Саша Блейк
Отмъщение (11)

Емили

Съри, ранното лято на 1998

Емили погледна с отвращение телената закачалка.

— Сигурно се майтапиш.

Обвиняваше Тим. Той я беше прецакал, абсолютно. Трябваше да се придържа към свирките, но не. Беше му се дала лесно и ето ти сега. Същински кошмар беше да имаш проблем, чието разрешаване не можеш да възложиш на друг.

Бомбата щеше да избухне всеки момент и тя просто отлагаше мига на експлозията. Беше се върнала в училище, а Тим — на работа, откъдето й бе писал: „Чудесно беше да те видя.“ Може би това бе някакво бодряшко съкращение на „Чудесно беше да те видя как ми се нахвърляш.“

Или Тим искаше да се преструва, че нищо не се е случило?

Проблемът бе в това колко лесна бе преструвката. Взимаш си горещ душ, обличаш училищната униформа, вече не вониш на страст, завързваш косата си на скромна конска опашка, прекарваш момичешки нощи със съквартирантката си и ето ти я типичната тийнейджърка, която спи с розовото си зайче и е влюбена във всички членове на „Тейк Дет“. И през цялото време ти се гади, слабееш и изтриваш спомена за онази нощ.

При тези обстоятелства бе невъзможно да е бременна, нали?

Оттогава не й беше идвало, но с изключение на това други признаци нямаше, така че не направи нищо.

Винаги си бе представяла, че абортът може да се уреди с едно щракване на пръстите. И през всички тези дълги месеци си повтаряше, че ще направи аборт: все още имаше време. Само че не можеше да се насили да позвъни на бавачката или на Куинтин и да каже: „Скъпи, запиши ми час за аборт!“ Истината бе, че не искаше бебе, но не искаше и аборт. В идеалния случай бебето щеше да си отиде само. Само че не беше идеалният случай. Всъщност тя бе странно удивена от него — трогната, че толкова много иска да остане. Искаше да се роди. Това беше нейното бебе… О, боже! Погали корема си. „Ти си умна, Емили. Глупачка си, но си умна.“

Натика убийствената закачалка в дъното на гардероба и отиде до еркера. Гледката, която се разкри пред очите й, бе прекрасна: ефирни тисови дървета обграждаха огромната морава, която водеше надолу към езерото. Лебедите имаха две малки — грозни сиви същества, но родителите бяха удивително горди. Суетяха се около потомството си и съскаха и размахваха криле към всяка друга птица, която се осмелеше да се приближи.

Щом дори лебедите се справяха, не можеше да е чак толкова трудно, нали?

Все пак тя бе шестнайсетгодишна… едва.

Утре щеше да се срещне с директорката, госпожа Приди, и спокойно да си признае. Госпожа Приди щеше да остане поразена от зрелостта й и ще й позволи да остане в училище и да си вземе изпитите. Директорката бе майчински настроена жена, имаше малки деца и беше страхотна.

Госпожа Приди щеше да съобщи новината на майка й и баща й. Щеше да одобри решението й да задържи бебето. А щом едно свръх елитно частно училище заемеше такава позиция, родителите й щяха да застанат зад нея и графът и графинята щяха да бъдат притиснати да дадат благословията си. Детето щеше да е момче и те щяха да се подадат на желанието да видят наследника на наследника си. А ако не беше — е, кой би могъл да обърне гръб на сладката си новородена внучка с розова рокля и дантелени гащички? Тим може би нямаше да поиска да се ожени веднага, но беше благопристоен. Щеше да държи детето му да е законно.

Да. Изпълваше я тих оптимизъм.

На бавачката й беше омръзнало да е почетна секретарка и копнееше за мръсни пелени и безсънни нощи. С удоволствие щеше да се грижи за новороденото, докато Емили продължава образованието си. Едно бебе нямаше да внесе кой знае колко промени — все пак щеше да бъде съвсем малко. Щеше да е забавно. Като много скъпа плюшена играчка.

Ранното раждане представляваше проблем само ако човек копнее за свобода и не може да си позволи персонал. Емили обаче имаше пари, а дестинацията й беше Тим — винаги е бил той. Въздъхна с облекчение. Всичко щеше да се оправи.

Южното крайбрежие на Англия, три дни по-късно

„Ю Кей Сънди“ — най-доброто четиво за вас, най-добрият ви приятел, всяка събота!

„МАЛКАТА ЕМИЛИ БРЕМЕННА НА ШЕСТНАЙСЕТ — КОЙ Е БАЩАТА?

Очаква бебе

Емили Кент, на 16, по-малката дъщеря на опозорения хотелски магнат, миналата нощ бе изключена от елитното си частно училище, след като призна, че очаква дете.

53 000 000 лири състояние

Емили твърди, че бащата е виконт Чатстън, на 18, най-големият син на графа и графинята на Фортейн и наследник на титлата и на състояние от 53 000 000 лири в земя, недвижимо имущество, произведения на изкуството и облигации.

Много влюбени

Източник, близък до Емили, каза пред «Ю Кей Сънди»: «Емили и Тим са много влюбени и той не е на себе си от радост, че ще става баща. Млади са, но обичат децата и нямат търпение да имат свое.»

Позлатена люлка

«Да, детето ще бъде богато и привилегировано, но това няма никакво значение за тях — те са много развълнувани, че ще създадат свое семейство. Емили вече е избрала позлатена люлка от „Хародс“!»

Графът отрича предположенията

Но бащата на виконт Чатстън снощи побесня от гняв и отрече предположенията. «Страстта на Емили към партитата е добре известна» — каза Негова светлост графът на Фортейн за «Ю Кей Сънди» от оценения си на 20 милиона лири замък в Шотландия.

Много популярни

«Тя е много популярна млада дама с впечатляващ кръг приятели от мъжки пол. Може да е направила предположението, което й се струва най-изгодно, във връзка с бащинството на детето й. Може би след писмото на адвоката ще пожелае да размисли.»

Отказва коментар

Виконт Чатстън, който работи на Уолстрийт за една година, преди да постъпи в университета в Кеймбридж — снощи отказа да отговаря на репортерските въпроси от апартамента си за 550 000 лири в Горен Уест Сайд.

Суперкола за 200 000 лири

Госпожица Кент, за която се смята, че е бременна в четвъртия месец, бе отведена от училището миналата нощ в жълто ламборгини «Мурсиелаго» от майка си лейди Иносънс Ашфорд.

«Нечиста» сделка за милиарди

Самозваната госпожица Ашфорд — родена Шарън Маршал и израснала в жилищен комплекс на градския съвет — притежава имущество на стойност милиарди долари, след като съпругът й, й приписа хотелската си империя в «нечиста» според финансовите експерти сделка малко преди краха на «Лойдс», който иначе щеше да го съсипе.

Семеен вестник

Отговорът й на репортерските въпроси снощи не е подходящ за публикуване в семеен вестник.

Близка приятелка

Баща й, който тук е сниман заедно с близка приятелка, не беше открит за коментари.“

Клаудия бе поръчала вестника от чиста злоба — надяваше се, че секретарката е оплескала интервюто с Итън Самърс и то е било сведено до два реда с големината на визитна картичка. Домакинката й го донесе заедно със закуска — „Благодаря ви, много мило“ (все още се чувстваше неудобно да й сервират) и тя го остави настрана, без дори да го погледне. Насили се да изяде овесената каша и да изпие прясно изстискания портокалов сок. Усмихна се против волята си. Това бе кошмарът на баща й: хотели, които сервират портокалов сок с металически вкус. Е, макар и малък, този пансион в Корнуол щеше да му хареса.

Бе помолила за няколко дни отпуск и в четвъртък двамата с Джей Ар потеглиха към Олд Викъридж — селце, разположено в някакво поле по средата на нищото. В края на полето земята свършваше и човек се озоваваше на ръба на скала, надвиснала над каменист бряг й километри синьо море. Овцете приличаха на разпръснати наоколо кълбета памук, а собствениците на пансиона имаха английска котка с широка муцуна, която обичаше да скача в колите на гостите и да се вози с тях — бе преценила, че Джей Ар не представлява заплаха.

Клаудия прекара половината от петъчния ден в разходки по брега, а другата половина — в гробището. Никога не се уморяваше да чете имената на надгробните плочи и да си представя как са живели тези хора, как са изглеждали, кой ги е обичал. Беше толкова спокойно. Божествена тишина. Тук мобилният й телефон нямаше обхват, но тя го бе изключила за по-сигурно.

След караницата — и загадъчното писмо — с Мартин се бяха сдобрили. Без да разменят и дума по въпроса, се съгласиха да загладят пукнатините във връзката си. Тя не бе открила нищо, не бе и преспала с него. Почти нищо не се бе променило. Изглеждаше, че въпреки подозренията и огорченията и двамата искат да се обичат. И все пак от време на време мълчаливите подводни течения изплуваха на повърхността и изкарваха Клаудия от равновесие. Трябваше да се махне.

В събота вечерта Мартин вече й липсваше ужасно и тя не можа да устои на изкушението да провери мобилния. О, Господи! Двайсет и седем съобщения. Сигурно наистина я обичаше, но обещанието си беше обещание. Корнуол бе почивка от Мартин, затова нямаше да слуша тъжните му обяснения в любов, преди да се е върнала в Лондон.

Но на следващата сутрин тя закуси, изкъпа се, влезе обратно в стаята и разгърна вестника. И докато по „Ю Кей Сънди“ от косата й се стичаше вода и се просмукваше в думите „бременна на шестнайсет“, всичко й се изясни. О, Емили! Горкото, горкото момиче. Сигурно се чувстваше ужасно уплашена, безпомощна и изгубена. Беше ужасно. Трябваше да й се обади и да й предложи подкрепата си. Горката Емили.