Саша Блейк
Отмъщение (39)

Нейтън

Два часа по-късно

— Бих искала да ми изваеш образ на самия себе си, такъв, какъвто се виждаш — изчурулика госпожица Лоусън, учителката по терапия чрез изкуство.

Нейтън дишаше спокойно и дълбоко, докато съсредоточено извайваше голямата колкото футболна топка буца глина. Тананикаше си, докато я притискаше и удряше. Толкова му беше приятно да създава, сякаш бе бог, но с една разлика: Нейтън създаваше своя свят след предателството. В неговото начало не бе доброто, а злото.

Той колебливо притисна пръсти в лепкавата кафява повърхност на творбата си.

— Виж себе си — каза учителката.

Той затвори очи. Откъде трябваше да започне? Какво беше той? В стаята нямаше огледала. Вдигна незабележимо ръка и докосна кожата си. Поклати глава. Кога за последен път се бе поглеждал в огледало? Трябваше да гледа в огледалото, нали така? Ами снимките? Излетът, организиран от дома до Саутенд: бяха направили снимка, на която беше и той. Можеше ли да си спомни? Сив пуловер, сиви шорти, изтъркани обувки. Разтопен сладолед, който се стича по кокалчетата на пръстите му. Това беше денят, в който видя дъската. Голямата дъска с картината. Картината на онова глупаво пияно семейство. От онези, зад които всеки можеше да мине, да пъхне лице в дупката и да получи глупав сувенир от ваканцията си. Майката, бащата и бебето. И тримата без лица. Господин Дейвис не им позволи да се покатерят и да се снимат, но някои го направиха. Нейтън застина, загледан в картината, в бебето без лице, в тъпите родители: невежи, пияни, беснеещи. Дебелите лица, запълнили дупките, се разкривиха, надавайки крясъци и смях; сладоледът му продължаваше да се топи.

Пръстите му се стегнаха около глината. Той ги натика вътре и палците му издълбаха дупки за очите. Но кого заблуждаваше? Той нямаше очи. Нямаше лице. Нямаше майка.

Думите на лъжкинята преминаха през ума му отново и отново като напев. „Скъпи мой сине, скъпи мой сине“. Нейтън спря и се присви. Смехът го задушаваше, не можеше да си поеме дъх, а кръвта бучеше в ушите му.

Госпожица Лоусън се озова до него и тънките й пръсти стиснаха китката му.

— Нейтън, скъпи, искаш ли да започнем отначало?

Нейтън погледна към нея и лицето й бавно се очерта на фокус. Имаше дълга сива плитка, а от сладката й женска миризма му се догади.

— Ще започнем ли отново?

Той сведе поглед. Пръстите му бяха изорали дълги ивици надолу от неизваяните очи. Ноктите му бяха откъснали парченца изсъхнала глина и ги бяха разпилели по масата. Устата му, очертана с два пръста, беше сгърчена в писък, сякаш се задушаваше със собствените си ръце.

— Дръпни си ръката, Нейтън. Да започнем отначало.

Скулптурата беше съвършена.

— Приключих, госпожице Лоусън.

— Но, Нейтън, сигурен ли си? На мен ми се струва, че току-що си започнал.

— Точно така, госпожице Лоусън. — Той се усмихна и очите му се присвиха. — Напълно права сте. Приключих и току-що започнах.