Саша Блейк
Отмъщение (76)

Клаудия

Лос Анджелис, една година по-късно, 2006

Чувстваше се странно да е обсипана с диаманти за двайсет милиона лири, когато обичайните й украшения бяха сребърни обеци с клипс и розов часовник „Касио“. Клаудия нагласи тиарата, докосна огърлицата, която блестеше на шията й, и се взря в отражението си.

Утре по това време щеше да бъде реално.

— Аз съм булката.

Инстинктивно си помисли за Алфи, какво ли си мислеше той за утрешния ден. Новината за развода му я бе ударила като ковашки чук. Странно как се развиха нещата.

Дали в този момент годеникът й се взираше в огледалото и се чудеше защо е избрал точно нея?

Не казваше, че би могла да си избере по-добър съпруг, но би могла да избере друг.

Наистина ли човек опознаваше напълно другия до себе си? Изобщо имаше ли значение? Той не знаеше всичко за нея — не знаеше, например, че през ума й минават тези глупави мисли. Но точно затова го наричаха „предсватбена треска“. Трябва да си луд, за да се обвържеш за цял живот, без да изпиташ поне някакви съмнения. Е, никой не беше идеален. А и тя не казваше, че той не е идеален. Беше убийствено привлекателно, невероятно мило човешко същество.

Наистина мислеше за нея.

Отначало тя му устояваше. Но той беше едновременно нежен и настоятелен. Просто я остави да се умори.

Тя му говореше за детството си и той слушаше и разбираше. Разказа му за нападението на остров Спайглас, когато беше малка, и той бе изразил чувствата й по-добре, отколкото тя би могла! Това я… изумяваше.

— Такова преживяване превръща човешкото тяло в нещо отвратително — бе казал той.

Да, да, точно така!

— За да прави секс, човек трябва да излезе от самия себе си.

Именно, а тя не можеше. Не можеше. Дори и да се появеше такава възможност, тя бе прикована в отвратителното си тяло и правеше отвратителни неща с друго отвратително тяло… нищо чудно, че историята на преживяванията й по гръб беше толкова къса и ужасна.

Той я убеди да си легнат. Неговото тяло не беше отвратително — беше божествено. А в характера му имаше точно толкова порочност, колкото да я възбуди. Като се добави и фактът, че напълно разбираше сърцето и душата й и въпреки това я обичаше, когато нормалното последствие от това саморазбулване бе всеки разумен мъж да изпита към нея презрение и съжаление: нищо чудно, че сексът бе абсурден.

Тя го обичаше заради всички тези неща, но най-вече заради това, че ако не беше той, децата още можеха да са в системата на социалните грижи. Той знаеше какво прави. Джак и Иносънс можеха само да приказват, без да действат. Неговите адвокати я направляваха с мъдрост и предпазливост. Докато родителите й мислеха, че в случая важат законите на детската площадка, той разбираше колко е важно да работят съвместно с бюрократите, вместо да им се противопоставят. Като резултат, сега Клаудия бе законна настойница на племенниците си.

Емили можеше да почива в мир.

Хората правеха изненадващи неща по време на криза: рядко действаха така, както човек очакваше. Парите или нещастието изваждаха наяве истинския им характер.

За нея бе шок да наблюдава рухването на Иносънс.

Бе очаквала мащехата й да е силна и неудържима, но при всяка изникнала спънка Иносънс откачаше. Ден след като съдията отхвърли първото им обжалване, Клаудия седеше в малката кабинка до басейна в къщата на Хълмовете и се взираше в пространството, когато чу далечен шум от трошене.

Цели три минути се лута напред-назад, преди да разбере откъде идва. Куинтин, потръпвайки, посочи с пръст вярната посока. Най-после тя откри Иносънс в дневната на приземния етаж, където чупеше порцелановите украшения. Розовата й коса се сипеше диво около главата й като гневен ореол, а тя бе заровена до коленете в купища разбити порцеланови фавни, кученца, котенца, ангелчета и феи; тъкмо се канеше да запрати едно голямо синьо синигерче от порцелановото му гнездо към смъртта.

— Спри веднага! — изкрещя Клаудия, изненадвайки самата себе си.

Изненадана на свой ред, Иносънс спря.

Клаудия грабна синята птичка.

— Това не ни помага.

— На мен ми помага! — кресна Иносънс. — А ти защо си толкова спокойна?!

— Защото с гняв няма да постигнем нищо. Освен това те предупредиха да не говориш пред „Си Ен Ен“. В момента преразглеждат случая. Социалните няма да останат зарадвани от подобно поведение, а трябва да ги спечелим на своя страна, да им покажем, че сме отговорни хора. Не трябва да говорим пред пресата.

— Ти си пресата!

— Иносънс, вече ти казаха, че в наш интерес е да не коментираме. Затова, когато се хвърляш с главата напред и пренебрегваш този съвет, защо се изненадваш, че това ни вреди?

— Не мога да се спра! Толкова съм разстроена! Имам толкова голямо… влияние… а не мога да направя дори едно шибано нещо, за да помогна на внуците си. Това е непоносимо, непоносимо е, не издържам!

— Това, че децата не са при нас, е ужасно, но работим, за да ги върнем. Ако ти обаче се държиш като луда, това няма да ни помогне. Ако нещо такова стигне до „Инкуайърър“, ще…

— Нали каза, че съдиите трябвало да са безпристрастни и да не обръщат внимание на нищо, писано в пресата!

Иносънс се държеше невъзможно, като разглезено хлапе. И наистина беше разглезено хлапе. Беше свикнала да хвърля пари при всеки проблем и откритието, че в този случай парите не разрешават нищо, й дойде като шок. Парите не можеха да върнат Емили от мъртвите, нито пък можеха да освободят децата й от социалните грижи. Иносънс беше оглупяла от скръб. Беше толкова разстроена, че едва успяваше да функционира. Това не беше проблем, защото персоналът й правеше всичко вместо нея. Не можеха обаче да я спрат да беснее по телевизията, което хората намираха едновременно за завладяващо и отблъскващо. От смъртта на Емили насам акциите на „Елит Ритрийтс“ бяха загубили една трета от стойността си.

Джак се справяше по-добре, може би защото успя да остави чувствата си настрана от проблема. Той всъщност нямаше чувства! Ето къде бе ключът. Джак не можеше да предложи на семейството си никаква утеха. На погребението Клаудия бе видяла Иносънс да утешава него! Той никога не правеше нищо за никого. Беше я стиснал за рамото и беше присвил устни със съжаление. Толкова му беше бащинското състрадание. Това бе реакцията му, задето Клаудия бе загубила единствената си сестра. Не можеше да я утеши, а тя смяташе, че трябва. Предполагаше, че се дължи на страха. Джак се страхуваше от загубата. Боеше се, че ако потопи пръст в реката на скръбта, ще падне и ще се удави. Да го вземат дяволите — всички на този свят се бояха от загубата! Но неговият страх управляваше — разрушаваше — живота му и отношенията му с хората. Това бе странност, чието начало, както в повечето подобни случаи, се коренеше в детството му. Собственият му баща ги бе напуснал, когато Джак е бил на седем, и тогава Рут му бе казала: „Баща ти си тръгна. Прав му път. Не искам да говоря за това.“

Рут й го бе разказала неочаквано, когато Клаудия беше осемгодишна и свиреше на пианото в къщата на Примроуз Хил, а Джей Ар хрускаше бисквити „Рич Тий“ на персийския килим. Освен това Рут бе повторила и житейската мъдрост на собствената си майка: „Само някой гърбушко ще се ожени за теб, ако не си девствена.“

Този разговор съдържаше също така и безценния съвет: „Никога не яж луковици на лалета, от тях се получава диария.“ Като се замисли за това сега, Клаудия реши, че лекарят на Рут навярно е експериментирал с лекарството й.

Радваше се, че Рут не доживя да види кашата, в която синът й бе превърнал живота си, но същевременно беше и малко ядосана — на Рут, на Фелиша; тези силни жени, които я бяха обичали и напуснали. В известен смисъл всичко, което ставаше сега, бе по тяхна вина. „Вие умряхте и вижте сега!“

Ако бяха живи, много от лошите неща нямаше да случат.

Но Клаудия трябваше да гледа напред. Знаеше, че не трябва да се връща към миналото и съжаленията, защото никой не може да направи нищо за миналото, освен да се чувства нещастен заради него. И все пак изкушението бе непреодолимо. Миналото я привличаше по онзи начин, по който хората намаляваха скоростта, когато минаваха покрай автомобилна катастрофа.

— Лельо Клаудия? Добре ли си? Какво гледаш?

Клаудия подскочи и се усмихна.

— Скъпи, добре съм. Просто си мисля за сватбата. Предполагам, че е малко като рожден ден, на който каниш всичките си приятели. Искаш да се забавляват. Надявам се, че ще е забавно. Сигурна съм, че ще бъде. А ти очакваш ли я с нетърпение, Джордж?

Тя се усмихна с надежда. Всички възрастни отчаяно се опитваха да се преструват, че всичко с Джордж е наред. Той се държеше добре, за да не ги огорчава. Но тя виждаше ужасната му нервност. Той не спираше да я наблюдава внимателно, забелязваше и най-малката промяна в настроението й и ако проявеше раздразнение, той го прихващаше, поглъщаше негативната енергия, а после избухваше в свирепа и неконтролируема ярост. Беше ужасно и често се случваше по най-незначителни поводи — ако не успееше да си обуе чорапа достатъчно бързо или ако сгрешеше, докато рисуваше картинка. Майка му му липсваше. Искаше я, беше тъжен и сърдит, защото беше мъртва, и което бе още по-лошо, защото го бяха наказали — бяха го изпратили да живее с непознати. Имаше право да е ядосан, но беше толкова трудно да го изтърпяват. Непоносимо беше да гледаш как дете, което обичаш, проявява гняв. Първата инстинктивна мисъл на човек бе: „Това означава, че аз съм лош родител или настойник.“ Това бе съвсем ново за нея. Единственото, което можеше да направи за Джордж, беше да е постоянна, търпелива, и любяща, но бог й бе свидетел, че беше трудно.

Той беше нервен; беше залепен за нея. Поведението му в училище беше безупречно. Поведението му у дома беше променливо, непостоянно и през повечето време отвратително. Когато се втурнеше към нея и започнеше да я удря, рита и хапе, тя оставаше удивена и уплашена. Едва седемгодишен, той бе силен колкото нея. Държеше се по-добре в присъствието на годеника й — да не би него да уважаваше повече?

Терапевтът й — Клаудия смяташе, че ще е по-полезно терапевтът да е неин, а не на Джордж; той нямаше нужда от всички тези допълнителни гадости — бе изразил предположението, че с нея Джордж се чувства по-сигурен, по-способен да я подлага на изпитание. Това тълкуване й хареса. Така че колкото и силно да я удряше момчето, Клаудия се бе заклела пред себе си, че никога няма Да го отблъсне, никога. За случаите, когато изпитваше желание да го разтърси така, че зъбите му да затракат, си имаше резервен план: да включи „Картуун Нетуърк“, да излезе от стаята и да се върне след десет минути. Тогава Джордж се втурваше към нея за прегръдка, за уверение, че му е простила и все още го обича. Дотогава гневът й вече бе намалял и тя можеше да отвърне на прегръдката с всичка сила.

— Не очаквам с нетърпение заминаването ти, но предполагам, че ще ни е хубаво с Ла-Ла. Каза, че ще ни заведе за няколко дни във Флорида и ще плуваме заедно с делфините. Но не мисля, че ще влезе във водата. Мисля, че Ла-Ла всъщност не обича делфините. Може би пишкат във водата. Дядо каза, че може и той да дойде.

— Джордж, това ще е страхотно, а аз ще се върна само след пет дни. И ще говорим по телефона всеки ден.

— Благодаря, лельо Клаудия.

Тя направи пауза и въздъхна внимателно, тихо, малко по малко, за да не я чуе.

Лавирането между Джордж, Моли, работата и организирането на сватбата я бе съсипало от изтощение. Сега Моли беше двегодишна и изпитваше „страх от раздялата“. Гърбът на Клаудия я болеше от постоянното разнасяне на Моли напред-назад. Клаудия се навеждаше да я остави на пода, Моли се вкопчваше в нея като коала и тя неохотно трябваше да я вдигне от пода на постоянното й място на хълбока си. Това вбесяваше физиотерапевта й. Поне бе успяла да намери бавачката и отново да я наеме. Иносънс плащаше заплатата й.

Когато я нае, Иносънс каза — Клаудия не можеше да понесе да се върне към този миг дори в мислите си:

— Сега ти ще получиш всичко. Ти направи за Емили повече от мен — заслужаваш го. Така че, когато плащам на бавачката, все едно й плащаш ти — това са твоите пари.

Каза го по един студен, брутално откровен и напрегнат начин, на който Клаудия не знаеше как да отговори.

Всъщност, когато мащехата ти оповести, че възнамерява да ти остави състоянието си — приблизително петстотин и петдесет милиона лири стерлинги, — беше трудно да изразиш благодарността си по начин, съответстващ на жеста. Така че в крайна сметка се получава непохватно омаловажаване. Клаудия промърмори:

— О, добре, благодаря.

Цялата сцена изглеждаше толкова сюрреалистична.

За децата щеше да е добре бъдещето им да е осигурено — това бе най-важното. Освен това мисълта, че никога няма да се тревожи за пари, й вдъхваше огромно спокойствие. Но тази новина нямаше да промени начина й на живот. Клаудия обичаше работата си, имаше нужда от цел, имаше нужда и от нещо свое. За нея писането бе начин да изрази себе си, статиите й бяха нейно творение. Нейно постижение, нещо, което не й бе поднесено наготово. Освен това имаше апартамента си в Лондон и този на „Удроу Уилсън“; не изпитваше лудо желание да притежава нещо, което няма. Веднъж Емили я бе попитала: „Как можеш да си щастлива, когато водиш такъв незначителен живот?“

Но тя беше щастлива. Благодарение на Джак и Иносънс можеше да направи всичко, ако поиска: да плува в огромен басейн в Холивудските хълмове, да отлети до Вегас с частен самолет, да отседне в замък в планините на Мексико, да отиде на почивка във вила край дъждовната гора в Малайзия, да се припича на луксозна яхта край Кап Фера. Може би в това се състоеше разликата — че никой не казваше „Не можеш да получиш това.“

Пък и — макар че ненавиждаше подобни мисли — щеше да се омъжи за богат мъж. Преди Иносънс хладно да я осведоми, че тя ще наследи всичко, Клаудия бе доста притеснена от разликата във финансовото им състояние.

Дори бе попитала годеника си дали иска да подпишат предбрачен договор.

— Категорично не — отговори той. — Не ставай смешна.

А после се ухили и добави:

— Прекалено съм суетен, за да си помисля, че се омъжваш за мен заради парите ми. Аз съм толкова божествен!

А сега, когато тя бе по-богата от него, не можеше да го помоли той да подпише такъв договор — би било прекалено грубо.

Разбира се, Джак повдигна въпроса.

— Ще ти оставя всичко, така че предбрачният договор е в мой интерес — заяви навъсено той.

— Джак — отвърна тя, защото наистина й дойде прекалено. За бога, от колко пари можеше да има нужда един човек? — Защо просто не ги оставиш във фонд за Джордж и Моли? Моля те. Наистина бих предпочела този вариант. А и ще спестим данъци, нали така?

Морковът се залюля пред носа на магарето.

Той се поколеба.

— Ще говоря с адвокатите си — отвърна и добави: — Ти си добро момиче, Клаудия. Гордея се с теб.

Тя кимна и се извърна, за да скрие сълзите си. Това бе прекалено болезнено. Когато Джак беше добър, тя се чувстваше объркана.

Сега се усмихна на Джордж.

— Е, добре, вече е почти време да ви заведа с Моли у Ла-Ла, за да мога да се приготвя.

Вътрешно потръпна, когато видя изражението на Джордж.

— Но, лельо Клаудия, ти няма какво да правиш! Нали ми каза, че другите вече са свършили всичко вместо теб!

— Добре, Джордж, прав си.

Наистина беше прав. Клаудия се чувстваше по-скоро като наблюдател, отколкото като централна фигура. В известен смисъл бе като да се омъжва за аристократ. Сравняваше го (само наум, разбира се) с венчавката на лейди Даяна и принц Чарлз. Даяна не бе имала представа в какво се забърква, а Клаудия едва започваше да осъзнава какъв живот се е съгласила да води. Светът имаше съвсем конкретни очаквания за сватбата. Нейната единствена роля беше да седи и да кима, докато най-авторитетните сватбени консултанти в Лос Анджелис й показваха безкрайния списък варианти и твърдо я подбутваха в най-подходящата посока. Тя искаше шоколадова сватбена торта с глазура от бял шоколад, но получи торта с моркови — без мляко, защото много от гостите сигурно имаха алергия. Клаудия тайно предполагаше, че същите тези гости ще получат и алергия от калориите, така че не виждаше причина да се притеснява за тях, но не искаше да създава проблеми. Поканите, гостите, подаръците, разположението на местата, сервизите, снимките, мястото, обетите, видеото, церемонията, колата, музиката, менюто, напитките, украсата, цветята, букетът, пръстените — дори роклята си не избра сама. Роберто Кавали бе попитал дали ще му позволят да се заеме с ушиването й; Клаудия не можеше да се оплаче.

Имаше неща, които би предпочела да направи сама — например грима си. Беше ходила на професионален гримьор само веднъж и онази жена я направи да прилича на клоун. Но това бе стилистка (с дълга впечатляваща автобиография и цял списък прочути клиентки, които бяха толкова красиви, че нямаха нужда от грим). И не се занимаваше с вежди — как! Все едно да попиташ електротехника дали може да ти оправи тоалетната! За това си имаше една… — не, единствена! — веждарка, която попита с приглушен глас:

— Вие изобщо скубете ли се?

Стилистът по прическите (който караше бентли), поклати плешивата си глава, вдигна един кичур от косата й и го остави да падне.

— Кой ви причини това? — прошепна той, сякаш ставаше дума за военно престъпление.

През останалото време всички се държаха почтително, но ужасът им, че жена с нейното положение се „самоизтезава“, очевидно бе прекалено голям, за да го скрият. Дойде и една козметичка, която изскуба всяко косъмче от тялото й — от носа, кокалчетата на пръстите й и пръстите на краката й; дойде специалистка по дълбоки масажи; акупунктуристка; специалистка по козметична терапия (процедура с диаманти на лицето, скраб на цялото тяло); един специалист по тена; маникюристка („Сънувам ли, или наистина си гризете ноктите?“); педикюристка (която остана видимо шокирана, когато зърна белещата се кожа на петите й и бе принудена да отпие голяма глътка вода „Фиджи“, за да възвърне самообладанието си). Всички те трябваше да я накарат да се почувства красива, но когато приключиха с нея, тя се чувстваше като най-грозното момиче на земята.

— Прав си — каза отново Клаудия. — Няма нужда да правя нищо. Но тази нощ, нощта преди сватбата ми, ще се радвам, ако мога да остана за малко на спокойствие — да почета и просто да остана сама. Разбираш ли това, Джордж?

Момчето я погледна.

— Мисля, че да. Защото, когато се омъжиш за Итън, той няма да те остави сама, затова ли?

Клаудия се засмя. Само дето — не знаеше защо — не беше чак толкова смешно.