се обади на още едно, последно място.

След това отпусна глава в ръцете си. Но не заплака.

Седна на голямото бяло легло и зачака. Раздвижи се само веднъж, за да смени цветното осветление над горния край на леглото и да го превърне в червено сияние. Накрая скочи и дръпна щорите, та Лондон да не стане свидетел на позора й. И накрая се обади на рум сервиса и направи поръчка.

Телефонът до леглото иззвъня и тя подскочи.

— Да. Да. Моля, изпратете го — отвърна тя и преглътна болезнено. Гърлото й беше сухо.

Той беше сексапилен — ако жената ненавиждаше себе си, какъвто бе случаят с Клаудия. Беше сексапилен — ако човек смяташе, че сексът е мръсно долнопробно нещо, какъвто беше. Все пак тя почувства, че й прилошава от страх и презрение към самата нея. Гледаше го как преценява ситуацията. Студената подигравка на лицето му бе заменена от лукаво извиване на устните.

— Клаудия — каза той и прокара ръка през косата си. — Колко мило от твоя страна да ми дадеш аудиенция насаме. Липсваше ни. — Направи пауза и запали цигара. — Липсваше ми.

Щеше да го направи. Клаудия го знаеше още от началото. Не защото я харесваше — ставаше въпрос за сила и за съперничество.

— И ти ми липсваше — каза тя. — Искаш ли да… поседнеш? — потупа по леглото.

Той седна до нея и кракът му се отърка в нейния. Тя се опита да се съсредоточи върху настоящето. Той беше мъж — сексапилен, зъл, неподходящ мъж, но не й беше роднина. Тя беше жена, която имаше нужда от секс; двамата щяха да направят това, което правеха всички възрастни — да се позабавляват. Щяха да се забавляват! Не беше осемгодишно момиченце, изгубено на самотен остров заедно с брадат мъж, който притиска лицето й в скута си.

Все пак инхалаторът й беше до нея. Навярно тя все пак изпитваше някакво въодушевление, заровено под страха? Открай време бе такова добро момиче; превръщането й в лошо трябваше да я очарова. Само че все пак беше грешно и й се прииска да избяга; бе готова да се хвърли през стъклата на огромния прозорец, толкова силно искаше да се махне. Трябваше да се съсредоточи върху омразата си към Мартин, върху това, че го обичаше, но и го мразеше, и че трябва да измъкне и двама им от отчаяна ситуация с възможно най-малки поражения.

Той й предложи цигарата. Тя я пое с разтреперана ръка, вдъхна и се закашля.

Той се разсмя и издърпа цигарата от пръстите й.

— Днес нарушаваш всички правила.

Тя погледна към пода. Мъжът грубо вдигна брадичката й в ръката си и я принуди да срещне погледа му. Дъхът му вонеше на дим, а в тъмните му очи се отразяваше червената светлина над леглото.

— Да — прошепна тя.

О, господи! Устата му бе на сантиметри от нейната. Тя не помръдна. Почувства как ръката му сграбчва голия й крак. „Огнена следа“ — помисли си тя — цитат от една от книгите й, който внезапно възкръсна в паметта й. Не искаше, но го направи — не можа да се спре. Потръпна и се опита да притисне краката си един до друг, но той провря коляно между тях.

— О, не, Клаудия — прошепна той, докато пръстите му посягаха към ластичните й гащички. — Не ме измъчвай.

Коляното му раздели краката й още по-широко, а дебелите му пръсти се провряха по-навътре. Тя ахна и сграбчи рамото му.

— Искаш го, кучко. Влажна си като праскова.

— Не спирай… — прошепна тя.

И когато от устата й излязоха погрешните думи, тя разбра защо. Беше по-лесно хладнокръвно да изчука този мъж, вместо да прави любов с „годеника“ си, защото единственото й сексуално преживяване бе чудовищно премеждие, за което винеше себе си. Идеята за секс, придружен от лигава глуповата любов, бе отблъскваща за нея — прекалено много се ненавиждаше. Сексът трябваше да вони на вина и срам, защото беше нещо перверзно и това бе единственият начин, по който някога щеше да му се наслади. Точно това заслужаваше.

Затвори очи. „Дишай.“

Някой почука на вратата.

— Това е… рум сервисът — прошепна тя. — Почакай.

Само след секунди вратата бе затворена, а Клаудия се върна с бутилка превъзходно шампанско. От вътрешната страна бедрата й бяха горещи и пулсираха. Тя внимателно остави кофичката на бюрото.

— Божествено — каза той. — Значи ме прелъстяват.

Тя видя голямата издутина в джинсите му. Той забеляза погледа й и се засмя.

— Всичко е за теб, скъпа, всичките петнайсет корави сантиметра. Пазех се за теб.

Клаудия се уплаши, че ще припадне. Той беше толкова груб. Искаше й се да го помоли да прояви нежност, но знаеше, че страхът й ще му достави удоволствие. Погледна си часовника. Почти беше станало време. Прехапа устни, за да потисне изскимтяването си.

— Имам нужда да… Хайде да пийнем — каза тя.

Той кимна към бутилката и Клаудия бавно отиде до бюрото, като се олюляваше на високите токчета. Наля две чаши шампанско. Отпи голяма глътка от своята, обърна се и възкликна ужасено. Той стоеше точно зад нея. Пресуши своята чаша, после пъхна ръка под горнището на роклята й и грубо стисна гърдите й. Горещият му дъх опари ухото й и той изсъска:

— Ще ти дам нещо голямо и хубаво.

Завъртя я, притисна главата й надолу, за да я наведе над бюрото, и вдигна роклята й. Тя чу отварянето на ципа му, после той дръпна гащичките й и й го вкара с грухтене. Прониза я остра, нажежена до бяло болка и тя захапа юмрука си. Сълзи потекоха по бузите й и се размазаха по стъкления плот на бюрото. Трепереше. „Не се паникьосвай. Отпусни се, отпусни се!“ Затвори очи и се опита да не се съпротивлява. Почувства се малко по-добре. Ръцете му бяха върху хълбоците й и вече бяха странно нежни. Да не би да бе разбрал, че тя никога не…? Показваше й как. Тя се опита да се движи в ритъм с него.

Той се надвеси над нея.

— Клаудия, сексапилна кучка такава — прошепна той, а тя се притисна към него. Това… то… той… беше ужасно, но беше приятно. Тя беше отвратително момиче.

— Кажи ми колко много го искаш — каза той, докато се движеше в нея с мощни тласъци. — Кажи го!

— Искам го, Джим — каза тя и гласът й бе стон на желание — защото беше свършило; нищо на света вече нямаше да има значение за нея. Тя бе загубена, така че защо да не се предаде.

— Ти, уличнице — обади се тих глас. — Лукава, лъжлива уличница.

И двамата рязко се завъртяха. Джим — усмихнат и неразкайващ се, Клаудия — заета припряно да придърпва роклята си надолу. Очите й бяха изпълнени със странна смесица от желание и отчаяние. Мартин бе влязъл в стаята, както тя знаеше, че ще направи, и услужливо бе станал свидетел на акта, който щеше да ги раздели завинаги. Тя отвори уста да заговори, но той вдигна ръка.

— Недей.

Лицето му беше пребледняло. Очите му бяха присвити, а в центъра на челото му се виждаше една-единствена бръчка — точно както когато Клаудия присвиеше своите очи. Изражението бе съвсем същото. Какъв глупак! Не, за всичко бе виновен той. Как бе възможно да не е разбрал?

— Надявам се, че ще си получиш заслуженото, Клаудия, и мисля, че така ще стане. А ако се срещнем в ада, пак ще е прекалено скоро!

Тя го погледна предизвикателно, а той и отправи поглед, изпълнен с такава болка, че прониза сърцето й като стрела. „Мислиш, че си в агония, а? И представа си нямаш, татенце. Току-що те спасих от лудостта.“

Той се обърна и си тръгна.

Тя се свлече на пода. Притисна ръце към лицето си. Дъхът й започна да излиза с хриптене, а после изобщо спря да излиза — затърси пипнешком инхалатора.

Джим й го метна и завъртя очи. После запали цигара.

— Използва ме — каза той. — Нали?

Тя размаха ръка, за да разсее дима, избърса сълзите си и се погледна в огледалото. Не се бяха целунали и яркочервеното червило бе неразмазано.

— Какво ти пука — каза тя. — Нали ти хареса.

Той се ухили и плъзна палец по устната й.

— Ти си природен талант. И така… докъде бяхме стигнали?

Тя отблъсна ръката му.

— Тъкмо си тръгваше, шефе. Нека кажем, че това беше оставката ми.

Той я погледна изненадан и ноздрите му потръпнаха. Бавно се облече и си взе бележника.

— Ти наистина си уличница.

Тя се усмихна уморено.

— Джим, кой от нас не е?

 

 

Сега Клаудия бе съвсем различен човек. Бе отърсила кротката си девствена кожа като змия. Животът я бе изстискал, бе й причинил зло, бе я вкоравил. Да, човекът, който бе написал онова предупредително писмо за Мартин, наистина беше приятел. Но там някъде Клаудия имаше враг, сигурна беше в това. Някой преднамерено и старателно я бе довел до това — до най-ниската, най-гадната и най-отчаяната точка на съществуването й. Защо?

 

 

Италия, януари 1998

— Благодаря — каза жената, докато Изабела слагаше равиолите от глиган на дървената маса.

Изабела се усмихна.

— Prego^[1].

Жената и мъжът изглеждаха толкова щастливи. Радваше се, че вижда щастливи хора. Държаха си ръцете през масата. Такава приятна промяна. Болеше я да вижда всички онези двойки, които седяха и ядяха мълчаливо. Не беше хубаво да гледа как хората ядат без радост. Храната и любовта бяха две от най-основните неща в живота. Всеки ден благодареше на Бога, задето й изпрати Лука, нейния божествен Лука, зает в кухнята, с тъмна къдрава коса, паднала над красивото му лице. Предполагаше, че за тези двамата това е втори път — или може би първи? Сега много хора изчакваха по-дълго. Венчалната халка на жената блестеше на светлината на свещите. Със сигурност беше нова. Мъжът нямаше халка, но Изабела познаваше любовта, когато я видеше, а в очите на този мъж гореше светлината на любовта.

— Тук ли се оженихте? — Спокойно можеше да ги попита. Защо не? Щастливите хора обичаха да разказват за щастието си.

— Si — отвърна жената. — Миналата неделя. В църквата „Ла Мадона дел Сокорсо.“

Очите на Изабела се разшириха.

— Molti congratulazioni^[2]! — промълви тя, за да прикрие изненадата си. — Желая ви много радост.

Само хората от селото се женеха в тази църква. Тези двамата навярно бяха влиятелни хора. Може би филмови звезди? Сега прочути актьори идваха тук с бейзболни шапки и лица, скрити зад слънчеви очила, прекалено слаби, ужасни, като гладуващи деца — дори и мъжете, — гризваха от вкусната местна храна така, сякаш не става за нищо, и я гледаха, като че искаха да кажат: „Да, наистина съм аз.“ Изабела нямаше време за филмови звезди. Те идваха в красивия й роден край не за да се възхищават, а за да им се възхищават, и не бяха щастливи. Виждаше само жаждата в очите им, очи, които търсеха нещо, което никога нямаше да намерят.

Тези хора — Americani? Inglesi?^[3] — тези младоженци изглеждаха добре; мъжът беше привлекателен, но не и филмова звезда. „Богаташ“ — реши тя. Обувките, гладката кожа, ноктите, свободните маниери: о, да, зад всичко това стояха много пари. Но днес не парите го караха да се усмихва, а жената. Както и трябваше да бъде.

— Благодаря — каза жената и отново се усмихна.

— Благодаря — повтори мъжът и тя долови в гласа му трепета на дълбоко чувство. — Усещаме, че радостта е дошла при нас.

Изабела наклони глава, за да чуе следващите думи. Може би не бяха предназначени за нейните уши, но тя беше много добра в разчитането на движението на устните — ако не си, би било разхищение на време и сили е да управляваш ресторант! Сигурна беше, че той добави:

— Най-после.