Саша Блейк
Отмъщение (45)

Нейтън

Лондон, 1990

— Тя те очаква — каза Марк и се ухили като маймунка от шофьорското място на оранжевия ситроен. — Не че те притискам. Искаш ли да те почакам? Или да се върна да те прибера по-късно? — Смехът му звучеше принудено.

— А сега запомни, мога сериозно да загазя заради тази история, господинчо! Предполага се, че сме в зоологическата градина.

Нейтън се усмихна.

— Спокойно, Марки — каза той. На Марк му беше приятно Нейтън да го нарича така. — Ще ти се обадя. Но може да се позабавя.

Марк кимна.

— Знам. Това наистина е много важно. Остани колкото искаш. Просто ми се обади, когато свършиш.

Нейтън му помаха.

— Благодаря! — каза той и остана в тази поза, докато Марк схвана намека и се отдалечи.

Къщата й бе голяма — отделна къща. Къщите близнаци и съединените къщи не струваха. Тази тук имаше три двойки прозорци отпред, а покривът се спускаше право надолу. Това караше сградата да изглежда полузаспала. Покрай стената растяха червени рози в спретнати храсти. Имаше и черен гараж. Моравата бе оформена като съвършен квадрат, заобиколен от цветя — високи и бели, каквито се беряха за погребение, лимоненожълти, яркооранжеви, обемисти и прекрасни. Той не знаеше имената на нито едно от тях. Къщата беше хубава. Много шик.

Огледа се. Дънките му бяха от „Топ Шоп“; приличаше на бизнесмен! Марк бе настоял за облеклото. В крайна сметка поводът бе специален. И цветята бяха негова идея.

— Жените са луди по цветята — каза той. Сякаш знаеше нещо за жените! Цветята бяха розови. Нейтън не знаеше какви са. Тя обаче сигурно щеше да знае.

Прекоси пътечката и позвъни на вратата. Неочаквано ударите на сърцето му се ускориха. Ами ако се окажеше, че тя има семейство? Мъж, деца? Не, не мислеше. Къщата изглеждаше прекалено спретната. Нямаше разпилени пластмасови играчки по алеята. Това беше добре. От играчки му призляваше.

Стъпки. Трак-трак, трак-трак. Високи токчета. Дървен под. Вратата се отвори и жената каза:

— Здра… О, господи!

Той се взря в нея. Наистина се взря. Стомахът му пламна и той задиша тежко, опитвайки се да се задържи на крака.

Тя също го гледаше. Беше стара — на около трийсет. Имаше неговите очи.

И тя го забеляза. Той й се усмихна срамежливо. Тя притисна ръка към сърцето си.

— Саймън? — промълви. — Мили боже! Ти ли си? Саймън? — Направи крачка назад. — Искаш ли… — подхвана отново и преглътна. — Искаш ли да влезеш?

Много учтиво от нейна страна. Учтиво и зряло. Тя направи чай и той забеляза, че посяга към най-хубавите порцеланови чаши в най-горния шкаф. Ръцете й трепереха. Все поглеждаше към лицето му и извръщаше очи. Към лицето му, настрана, отново към лицето му. Той каза, че градината й е много красива, че тези цветя са за нея и…

Внезапно тя седна на стола и се задъха, сякаш наистина не можеше да диша.

— Как? — прошепна тя. Сега плачеше силно. По бузите й се стичаше порой от сълзи. Той почувства как го сграбчва и го притиска до болка към себе си. Миришеше на парфюм, който можеше да го задуши. Той не искаше да го прави, но постави ръце около врата й и я стисна. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да не отскочи разтреперан чак в другия край на стаята. Бе се почувствал по същия начин, когато облиза една жаба заради бас.

— О, Саймън. — Гласът й представляваше дълбоко стенание. Така звучаха жените в порнофилмите точно преди да правят секс. Стори му се, че ще повърне.

Саймън беше скапано име — името, което бе написано в акта му за раждане, името, което му бе избрала тя. Чувстваше се ужасно да го наричат така.

— Нейтън.

— Нейтън! Разбира се. Приятелят ти Марк ми каза по телефона. О, Нейтън!

Сега милваше лицето му, взираше се в очите му, беше навсякъде, като обрив по кожата му. Това беше прекалено, непоносимо, сякаш някой бе насочил пистолет право в главата му. Можеше да помирише дори дъха й.

Тя отново го придърпа към себе си, обви тежките си ръце около врата му, без да спира да говори; Нейтън почувства, че главата му ще се пръсне. Как я бил намерил, тя знаела, че ще дойде, била му написала толкова много писма, но никой не искал да й каже къде е той, слава на Бога, това било истинско чудо, била се молила да дойде този ден, трябвало да се ощипе — ощипа и него! — за да се увери, че не сънува, той бил красив, толкова красиво момче и толкова голямо. Толкова съжалявала, но била много млада, когато разбрала, че ще го има („че ще го има“: как смееше тази нахалница! Все едно си бе завряла езика в гърлото му), родителите й побеснели, нарекли я курва („Да“), принудили я да изостави бебето си, нямала друг избор, направила каквото й заповядали, накарали я да се срамува, но тя се надявала, винаги се била надявала, че той ще е по-щастлив заради нейното — тяхното — решение… Тъпо, обнадеждено, безволево лице, големи влажни очи, вперени в него, неговите очи, моля те, не ми казвай нищо лошо, не ме карай да страдам, направи така, че аз да се почувствам добре…

Той беше добре. Бил осиновен един-два пъти, но така и не се получило, а сега живеел в детски дом.

— В детски дом!

Ако се съдеше по ужасеното й изражение, тя смяташе, че всички нежелани деца отиват да живеят в приказни дворци като малки принцове и принцеси, тичат напред-назад, плетат венци от маргаритки, карат колело и ядат вкуснотии през целия ден. Тъпа, тъпа кучка.

— А… — срамежливо, колебливо — … имаш ли деца. — Пауза. — Други деца?

Тя изглеждаше едновременно тъжна и щастлива — какъв идиотски поглед!

— Не… Не. Така и не родих друго дете. Просто никога… не ми се случи. — Тя млъкна. — Бях омъжена, не за… за баща ти. С него… Случи се една ваканция. Никога вече не го видях. — Излишни приказки. — Омъжих се, бях много млада. — Засмя се тихичко. — Навярно за да избягам от родителите си. Това не беше щастлив период от живота ми. Сега съм разведена.

— Съжалявам. Клетата ти.

— О, не — възрази тя, но той усети, че е доволна да го чуе. — Предполагам, че в много отношения съм късметлийка. След развода… получих щедра издръжка… за жалост родителите ми починаха преди три години… автомобилна катастрофа… Не ми се налага да работя.

— Предполагам — поде внимателно той; винаги бе полезно да подражаваш на говора на такива хора, а тя говореше като каничка от костен порцелан, — че е страхотно да не работиш. Но е тъжно да живееш без родители. — „Твоят дар за мен.“

— Да — въздъхна тя. Звучеше така, сякаш бе дванайсетгодишно момиченце, а той е възрастният! — Понякога е малко… самотно. — Плаха усмивка. — Ти си единственото ми семейство, Нейтън. Благодаря, че се върна при мен.

Наведе се за още една прегръдка, алчна за любовта, която не заслужаваше.

Той изтърпя нахалното й докосване.

— Радвам се, че те намерих. Но… Сега трябва да се връщам в дома. Моят… социален работник ще дойде да ме вземе. Може ли да използвам телефона ти?

Когато Марк най-после се появи с тясната си кутийка, Нейтън излетя през входната врата и жадно загълта свежия въздух. Чувстваше се така, сякаш е бил хванат в капан под водата.

Още едно насилие. Тя го пусна след цяла вечност, но не се отдръпна и той почти се задави. Но се усмихна и каза:

— Невероятно беше да се запозная с теб. — Направи пауза. Трябваше ли да го направи? Не беше ли прекалено? Мамка му, нищо не бе прекалено за тая откачалка. — Мамо.

Тя направо се подмокри.

— О! Благодаря ти… скъпи. — Към Марк: — Наистина ли трябва да си отиде? — Сълзи.

Нейтън се постара да изглежда тъжен и й изпрати въздушна целувка, докато се отдалечаваха.

— Как се чувстваш? — попита го Марк. Обичаше този въпрос. Беше му го задавал поне петдесет хиляди пъти. Но трябваше да е снизходителен с него. Марк го бе научил на много неща.

— Чувствам се страхотно — каза Нейтън. — Тя е точно каквато исках да бъде. — „Честен кръст.“