Саша Блейк
Отмъщение (18)

Джак

Париж, 13 октомври 1998

Той беше във великолепно настроение. Печелеше. Отново беше на върха.

Бракът му с Иносънс беше голяма грешка и тя го бе накарала да си плати за това. Но може би и бездруго щеше да плати. Лошият късмет се бе вкопчил в него като рак, докато накрая почувства, че е част от него и никога няма да се измъкне. Имаше един период, в който не можа да се отърси от чувството, че някъде навън има тъмна сила, която му желае злото. Дори и сега имаше четирима бодигардове, бивши членове на специалните части; Мария го поднасяше заради това, но параноята бе част от състоянието му.

Заплахата му се струваше истинска. И не беше толкова тривиална като опит за убийство. Той беше добре защитен. Ставаше въпрос по-скоро за зложелателно присъствие, едва забележимо в периферията на живота му, което от време на време оголваше зъби и предизвикваше бедствие. Разбира се, това бе само плод на въображението му. Дори на съзнателното му мислене. Защото можеше да определи точно само едно събитие, което би могло да е предизвикано от враг, и това бе влюбването на Клаудия в непознат, който се оказа родният й баща. Някакво болно копеле бе тласнало тези двамата един към друг — можеше да се закълне в това.

Благодари на Бога за Мария, която бдеше над дъщеря си отдалеч. Бедствието бе избегнато: Клаудия прекрати връзката. Джак нямаше представа защо и дали е разбрала истината. Важното бе, че го направи. Сега можеше да започне отначало. Ах, тези момичета, как само се люшкаха напред-назад! Не можеше да мисли за болката й — по-лесно беше да не й обръща внимание. Всъщност не можеше да понесе мисълта, че негово дете се намира в такава отчаяна агония, затова я блокира. Нито пък можеше да понесе вината, че бе предал първата си съпруга Фелиша, като не успя да защити обожаваната й осиновена дъщеря. Като родител човек винаги се проваляше, защото каквото и да правеше, животът на децата му никога не можеше да бъде идеален. Разбира се, че не можеше, но у всеки родител имаше нещо налудничаво, което не можеше да се примири с това.

Междувременно Емили — красивата талантлива Емили — си бе объркала живота без никаква помощ. Това бе едно от най-големите разочарования в живота му. Като дете тя бе толкова поразително обещаваща. Спомняше си как й четеше „Пепеляшка“, когато беше четиригодишна, и тя сърдито го поправи, когато пропусна няколко думи. Бе пропуснал „стегната в златна плитка“, просто за да ускори нещата, и бе установил, че малкото му момиченце може да запомни приказка, която е чуло само веднъж. Беше толкова умна. И бе пропиляла всичко това. Тази мисъл бе прекалено болезнена, за да разсъждава над нея. Но Емили поне имаше Иносънс за майка. Бе генетично приспособена да преживее всичко.

Предполагаше, че е добър знак това, че вече дава пространни интервюта пред „Хелоу!“ и преобзавежда луксозния апартамент на Тим на Екълстон Скуеър. Една картина на Деймиън Хърст (ако можеше да се нарече картина) бе окачена на боядисаната на жълти ивици стена на детската, между портрет с въглен на майката на Тим, нарисуван от баба му, и пейзаж от Съфолк — дело на баща му. „Не знаем дали е момче или момиче — усмихнала се бе глуповато Емили. — Но не ни интересува, стига да е здраво.“ Бяха си устроили пищно сватбено тържество, заплатено от списанието и посетено от неколцина размъкнати членове на благородническото съсловие, куп звезди от сапунените сериали и неколцина от другарчетата на Емили по смъркане. Джак бе отклонил поканата — чувстваше се прекалено наранен, — а и така или иначе тържеството съвпадаше с един мач по поло.

Той въздъхна. Емили бе истинска дъщеря на майка си. Несъмнено след раждането на бебето щеше да има десето интервю. Това бе единствената му възможност да види внучето си. Разривът бе дълбок, горчив и постоянен: от онези, които могат да бъдат излекувани само от пари в брой. След обезнаследяването си Тим очевидно бе рухнал. Изглеждаше стегнато и елегантно на снимките с едноцветното си сако, но лицето му приличаше на глазирана поничка. „Прозак или литий?“ — зачуди се Джак. Според „Хелоу!“ този месец Тим бе заел мястото си в колежа „Магдалийн“ в Кеймбридж, както бе предвидено.

Емили щеше да си вземе „почивка“ от бездействието, за да бъде „майка“. Изглеждаше напрегната. Джак щеше да изчака да изпадне в отчаяние, след което да й се притече на помощ като Ричард Гиър в онзи прекрасен филм за проститутката: дъщеря му щеше да му бъде благодарна и отново да го заобича. Щом съпругът й не работеше, щяха да й трябват пари. Джак потръпна при мисълта, че Емили все още копнее да се издигне в обществото — желанието, което бе станало причина и за неговото падение. Дъщеря му отказваше да приеме, че тези противни хора винаги ще я смятат за неподходяща да носи името Фортлин, дори да си бе държала краката здраво стиснати, докато пръстенът не се озове на ръката й. Тя не беше и никога нямаше да бъде една от тях. Този замък никога нямаше да стане неин: графът щеше по-скоро да се самоубие, отколкото да го допусне.

Джак прокара ръка през косата си и дръпна от пурата. Обичаше децата си повече, отколкото му се искаше, но, за Бога, те наистина усложняваха нещата! Суровата любов бе най-добрият вариант — нямаше да промени мнението си. Това, което не ни убива, ни прави по-силни… може би.

Зачуди се дали децата ще се появят довечера. Молеше се да дойдат, дори и Емили да го направеше само заради плика с лакомства, а Клаудия — за да покаже лошото си настроение. Това не го интересуваше, просто искаше да види момичетата си. Освен това бе обещал на Мария, че днес ще се срещне с родната си дъщеря. Бе удвоил дозата лекарства, за да потисне безпокойството си. Ами ако Клаудия избухнеше и загубеше контрол? Ако Мария не успееше да се справи? Всеки път щом станеше дума за Клаудия, Мария се превръщаше в развалина от нерви. Поне бе успял да я убеди — всъщност я бе умолявал — да изчака със запознаването. Извинението му бе, че така Клаудия ще е по-отпусната, но простата истина бе, че се боеше и искаше да отложи срещата им възможно най-дълго.

Междувременно нямаше съмнение, че Иносънс ще се появи и ще направи сцена. Публичността обаче си беше публичност. А една снимка как охраната я извежда — по възможност с кадър на едно от зърната й или на червени гащички — щеше да се превърне в страхотна сензация за всяко евтино списание в западния свят.

Иносънс го бе използвала като лична банка. Бе се издигнала към върховете на славата на платформата на неговия провал. Ако не я ненавиждаше толкова, щеше да се възхити на дързостта й. Единственото, което правеше ситуацията поносима, бе, че той държи коза и един ден тя ще разбере това и ще осъзнае, че той, Джак, се е изсмял последен. От време на време двамата още се чукаха. И когато го правеха, той винаги си мислеше: „Получи това чукане благодарение на ясното съзнание, че ти си губещият.“ С други думи, начукваше й го. За повечето хора сексът бе проява на любов, харесване или поне привличане; за Джак и Иносънс той бе израз на взаимна омраза.

Той нагласи вратовръзката си и си погледна часовника. Тротоарът от двете страни на червения килим пред хотела бе задръстен от орди папараци, а филмовите репортери вече правеха първите снимки. Над главите им бръмчаха хеликоптери. Имаше поне шестстотин представители на телевизията и пресата. Началникът му за връзки с обществеността бе запазил някои участъци от тротоара за най-гледаните канали и програми: „Ей Пи“, „Ем Ти Ви“, „Ентъртейнмънт Тунайт“ и „Ъксес Холивуд“ заемаха предния ред, точно срещу загражденията. Полицията бе отцепила пътя, но реда поддържаха хората от неговата охрана — на жандармерията не й пукаше.

Джак щеше да поздрави гостите си от вътрешната страна на входната врата: беше егоист, но не и идиот. Пресата искаше златните стари звезди: Том Круз, Брад Пит; искаше и новите хлапета: Итън Самърс, Моли Томкинсън; искаше суперзвездите: Уил Смит, Сандра Бълок, Мат Деймън. Сега Джак знаеше кое как се прави. Щеше да се прояви като съвършен домакин и да позволи на гостите си да блеснат; щеше да остави великолепието просто да се случи.

Принс щеше да пее на живо; това само по себе си бе гаранция за успешно парти. Елтън Джон му беше стара дружка — и не можеше да устои на свястно пиано. Храната беше смесица от безброй неща; не бе за вярване колко много ядат тези знаменитости. Постоянно дърдореха за „Аткинс“ или за „зоновата диета“, но човек не можеше да икономисва от храната или от списъка на поканените звезди; на следващия ден поне един от тях щеше да се появи в „Сън“ — как нагъва хамбургер от „Макдоналдс“.

Пиячката бе подарък от „Круг“, а Мария, ослепителна в тюркоазносинята си копринена рокля от „Мисони“ и ухаеща на „Живанши“, бе покрита с жълти диаманти на „Де Беерс“ на стойност три милиона лири. Освен това от „Де Беерс“ им бяха дали бодигард, заради което Джак я поднасяше; не знаеше дали да е доволен, че от „Де Беерс“ са го одобрили, или обиден, че Мария не носи диамантите, които й бе подарил. Като се замислеше, да, беше ядосан. Нямаше нужда да го спонсорира магазин, макар че предложението едва ли бе замислено като обида. Затова не задълба. Носеше костюм от Джърмин Стрийт и обувки от „Ермес“. Чувстваше се силен, могъщ и изглеждаше дори още по-добре. Солиден, това беше думата. Беше по-стегнат от всякога благодарение на личния си треньор, на диетолога и на готвача си.

Възнамеряваше да живее още дълго, ако не и завинаги.

— Скъпи, слизаш ли? — прекъсна мислите му нежният глас на Мария. — Стана страхотно задръстване от безумно скъпи коли на известни хора. Трябва да слезеш, за да ги посрещнеш и поздравиш. Вечерта ще е страхотна. Сградата изглежда великолепно и излъчва нещо положително. Шоколадовите скулптури на Мерилин Монро са наистина невероятни. А момичетата с цигарите изглеждат толкова сладки в тези дрехи. Чудя се дали накрая всички ще влязат в басейна, или ще си пазят прическите. Знам, че досега би трябвало да съм им свикнала, но все още малко се впечатлявам от звезди. Не от новите рожби на Холивуд, но от Кърк Дъглас и Тони Къртис. Звездите от стария Холивуд са идеалните гости за парти, имат толкова добри маниери и никога не се появяват по джинси на събитие, което изисква вратовръзка. О, боже, наистина съм много объркана, нали?

Той я погали по лицето.

— Ангел мой, изнервена си, но не заради актьорите, певците, моделите и рок звездите. Всеки ден си бъбриш с тях за проблемите им, даваш им съвест и пазиш тайните им. Те ти се възхищават. Ти си една от причините да отсядат тук, сигурен съм. Ти, скъпа моя, си нервна, защото по-късно тази вечер ще те запозная с някого. Сигурен съм, че ще се влюби в теб също като мен и ще стане много специална част от живота ти. — Точно това трябваше да каже, нали така? Нали жените обичаха да чуват такива неща?

Очите й се наляха със сълзи.

Грешно, грешно, абсолютно грешно!

— Ти си най-милият мъж, когото съм срещала. Благодаря ти.

Абсолютно объркване.

Тя направи пауза и избърса ъгълчето на окото си.

— Нямам търпение. Но ще изчакам. Мисля, че си прав. Към полунощ гостите вече ще се забавляват сами и аз няма да съм толкова необходима. Никой няма да забележи, ако ти, аз и Клаудия се измъкнем от стаята. — Вдигна очи към него и му се усмихна. — Боже мой, погледни ме само! Цялата треперя!

Той й се усмихна в отговор и преплете ръка с нейната.

— Да тръгваме ли? — попита.

В балната зала бе претъпкано, но помещението изглеждаше по-различно, отколкото при други партита. На Джак му трябваше един миг, за да разбере каква е разликата. После осъзна: всеобщата красота. Тук се бяха събрали човешки същества, които се наслаждаваха на най-големия успех и богатство, предлагани от живота. Мнозина от тях бяха благословени с известен талант, малцина — с огромен, но всички, почти без изключение, изглеждаха страхотно: красиви лица, стегнати задници; и в чест на неговото парти бяха накарали хората си да скубят, да щавят, да труфят и усъвършенстват, докато добият абсолютно прелестен вид. Чудесно! Джак се гордееше със себе си. Не го интересуваше какво пише или говори пресата. Беше се върнал. Триумфираше. Отново се бе събрал с тайфата, с каймака.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна в тълпата. Навсякъде кънтеше смях, както и дълбокият звън на италиански кристал. Вече се разменяха визитки — всички бяха превключили на вълна кой кого познава и „Какво правиш?“. Докато се разделяха, Джак стисна ръката на Мария — освен ако не я затвореше в апартамента им, тя никога не оставаше без работа в „Бел Епок“. Сега щеше да провери сервитьорите, да държи под око по-капризните гости (тоест всички гости) и да се увери, че нуждите им са удовлетворени. Щеше да наглежда онези, които бяха заклети врагове (кой кого уволнил, кой с чия жена е спал) — вечерта представляваше истински урок по дипломация.

— Том — усмихна се Джак. — Как си? Много съжалявам, че Никол не успя… А децата? Много ти благодаря за… Все още не съм имал възможност, да… Изглежда много интересно.

— Мадона, сензационно — бял кристал…? И аз трябва да си намеря! Не съм те виждал, откакто…? Поздравления, сигурно е…? Чудесна възраст! Ами… много мило. Сигурен съм, че идеята много ще допадне на Емили, след като се роди детето.

— Моли, поздравления за толкова заслужения ти успех… Възхищавам се на избора ти… и си толкова смела. Някой по-незначителен човек можеше да си облече костюм, с който да създаде илюзията за надебеляване… А сега си така фина. Разбира се, метаболизмът ти… Но моля те, яж, яж!

Беше лъскав, вежлив и не прекалено самодоволен — поне не позволяваше да му проличи. Беше също толкова добър актьор, колкото всички тях, особено Мадона. А, ето я Емили. Изглеждаше сякаш ще се пръсне всеки момент и опипваше бицепса на Брус Уилис. Брус не изглеждаше особено притеснен. При това малката го правеше пред очите на съпруга си — но и той не изглеждаше особено обезпокоен. Ах, чудесата на медицината! И Клаудия, която изглеждаше така, сякаш бе минала през седемте кръга на ада. Очевидно разкритията я бяха разтърсили. Той преглътна и се извърна. Мария бе далеч, чак в другия край на балната зала, и несъмнено не спираше да оглежда тълпата за отдавна изгубената си дъщеря. Но това окаяно създание едва можеше да бъде разпознато като представител на човешкия род. И все пак, колкото и малко да разбираше чувствата на хората, Джак знаеше, че когато погледът на Мария падне върху момичето й, тя ще види най-красивата жена в целия свят.

Надяваше се запознанството с Мария да е щастлив шок за Клаудия. Джак не беше най-страхотният баща, но можеше да й предложи добра майка. Това бе най-доброто, което можеше да направи. Не можеше да си позволи да тъгува заедно с нея. Щеше да й даде инструмента, с който да отреже самосъжалението си и да продължи напред.

В залата се разнесе шепот и той се обърна. На прага стоеше Иносънс, омагьосваща в яркочервената си рокля в стил фламенко, която по някакъв начин допълваше розовата й коса. Рубини блещукаха на шията й и изчезваха в издутото деколте. Както обикновено, пушеше цигара с дълго черно цигаре — за част от секундата Джак си помисли, че е вълшебна пръчица, — а щедро очертаните й очи се бяха превърнали в тесни процепи. Отровният й поглед падна върху Мария. А после, вирнала предизвикателно брадичка, тя се обърна към него.

В гърдите му се надигна безпокойство. Очите на Иносънс се разшириха, веждите й се извиха и той бе възнаграден с предизвикателно свиване на устни. Тя отметна косата си назад и бързо се отправи през дансинга към него. Той забеляза — при други обстоятелства това може би щеше да го накара да се усмихне, — че Робърт де Ниро припряно се отдръпва от пътя й. В залата се възцари тишина. За един изпълнен с лудост миг Джак си помисли, че Иносънс носи пистолет.

Те се озоваха до нея за секунди. Толкова дискретно, че ако гостите успееха да отклонят вниманието си от самите себе си, можеше да си помислят, че това зашеметяващо създание просто върви ръка за ръка с двама загрижени приятели, които внимават да му е топло, докато излиза, да вземе мобилния си телефон от лимузината и може би да предостави списъка на обувките, дрехите и чантите си на списание „Пийпъл“. Наистина ли тя имаше пистолет? Или той бе забравил да си изпие лекарството? Разбира се, че нямаше, а и нямаше значение. Макар Иносънс още да се считаше за негова съпруга, връзката им бе умряла отдавна и той не искаше отровата и злобата й да съсипят тази великолепна вечер.

Видя как Мария приятелски докосва ръката на Робърт Дауни-младши. Тя почувства погледа му, обърна се и се усмихна. И тогава усмивката й замръзна, защото се чу оглушителен трясък и залата се изпълни с ослепителен огън. Джак почувства как някаква могъща сила го вдига във въздуха. Изпъшка, защото някакъв летящ предмет го удари силно по лицето — кървава ръка с нежна диамантена гривна около все още топлата китка. Препъна се на счупено стъкло, ноздрите му се изпълниха с дим, а отворената му уста — с прах. Залата потъна в мрак; отнякъде се надигна дълбоко боботене, последвано от ужасен трясък и в смъртоносна буря заваляха късове цимент. А после, в пращящата жега, Джак загуби съзнание и виковете на ужас и болка на великите, добрите и красивите заглъхнаха.