Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (95)

Глава четиридесет и девета
Черновата на Колбер

Разговорът беше в разгара си, когато Ванел влезе в стаята. За Фуке и Арамис неговото появяване не беше нищо повече от точката, с която свършва изречението. За Ванел обаче присъствието на Арамис в кабинета на Фуке означаваше много.

Едва престъпил прага на стаята, купувачът започна да се оглежда, след което устреми изпитателен поглед към решителното лице на ванския епископ.

Що се касае до Фуке, той като истински политик беше заличил от лицето си следите от вълнението, което му бяха причинили думите на Арамис. Тук нямаше вече нещастен й търсещ изход, отчаян човек. Той вдигна глава и протегна ръка на Ванел, канейки го да влезе. Отново беше първият министър и домакин.

Арамис познаваше до най-малките подробности характера на суперинтенданта. Нито деликатността на душата му, нито широтата на ума можеха да изненадат бившия мускетар. Отказвайки се временно от разговора, за да се включи по-късно в него, той взе върху себе си трудната роля на страничен наблюдател, който се стреми да узнае и да разбере всичко.

Ванел беше видимо развълнуван. Той застана в средата на кабинета, като се кланяше на всичко и на всички.

— Аз се явих… — започна той с поклон.

— Вие сте точен, господин Ванел — кимна Фуке.

— В деловите отношения, монсеньор, точността е добродетел.

— Извинете — каза Арамис, сочейки към Ванел с пръст и обръщайки се към Фуке, — извинете, това ли е господинът, който желае да купи вашата длъжност?

— Да, аз съм — отвърна Ванел, поразен от високомерния тон, с който Арамис му зададе въпроса. — Как трябва да се обръщам към този, който ме удостоява?…

— Наричайте ме монсеньор — сухо го прекъсна Арамис.

— Да прекратим церемониите, господа — намеси се Фуке. — Да преминем към деловата част.

— Монсеньорът вижда — каза Ванел, — че очаквам заповедите му.

— Напротив, мисля, че аз съм този, който очаква.

— Какво чака монсеньорът?

— Помислих, че може би ще искате да ми кажете нещо.

«О, той е променил решението си и аз съм свършен!» — каза си Ванел. После събра сили и продължи:

— Не, монсеньор, няма какво да добавя към това, което казах вчера и което съм готов да потвърдя днес.

— Бъдете искрен, господин Ванел, не са ли твърде тежки за вас условията на нашия договор. Какво ще кажете?

— Естествено, монсеньор, милион и четиристотин хиляди ливри — това не е малка сума.

— До такава степен, че си помислих… може би тази покупка не е във вашите възможности.

— О, монсеньор!

— Успокойте се, господин Ванел, не се тревожете. Няма да ви осъждам за неизпълнение на думата, тъй като вие очевидно не сте в състояние да я удържите.

— Не, монсеньор, вие без съмнение бихте ме осъдили и щяхте да бъдете прав — отвърна Ванел, — защото само един безразсъден човек или безумец може да поеме задължение, което не е в състояние да изпълни. Що се отнася до мен, то уговарянето, мисля, е равносилно на приключена сделка.

Фуке почервеня. Арамис измърмори едно нетърпеливо «хм».

— В тези неща, господине, не трябва да се стига до крайност — каза суперинтендантът. — Човешката душа е променлива и са й свойствени малки, напълно разбираеми, а понякога и съвсем обясними капризи. Нерядко се случва днес страстно да желаеш нещо, а утре да се разкайваш за същото.

— Монсеньор!… — промълви смутено Ванел.

Арамис, изключително доволен от точността, с която Фуке започна разговора, се облегна на мраморната камина и започна да си играе със златно ножче с малахитова дръжка. Фуке каза:

— Слушайте, господин Ванел, позволете ми да ви обясня как стоят нещата. Вие сте порядъчен човек и ще ме разберете както трябва. Вчера аз желаех да продам своята длъжност.

— Монсеньор, вие не само желаехте да я продадете, а направихте нещо повече — вие я продадохте.

— Нека е така! Но днес аз имам намерение да ви помоля за голяма услуга — да ми върнете дадената дума.

— Вие ми дадохте тази дума — повтори като неумолимо ехо Ванел.

— Знам. Ето защо ви умолявам, господин Ванел, чувате ли, умолявам ви да ми върнете дадената от мен дума…

Фуке замълча. Думите «аз ви умолявам», както той се убеди, нямаха желания ефект и заседнаха в гърлото му. Арамис все така си играеше с ножчето, после спря върху Ванел поглед, с който сякаш се стремеше да проникне до самото дъно на тази тъмна душа. Ванел се поклони и каза:

— Монсеньор, трогнат съм от честта, която ми оказвате, съветвайки се с мен за станалото, но…

— Не казвайте «но», уважаеми господин Ванел.

— Уви, монсеньор, помислете за това, че нося парите, искам да кажа — цялата сума.

Той разтвори дебелия си портфейл.

— Виждате ли, монсеньор, тук е договорът за продажба на земята, принадлежаща на съпругата ми и току-що продадена от мен. Чекът е в пълен ред, снабден е с необходимите подписи и парите могат да бъдат изплатени без забавяне. Това са все едно пари в брой. Накратко казано, работата е свършена.

— Драги господин Ванел, на този свят всяка свършена работа може да се развали, колкото и важна да изглежда тя — ако позволите да се изразя по този начин — за да се окаже услуга…

— Разбира се… — смутено измърмори Ванел.

— За да се окаже услуга на човек, който благодарение на това ще стане ваш приятел — продължи Фуке.

— Разбира се, монсеньор…

— Той толкова по-скоро ще стане ваш приятел, господин Ванел, колкото по-голяма е оказаната услуга. И така, господине, какво е решението?

Ванел мълчеше. Междувременно Арамис теглеше черта под своите наблюдения. Тясното лице на Ванел, хлътналите очи, извитите като в дъга вежди — всичко това говореше на ванския епископ, че пред него стои типичен изнудвач и честолюбец. Да се унищожи една страст, като се вика на помощ друга — такова беше правилото на Арамис. Той видя сломения и паднал духом Фуке и се хвърли в боя с новото си оръжие:

— Простете, монсеньор, забравихте да кажете на господин Ванел доколко отказът от покупката ще накърни неговите интереси.

Ванел с учудване погледна към епископа. Той не чакате от там поддръжка. Фуке се накани да каже нещо, но замълча, вслушвайки се в думите на епископа.

— И така — продължи Арамис, — за да купи вашата длъжност, господин Ванел е продал земята на своята съпруга, а това е сериозна работа. Не е възможно да се преместят милион и четиристотин хиляди ливри, а той точно това е направил, без сериозни загуби и сериозни затруднения.

— Безусловно — каза Ванел, от когото Арамис със своя огнен поглед изтръгваше истината от дълбочината на сърцето му.

— Затрудненията — продължи Арамис — се изразяват в загуби, а когато губиш пари, това заема първо място сред грижите ти.

— Да, да — Фуке започваше да разбира намеренията на Арамис.

Ванел мълчеше — той също беше разбрал. Арамис си отбеляза наум неговата студенина и нежеланието му да отговаря.

«Добре — помисли си той, — ти мълчиш, мръсна муцуно, докато още не ти е известна сумата, но почакай, аз ще те засипя с такава купчина злато, че ще бъдеш принуден да капитулираш.»

— Трябва да предложим на господин Ванел сто хиляди екю — каза Фуке, поддавайки се на своята природна щедрост.

Офертата беше доста солидна. Дори принцът би се зарадвал на такава печалба. В тези времена дори кралската дъщеря получаваше като зестра сто хиляди екю. Ванел дори не се помръдна.

«Това е мошеник — каза си епископът, — трябва да закръглим сумата до петстотин хиляди ливри.» Той даде знак на Фуке.

— Виждам, че губите повече от триста хиляди, скъпи господин Ванел, — каза суперинтендантът. — О, тук, изглежда, работата не е в парите! Вие сте направили жертва, продавайки тази земя. Къде ми беше умът досега? Ще ви подпиша чек за петстотин хиляди ливри, освен това ще ви бъда признателен от все сърце.

Ванел не прояви и най-малък проблясък на радост или алчност. Лицето му беше непроницаемо и нито един мускул не трепваше по него.

Арамис хвърли отчаян поглед към Фуке. После се приближи до Ванел и с жест на човек, заемащ високо положение, го хвана за яката:

— Господин Ванел, вас не ви тревожат нито притесняващите обстоятелства, нито преместването на вашия капитал, нито продажбата на земята ви. Вас ви владеят по-високи замисли. Аз ги виждам. Запомнете добре моите думи!

— Да, монсеньор. — Нещастникът потрепери.

— И така, от името на суперинтенданта аз ви предлагам не триста хиляди, не петстотин хиляди, а милион. Милион, разбирате ли? Милион!

Той нервно разтърси Ванел.

— Милион! — повтори Ванел, бледен като платно.

— Милион! Което ще рече, шестдесет и шест хиляди ливри годишен доход.

— Е, господине? — каза Фуке. — От такива неща човек не се отказва. Отговаряйте — приемате ли предложението ми?

— Това е невъзможно… мърмореше Ванел.

Арамис стисна уста и сякаш облак затъмни лицето му. Зад този облак се чувстваше буря. Той все така държеше Ванел за яката.

— Вие купихте длъжността за милион и четиристотин хиляди ливри, нали? Ще ви се дадат отгоре още милион и петстотин хиляди. Вие печелите един милион и половина само защото сте посетили господин Фуке и той ви е протегнал ръката си. Ето ви заедно и чест, и изгода, господин Ванел.

— Не мога — глухо отвърна Ванел.

— Добре! — произнесе Арамис и внезапно разтвори пръсти. Ванел, който не бе очаквал това, отхвръкна назад. — Добре, сега поне е ясно защо сте дошли тук!

— Да, сега е ясно — каза Фуке.

— Но… — започна Ванел, опитвайки се да почерпи смелост от слабостта на тези благородни хора.

— Мошеникът, изглежда, иска да надигне глас! — каза Арамис с тон на властелин, който заповядва на целия свят.

— Мошеник? — повтори Ванел.

— Исках да кажа негодник — добави Арамис, който си възвърна хладнокръвието. — Хайде, измъквайте вашия договор. Сигурно някъде го държите подръка, в някой от вашите джобове, както убиецът държи пистолета или ножа, скрит под плаща си.

Ванел измърмори нещо неясно.

— Достатъчно! — извика Фуке. — Дайте тук договора.

С трепереща ръка Ванел започна да търси в джоба си. Измъкна портфейла си, но в момента, когато подаваше на Фуке договора, оттам изпадна лист хартия. Арамис бързо я вдигна, тъй като позна почерка, с който беше изписана.

— Извинете, но това е черновата на договора! — каза Ванел.

— Виждам — каза Арамис с усмивка, която нараняваше по-силно от удар с камшик, — виждам и съм възхитен от това, че тази чернова е написана от ръката на господин Колбер. Погледнете я, господине.

Той предаде черновата на Фуке, който се убеди в правотата на Арамис. Този надълго и нашироко писан договор, с множество добавки, с почернели от поправки полета, беше живо доказателство за интригите на Колбер и окончателно отвори очите на неговата жертва.

— Е? — прошепна Фуке.

Зашеметеният Ванел беше готов да се провали вдън земя.

— Е? — каза Арамис. — Ако не носехте името Фуке, ако вашият враг не се наричаше Колбер, ако срещу вас беше само този нищожен крадец, бих ви казал — откажете… Подобна гнусота ви освобождава от вашата дума, но тези хора ще помислят, че вие сте се изплашили, те ще започнат по-малко да се страхуват от вас. Подпишете, монсеньор!

Той му подаде перото.

Фуке стисна ръката на Арамис, но вместо копието, което му подаваха, взе черновата.

— Простете, не този документ — спря го Арамис. — Той е твърде ценен. Вие трябва да го оставите.

— О, не — отвърна Фуке, — аз ще поставя подписа си под документа, собственоръчно написан от господин Колбер. И така, аз пиша: «потвърждавам с подписа си». — А след като подписа, каза: — Вземете, господин Ванел.

Ванел взе документа, подаде чека и забърза към изхода.

— Почакайте — каза Арамис. — Уверен ли сте, че тук всичко е наред? С парите трябва да се внимава, господин Ванел, особено когато господин Колбер ги подарява на жени. Той не притежава безграничната щедрост на господин Фуке, вашият достопочтен господин Колбер.

Арамис започна да произнася всяка дума на висок глас, като изливаше целия си гняв, цялото насъбрало се у него презрение върху негодника, и той в продължение на четвърт час понасяше това изтезание. После му заповяда да се маха, но не с думи, а с жест, както бързат да се избавят от някой нагъл простак или лакей.

След излизането на Ванел прелатът и министърът, гледайки се право в очите, запазиха няколко мига мълчание. Арамис го наруши пръв:

— С кого ще сравните човека, който преди да се срази с разярен, окован в броня и добре защитен враг, разголва гърдите си, хвърля оръжието на земята и изпраща на противника си любезни въздушни целувки? Прямотата, господин Фуке, е оръжие, което често се използва от мерзавците против честните хора, и това понякога им носи успех. Ето защо и честните хора понякога трябва да използват измама и нечестност, щом имат работа с мошеници. Тогава вие ще можете да се убедите колко по-силни ще станат тези хора, без да загубят при това своята порядъчност.

— Но техните действия ще бъдат мошенически.

— Ни най-малко, може би някой ще ги нарече своеволни, но те са напълно честни действия. След като приключихте с този Ванел, след като се лишихте от удоволствието да го унищожите, като се откажете от вашата дума, след като сам му дадохте единственото оръжие, което може да ви погуби…

— О, приятелю мой — тъжно каза Фуке, — напомняте ми онзи учител по философия, за когото преди време разказваше Лафонтен… Той вижда едно дете, което се дави, и вместо да го спаси, произнася пред него цяла реч по всички правила на риториката.

Арамис се усмихна.

— За философа съм съгласен, за учителя съм съгласен, за давещото се дете — също, но тепърва ще поговорим за детето, което ще трябва да бъде спасено! Нека преди това поговорим делово.

Фуке го погледна недоумяващо.

— Вие ми разказвахте за някакво празненство във Во, което сте мислили да устроите?

— О — каза Фуке, — това беше в доброто старо време!

— На това празненство, изглежда, кралят се е самопоканил?

— Не, мой мили прелате. Колбер посъветва краля да се самопокани на празника във Во.

— Да, защото празненството щеше да излезе толкова скъпо, че вие щяхте да се разорите окончателно.

— Точно така. В доброто старо време, както казах, аз се гордеех с възможността да покажа на моите неприятели неизчерпаемостта на средствата си. Считах за чест да ги хвърля в смут, сеейки милиони пред тях точно когато очакват моето разоряване. Сега трябва да си уредя отношенията с хазната, с краля, със самия себе си. Трябва да стана скъперник. Аз ще съумея да докажа на всички, че разполагайки с грошове, ще постъпя така, сякаш разполагам с чували злато, и започвайки от утрешния ден, когато ще бъдат продадени моите екипажи, заложени — принадлежащите ми къщи и орязани — разходите ми…

— Започвайки от утрешния ден — спокойно го прекъсна Арамис, — вие ще се занимавате, приятелю мой, без умора с приготовленията за прекрасното празненство във Во, за което някога ще говорят като за едно от неописуемите великолепия на нашето добро старо време.

— Вие не сте с всичкия си, приятелю.

— Аз ли? Вие сам не вярвате в това.

— Знаете ли колко може да струва най-скромното празненство във Во? Четири-пет милиона.

— Аз не говоря за скромно празненство, драги суперинтенданте.

— Но тъй като празненството се дава в чест на краля — отвърна Фуке, който не разбра добре Арамис, — то не може да бъде скромно.

— Естествено, то трябва да бъде разкошно.

— Тогава ще трябва да изхарча десет-дванадесет милиона.

— Ако трябва, ще изхарчите и двадесет — каза съвършено безстрастно Арамис.

— Но откъде да ги взема? — възкликна Фуке.

— Това е моя грижа, господин суперинтендант. Няма защо да се безпокоите за това. Парите ще бъдат във ваше разпореждане преди да сте успял да съставите плана на вашето празненство.

— Приятелю, приятелю! — възкликна Фуке, на когото главата се замая. — Накъде ме водите?

— Встрани от пропастта — отвърна ванският епископ, — в която едва не паднахте. Хванете се за моята мантия и не се бойте.

— Защо преди не сте ми говорили за това? Имаше време, когато можехте да ме спасите, предоставяйки ми само милион.

— А днес… днес ви давам двадесет милиона — каза прелатът. — И така да е, причината е много проста, приятелю мой. В деня, за който споменавате, аз нямах на разположение този милион, докато днес лесно мога да получа двадесет милиона, ако са необходими.

— Нека Бог ви чуе и ме спаси!

Арамис се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Бог винаги ме чува — каза той — и това става може би защото достатъчно високо се обръщам към него с молитва.

— Напълно съм във ваша власт — каза Фуке.

— О, не, аз гледам на това съвсем по друг начин. Аз съм този, който е във ваша власт. Именно вие като най-финият, най-умният, най-изисканият и изобретателен човек, именно вие ще уредите празненството до най-малките подробности. Само че…

— Само че? — попита Фуке като човек, който разбира значимостта на тази дума.

— Само че, предоставяйки ви възможността да измисляте различни подробности на празненството, аз си запазвам наблюдението за тяхното осъществяване.

— Как трябва да се разбира това?

— Искам да кажа, че за този ден вие ще ме превърнете в свой управител, в главен разпоредител, така да се каже, във ваша дясна ръка. Аз ще бъда едновременно и началник на охраната, и майордом. Ще ми бъдат подчинени всички ваши хора и ще имам ключове от всички врати. Наистина, вие сам ще давате заповедите, но ще ги давате чрез мен. Те ще трябва да се повторят от моята уста, за да бъдат изпълнени, разбрахте ли ме?

— Не, не разбрах.

— А приемате ли условията?

— Естествено!

— Нищо друго не ми е нужно. Благодаря ви. Правете списък на гостите.

— Кого да каня?

— Всички!