Саша Блейк
Отмъщение (12)

Емили

Лондон, лятото на 1998

— Разкарайте се, задници такива, и ме оставете на мира! Имам слушалки на ушите и не мога дори да ви чуя!

Де да можеше човек да се роди без родители! Какви копелета бяха само! Как смееха? Значи те можеха да си развяват оная работа по цял свят и да се чукат като зайци, но когато тя прави секс веднъж — три пъти — с един и същи човек, за когото поне възнамеряваше да се омъжи, откачиха!

Когато се случи, бе на повече от шестнайсет — ако възрастта й се броеше от датата на зачеването й. И освен това бе отказала да се раздърдори за Тим пред пресата — нямаше да намали шансовете си с него по този начин.

Той не заслужаваше предаността й. Какъв жалък боклук беше само!

Сега не й пишеше! Несъмнено бе изразходвал всичките си запаси от глупавата си хартия с монограм.

Не се обаждаше по телефона.

Емили нямаше да му се обади за нищо на света, а ако позвънеше той — не че й пукаше, нито вдигаше слушалката през пет минути, за да се увери, че линията работи, — тя щеше да бъде навън.

А баща му, графът, бе абсолютен задник. Беше толкова притеснително. Навярно цялата страна й се смееше. Да каже пред онзи отвратителен вестник на Клаудия — не, да намекне, което бе още по-лошо, — че Емили е никаквица, преспала с милион мъже! Как смееше! Но добре, щом искаше да я въвлече във война на очерняне, майка й притежаваше много повече от някакви си жалки петдесет и три милиона. Да започва, щом иска!

Емили влезе в гардероба си. Беше хубав гардероб, с кожено дъно и термостат, но нито една от дрехите не й ставаше. Това не беше кой знае какъв проблем, защото тя рядко обличаше една и съща дреха два пъти. Щеше да се наслади на усещането да е голяма. Не дебела — хората, които наричаха бременните жени „дебели“, бяха малоумници и, както бе забелязала Емили, бяха все дебели мъже на средна възраст. Щеше да се забавлява страхотно, като разкарва наедрялата си фигура насам-натам и да заема място в пространството. Чувстваше се специална, повече от другите и всички, които не бяха бременни (включително оная двулична кучка директорката Приди) можеха да я целунат отзад. Колкото до баща й… Боже! Бе се върнал побеснял от Париж, където прекарваше времето си, обсебен от онзи тъп хотел, „Бел Епок“ — възнамеряваше да устрои тържество за откриването му, само дето вече беше открит. Показно разточителство, планирано за тази есен, за да провъзгласи с фанфари факта, че старият феникс е възкръснал от пепелта. Бяха разпратени покани до богатите и известните: Том Круз, Мел Гибсън, Брус Уилис, Джулия Робъртс, Принс, Пъф Деди, Елтън Джон, Линда Еванджелиста, Синди Крофърд, Синди Лопър, Наоми Кембъл, Хелена Кристенсен, Боно. Можеше ли една сграда да побере толкова много его?

„Впечатляващ списък от старци“ — помисли си Емили и се зачуди дали някой от тях наистина ще дойде. Не можеше да си представи, че тези хора ще искат имената им да се свържат с баща й. Но пък безплатно парти с чанти от „Булгари“ като подаръци…

Баща й побесня, че трябва да се откъсне от обичния си проект заради нещо толкова тривиално като забременяването на дъщеря му, която още трябваше да си играе с кукли. Разкрещя й се, псува. Беше ужасно, защото досега почти не го бе чувала да прави нито едното, нито другото. Иносънс стоеше неподвижно, отмяташе розовите си буфан ръкави, проверяваше лака си за пукнатини и пушеше цигара. От нея щеше да излезе страхотна баба, няма що. Смисълът зад всички тези крясъци и псувни беше, че Емили е глупаво момиченце, което е трябвало да си държи краката затворени или да вземе „предпазни мерки“. Хареса й онази част, в която я обвиниха, че е завлякла „семейното име“ в калта.

Баща й наистина я разстрои. Накара я да се почувства жалка. Заради него изведнъж я обхвана ужас. Щеше да му го върне.

Емили седеше в гардероба си и подреждаше петстотинте си чифта обувки. Това я успокояваше; караше я да чувства, че контролира нещата.

Баща й беше извън контрол. Тя се зачуди дали не е намислил нещо — толкова напрегнат беше. В един момент — малко преди да изфучи по пътя с новото си ферари „Тестароса“ (признак за криза на средната възраст!), той изкрещя:

— Ти и проклетата ти сестра! Вие двете ще ме уморите, ще си прережа гърлото заради вас!

— Не му обръщай внимание — промърмори Иносънс, докато изтръскваше пепелта от цигарата си.

Джак се обърна към нея и изръмжа:

— Не знаеш дори и половината!

— Знам всичко! — сопна се майка й. — Някакъв дъртак е помолил Клаудия да се омъжи за него и тя се е съгласила, а ти си се вкиснал, защото не те е помолил за ръката й! — Иносънс избухна в смях.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Емили, забравила за собственото си нещастие. — Клаудия е сгодена?

— Да — отговори майка й. — Но това нас не ни интересува, защото той е никой. Каква загуба за нея — можеше да ни спечели съюзник.

— Майко, ние не сме Тюдорите — напомни й Емили. Иносънс погледна към корема на дъщеря си и се усмихна.