Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава петдесет и трета
Обиск

Принцесата поведе Раул през двора към онази част на двореца, където живееше Ла Валиер, изкачи се по стълбата, по която същата сутрин той се беше качил, и се спря пред вратата, където младият човек бе срещнал толкова странен прием от страна на Монтале.

Моментът беше добре избран. Нищо не пречеше на принцесата да пристъпи към изпълнението на своя план. Замъкът беше пуст. Кралят, придворните дами и кавалерите бяха заминали за Сен-Жермен. С тях не бе заминала само Хенриета, която беше разбрала за завръщането на Бражелон и беше решила как да използва това. Като се позова на неразположение, тя остана в двореца.

Принцесата беше уверена, че нито в стаята на Ла Валиер, нито в апартаментите на Сент-Енян няма да завари никого. Тя извади от джоба си ключ и отвори вратата за стаите на придворните й дами.

Погледът на Бражелон обгърна стаята, която той веднага позна, и това накара сърцето му да трепне. Беше само началото на мъченията, които го очакваха.

Принцесата внимателно го погледна в очите и опитният й поглед разбра какво става в сърцето на младия човек.

— Вие искахте от мен доказателства — каза тя, — не се учудвайте, ако ви ги представя. Впрочем, ако не чувствате в себе си достатъчно сили, още не е късно и ние можем да излезем от тук.

— Благодаря ви, ваше височество, но аз дойдох да се убедя. Вие обещахте да ме убедите, направете го.

— Тогава влезте и затворете вратата.

Бражелон се подчини, обърна се към принцесата и въпросително я погледна.

— Знаете ли къде се намирате? — попита принцесата.

— По всичко изглежда, ваше височество, че се намирам в стаята на госпожица Дьо ла Валиер.

— Да, вие се намирате в нейната стая.

— Позволявам си да забележа, че това е само стая, а не доказателство.

— Почакайте.

Принцесата приближи до кревата, отмести паравана и каза:

— Наведете се и вдигнете капака на този отвор.

— Отвор! — повтори поразен Раул. Той си припомни срещата с Д'Артанян, който като че ли също бе произнесъл тази дума.

Раул затърси с очи нещо, което да го насочи към отвора в пода, или халка, с която да вдигне капака, но търсенията му се оказаха напразни.

— Наистина — смеейки се, каза Хенриета, — забравих за скрития механизъм. Четвъртият лист от орнамента на паркета. Трябва да се натисне върху клончето. Следвайте това указание. Натиснете, виконт, там, натиснете!

Раул, бледен като смъртта, натисна с пръст върху показаното му от принцесата място и в същата секунда механизмът надигна парчето от паркета.

— Всичко е сторено много умно — каза принцесата, — архитектът очевидно е предвидил, че с това устройство ще боравят нежни ръчички. Вижте колко леко се отваря!

— Стълба! — учуди се Раул.

— Да, и много красива — забеляза Хенриета. — Вижте, виконт, тази стълба има дори перила, да не би въздушните създания, които се осмеляват да се спускат по нея, случайно да капнат. Ето, аз също се решавам да сляза. Следвайте ме, виконт, следвайте ме.

— Бих искал първо да зная къде води тази стълба.

— Наистина, забравих да ви кажа. Може би знаете, че граф Дьо Сент-Енян до неотдавна живееше близо до кралските покои…

— Да, ваше височество, известно ми е. Преди заминаването си, и то неведнъж, съм имал честта да посещавам графа.

— Тогава ето какво: кралят му разреши да смени много удобно направеното и красиво жилище, което вие сте посещавали, с две малки стаи, към които води тази стълба. Стаите са два пъти по-малки от предишните и десет пъти по-далеч от апартаментите на краля, съседството с когото обикновено не пренебрегват господа придворните кавалери.

— Много добре, ваше височество, но моля, продължете, тъй като все още нищо не разбирам.

— Така се случи, наистина съвсем случайно, че новите стаи на граф Дьо Сент-Енян се намират под стаите на моите придворни дами, по-точно, под стаята на Ла Валиер.

— Но за какво са този отвор и тази стълба?

— Наистина не зная. Не искате ли да отидем заедно при Сент-Енян? Може би там ще намерим отговора.

Принцесата започна първа да се спуска по стълбата. Раул въздъхна и тръгна след нея.

Всяко стъпало, което изскърцваше под краката на виконт Дьо Бражелон, го приближаваше към тайнственото убежище, където все още витаеше гласът на госпожица Дьо ла Валиер и беше стаен сладкият аромат на дрехите й. Трескаво вдишвайки въздуха, Раул веднага разбра, че младата девойка, без съмнение, е минавала по тази стълба.

После, след невидимите доказателства, той видя любимите й цветя и книги, които тя беше подбрала. Ако у Раул беше останало и капчица съмнение, то щеше да изчезне при вида на тази непостижима хармония на нейните вкусове и наклонности с намиращите се тук предмети за всекидневна употреба. Ла Валиер невидимо присъстваше в обстановката, в тъканите, дори в квадратчетата на паркета.

Ням и смазан, той разбра всичко докрай, но продължаваше да следва безжалостната си водачка, както обреченият на смърт следва своя палач. Принцесата, жестока като всяка изтънчена и нервна жена, не го щадеше и не скри нито една подробност. Трябва да кажем, че въпреки апатията, която го беше обхванала, нито една от тези подробности нямаше да му се изплъзне, дори той да бе тук сам със себе си. Щастието на любимата жена, когато й е подарено от съперник, е изтезание за ревнивия. Но за такъв ревнивец, какъвто беше Раул, за такова сърце, което за пръв път поемаше отровата на ревността, щастието на Луиза означаваше безславна смърт, смърт на душата и тялото.

Пред неговия взор премина абсолютно всичко: сплетените в обятията си влюбени, доближаващите се лица, устните, слети в страстен порив пред огледалото, тази толкова сладка клетва на влюбените, които жадно разглеждат своето отражение, за да може по-силно да запечатат в паметта си пленителната картина… Той мислено виждаше милувките, скрити зад непроницаемата завеса, която, люшкайки се, издаваше прегръдките на упоените любовници, а красноречието на леглото, скрито в създадения от тази завеса полумрак, му причиняваше страшни мъки.

Този разкош, тази изисканост, пълна с опиянение, това старание да се огради възлюблената от всяко неудоволствие или да й се подари прелестна изненада, това могъщество, порази Раул смъртоносно. Ако има смекчение на острите мъки на ревността, то идва от съзнанието за превъзходство над човека, който е бил предпочетен пред нас. И обратно, ако има ад, пъкъл, изтезание, нямащо име на човешкия език, това е всемогъществото, дадено от Бога на съперника заедно с младостта, красотата и обаянието. В такъв миг изглежда, че сам Бог се е опълчил срещу изоставения любовник.

Последният удар на Раул беше нанесен от принцеса Хенриета, която повдигна една копринена завеса, и зад нея той видя портрета на Ла Валиер. Това не беше портрет, а самата Ла Валиер, млада, прекрасна, радостна, поемаща в себе си живота с цялото си тяло, тъй като за осемнадесетгодишните животът — това е любовта.

— Луиза! Луиза! — прошепна Бражелон. — Значи е истина? Ти никога не си ме обичала, тъй като никога не си ме гледала по този начин!

Сърцето му се сви в жестока мъка.

Принцеса Хенриета, наблюдавайки неговите страдания, изпита странна завист към Ла Валиер, макар да знаеше, че няма за какво да й завижда и че Дьо Гиш я обича толкова горещо, както Бражелон обича своята Луиза. Раул усети погледа на принцесата и каза:

— О, простете ми, простете ми! Зная, че трябваше по-добре да се владея във ваше присъствие. Но не дай Боже някога да се стовари върху вас такъв удар, какъвто този ден ми беше нанесен. Простете ми, аз съм само един беден благородник, докато вие принадлежите към тези щастливи, тези всемогъщи… към избраните.

— Господин Дьо Бражелон — прекъсна го Хенриета, — сърце като вашето заслужава грижите и вниманието на самата кралица. Аз съм ваша приятелка, виконт, и затова не искам животът ви да бъде отровен от вероломство и осквернен от безпощадни насмешки. Аз съм по-храбра от вашите приятели, не говоря за граф Дьо Гиш, аз ви извиках от Лондон, представих ви доказателства, безспорно мъчителни, но нужни, които ще ви донесат изцеление, ако умеете да обичате като мъж. Впрочем вие наистина сте мъж, а не вечно хленчещият Амадис. Не ми благодарете. По-добре се сърдете на съдбата си и служете на краля не по-лошо отпреди.

Раул се усмихна тъжно:

— Да, това е истина, забравих, че кралят е мой господар.

— Става дума за вашата свобода! За вашия живот! Ясният и прям поглед на Раул показа на Хенриета, че тя се заблуждава и че последните й доводи не могат да му въздействат.

— Бъдете предпазлив, господин Дьо Бражелон — каза тя, — ако не си мерите добре постъпките, ще си навлечете гнева на негово величество, който не умее да се подчинява в такива случаи на гласа на разума, и ще хвърлите в скръб вашите приятели и вашето семейство. Покорете се, примирете се и се излекувайте.

— Благодаря ви, ваше височество, ценя съвета, който ми давате, и ще се постарая да го следвам. Но кажете ми още няколко думи, моля ви.

— Говорете.

— Ще бъде ли нескромно, ако попитам по какъв начин тайната за тази стълба, за този отвор и, накрая, за портрета ви станаха известни?

— О, няма нищо по-просто. За да наблюдавам поведението на моите придворни дами, аз държа при себе си по един втори ключ от техните стаи. Стори ми се странно, че Ла Валиер толкова често се заключва в стаята си, стори ми се странно, че граф Дьо Сент-Енян смени стаите си, стори ми се странно, че кралят е ежедневен гост на Сент-Енян, макар че и преди бяха близки, и, накрая, ми се видя странно, че всички тези неща станаха след вашето заминаване и че прекалено много навици в двора изведнъж се нарушиха. Аз не искам да бъда играчка в ръцете на краля и не искам да служа за параван на неговите любовни романи. Нали след Ла Валиер, която не пропуска случай да поплаче, ще дойде ред на Монтале, която винаги е готова да се смее, или на Тоне-Шарант, която вечно пее. Не ми отива да играя подобна роля. Пренебрегнах приятелството и открих тайната… Аз ви нанесох рана, простете ми, още веднъж ви моля за това, но трябваше да изпълня дълга си. Сега всичко е свършено, вие знаете необходимото. Светкавиците и гръмотевиците няма да закъснеят, пазете се!

— Все пак има нещо недоизказано, ваше височество — твърдо каза Бражелон. — Нали не мислите, че аз безмълвно ще понеса позора и измяната.

— Постъпете както намерите за необходимо, господин Раул. Само не разкривайте източника, от който сте научили истината, това е единственото, което искам от вас като възнаграждение за услугата.

— Няма от какво да се опасявате, ваше височество — каза с горчива усмивка Бражелон.

— Подкупих дърводелеца. Това е толкова просто. Нали и вие можехте да направите същото?

— Да, принцесо. Значи ваше височество не ми дава никакъв съвет и не иска от мен нищо, освен обещанието да не компрометирам ваше височество?

— Нищо освен това.

— В такъв случай аз ще помоля ваше височество да ми разреши да остана тук още минута.

— Без мен ли?

— О, не, това не е важно. Това, което искам, мога да го направя и във ваше присъствие. Моля ви за тази минута, за да напиша две-три думи на един човек.

— Това е опасно, виконт! Пазете се!

— Никой няма да узнае, че ваше височество ми е оказала честта да ме доведе на това място. Впрочем аз ще подпиша своето писмо.

С тези думи Раул извади бележника си и като откъсна един лист, бързо написа следното:

«Графе!

Не се учудвайте, като намерите тук тази подписана от мен бележка, преди един от моите приятели, когото скоро ще ви изпратя, да има честта да ви обясни причината за моето посещение.

Виконт Раул дьо Бражелон»

Той сгъна листчето и го пъхна в ключалката на вратата, която водеше към стаята на двамата любовници. След като се убеди, че писмото се вижда добре и Сент-Енян не може да не го забележи, той тръгна след принцесата, която вече беше успяла да се изкачи по стълбата.

На площадката те се разделиха. Раул си даваше вид, че е безкрайно благодарен на нейно височество, Хенриета искрено или престорено още веднъж изказа съчувствие на нещастника, когото току-що бе обрекла на такива ужасни мъки.

«О! — прошепна си тя, виждайки как той се отдалечава, бледен, с налети с кръв очи. — О, ако знаех, бих скрила истината от този беден юноша!»