Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (33)

Глава тридесет и трета
Йезуитът от единадесета година

За да не затрудняваме читателя, ще побързаме преди всичко да отговорим на първия въпрос.

Загърнатият в мантията пътешественик беше Арамис, който, след като се раздели с Фуке, извади от пътната си чанта костюм, преоблече се, излезе от замъка и се отправи към странноприемницата «Красивия паун», където още преди седмица беше поръчал двете помещения.

Веднага след като изгони Маликорн и Маникан, Арамис се приближи до францисканеца и го попита къде иска да се установи, в голямата или малката стая.

Францисканецът попита къде са разположени тези стаи. Беше му казано, че малката е на втория, а голямата — на третия етаж.

— В такъв случай избирам малката — каза монахът. Арамис безмълвно се съгласи.

— Малката стая — покорно повтори той, обръщайки се към съдържателя.

Той почтително се поклони и тръгна към избраната стая.

На читателя може да се стори необичайно почтителното отношение на епископа към един обикновен монах, монах от един беден орден, на когото без всякаква молба от негова страна предоставиха стая, която се явяваше предмет на мечтите на толкова пътешественици.

Освен това как да обясним неочакваната поява на Арамис в странноприемницата, когато той можеше спокойно да се настани в замъка заедно с господин Фуке.

Францисканецът не издаде нито звук, когато го изкачваха по стълбата, макар че по всичко личеше, че той страда жестоко, и всеки път, когато носилката се закачеше в стената или в перилата на стълбата, цялото му тяло потреперваше.

Когато накрая го внесоха в стаята, той каза на носачите:

— Помогнете ми да седна в това кресло.

Селяните оставиха носилката на пода и вдигайки внимателно болния, го сложиха да седне в креслото, стоящо до възглавницата на кревата.

— Сега — меко каза той — извикайте при мен собственика. Те се подчиниха.

След пет минути на прага се появи съдържателят на «Красивия паун».

— Приятелю мой — каза му францисканецът, — уредете, моля ви, сметката с тези момчета. Това са васали от графство Мелун. Те ме намериха в безсъзнание на пътя и без да знаят дали трудът им ще бъде заплатен, искаха да ме занесат у дома си. Но тъй като аз знам колко струва на бедните гостоприемството, оказано на болен, бих предпочел странноприемницата, където и без друго ме очакват.

Хазяинът с учудване погледна францисканеца. Монахът се прекръсти по особен начин. Хазяинът се прекръсти по същия начин.

— Да, наистина — отвърна той, — вас ви очакваха, отче, но ние се надявахме да ви посрещнем в добро здраве.

Тъй като селяните с учудване гледаха тази внезапно появила се почтителност у богатия собственик към бедния монах, последният извади от дълбокия си джоб няколко златни монети и като ги показа на селяните, каза:

— Ето, приятели мои, с какво ще заплатя за грижата към мен. Затова се успокойте и не се страхувайте да ме оставите тук. Моят орден, по чиито работи пътешествам, не иска да прося милостиня. Помощта, оказана ми от вас, също заслужава възнаграждение, затова вземете тези два луидора и си вървете с мир.

Селяните не се решаваха да приемат парите. Тогава хазяинът взе от монаха двете златни монети и ги пъхна в ръката на единия от тях. Носачите си тръгнаха с изскочили от изненада очи.

След като вратата се затвори, францисканецът се замисли. После прокара по пожълтялото си чело своята суха от треската ръка и поглади бялата щръкнала брада с треперещи пръсти.

Хлътналите му от вълнението и болестта очи сякаш бяха приковани към някаква мъчителна, натрапчива мисъл.

— Какви доктори има тук, във Фонтенбло? — попита той накрая.

— Те са трима, отче.

— Кажете имената им.

— Преди всичко Линиге.

— Друг!

— Кармелит, наричан брат Гюбер.

— Друг!

— Светски лекар по фамилия Гризар.

— А-аа! Гризар! — прошепна монахът. — Извикайте ми по-скоро господин Гризар!

Съдържателят почтително се поклони.

— Какви свещеници има наблизо?

— Какви свещеници?

— От какви ордени?

— Има и йезуити, августинци и корделиери, но, отче, най-близо са йезуитите. Ще заповядате ли да повикаме йезуитски духовник?

— Да, вървете. Съдържателят излезе.

Читателят се досеща, че по кръстния знак, който двамата размениха помежду си, собственикът и болният разбраха, че принадлежат към страшното общество на йезуитите.

След като остана сам, монахът извади от джоба си връзка книжа и внимателно прочете някои от тях. Но болестта му надви, очите му помътняха, челото му се покри със студена пот и той почти загуби съзнание, отмятайки главата си назад, докато ръцете му безсилно увиснаха от двете страни на креслото.

Няколко минути той не се помръдна, докато не се върна съдържателят, който водеше със себе си полуоблечения доктор. Шумът от техните стъпки и чистият въздух, нахлул през отворената врата, върнаха болния в съзнание. Той бързо хвана разпилените хартии и с тънката си, изсъхнала ръка ги пъхна под възглавницата на креслото.

Хазяинът излезе, оставяйки болния насаме с доктора.

— Елате по-близо, господин Гризар — помоли францисканецът. — Не трябва да губим нито минута. Опипайте ме, преслушайте ме, прегледайте ме и поставете диагнозата.

— Нашият домакин — отвърна докторът — ми каза, че имам честта да окажа помощ на член на нашето общество.

— Да, на член на обществото — потвърди монахът. — Кажете ми истината, чувствам се много зле, изглежда умирам.

Докторът взе ръката на монаха и напипа пулса му.

— О! — каза той. — Опасна треска.

— Какво наричате опасна треска? — попита болният.

— На члена от първа или втора година бих казал неизлечима треска — отвърна докторът, поглеждайки въпросително монаха в очите.

— А на мен?

Докторът се колебаеше.

— Погледнете белите ми коси, челото ми, набраздено от мисли, погледнете моите бръчки, по които пресмятам прекараните изпитания. Аз съм йезуит от единадесета година, господин Гризар.

Докторът трепна.

Действително йезуитите от единадесета година бяха посветени във всички дела на ордена. Това бяха хора, за които науката нямаше граници, обществото — прегради, а подчинението — ограничения.

— И така — почтително се поклони Гризар, — изглежда се намирам пред лицето на магистъра.

— Да, и действайте съобразно с това.

— Какво искате да знаете?

— Действителното ми положение.

— В такъв случай — каза лекарят — ще ви кажа, че имате възпаление на мозъка, с други думи — остър менингит, достигнал до последната фаза.

— Значи няма надежда?

— Не казвам това — каза докторът, — но като вземем предвид възбудения мозък, учестеното дишане, ускорения пулс и треската, която ви разяжда…

— От нея днес вече три пъти губя съзнание — прекъсна го францисканецът.

— Ето защо считам вашето състояние за опасно. Защо не спряхте някъде по пътя?

— Тук ме чакаха и аз бях длъжен да пристигна.

— Дори ако заплатите с живота си?

— Дори с цената на живота си.

— В такъв случай, като взимам под внимание всички симптоми, ще ви кажа, че положението е почти безнадеждно.

Францисканецът се усмихна накриво.

— Това, което току-що казахте, би било напълно достатъчно дори за йезуит от единадесета година, но за мен е твърде малко и аз имам право да искам повече. Говорете истината, бъдете откровен, както ако бяхте пред лицето на Господ Бог. Освен това аз вече изпратих за свещеник.

— Все пак се надявам — прошепна докторът.

— Отговаряйте — заповяда болният, показвайки с величествен жест златния пръстен, чийто печат до този момент беше обърнат навътре. Върху него беше гравиран знакът на обществото на Исус.

Гризар извика:

— Генерал!

— По-тихо — помоли францисканецът, — сега разбирате, че трябва да кажете всичко.

— Монсеньор, монсеньор, извикайте духовника — прошепна Гризар, — защото след два часа, когато се повтори пристъпът на треската, вие ще започнете да бълнувате и ще умрете по време на пароксизма.

— Добре — каза болният, смръщвайки за миг вежди, — значи ми остават още два часа?

— Да, ако вземете лекарството, което ще ви изпратя.

— Това лекарство ще ми даде още два часа ли?

— Да, два часа.

— Аз ще го взема, дори то да е отрова, защото тези два часа са нужни не за мен, а за славата на ордена.

— О, каква загуба! — прошепна докторът. — Каква катастрофа за нас.

— Загуба на един човек, нищо повече — отвърна францисканецът. — Господ ще се погрижи за това, бедният монах, който ви напуска, да намери достоен наследник. Сбогом, господин Гризар. Това, че ви срещнах, е милост господня. Лекар, който не е участник в нашата свята конгрегация, не би ми казал истината за моето състояние и аз, разчитайки на още няколко дни живот, не бих взел необходимите предохранителни мерки. Вие сте учен, господин Гризар, и това прави чест на всички ни. Щеше да ми бъде неприятно да видя, че един от членовете на нашия орден е посредствен в своята работа. Сбогом, господин Гризар, сбогом и ми изпратете час по-скоро вашето лекарство.

— Благословете ме поне, монсеньор!

— Мислено, да… Вървете… мислено, повтарям ви… господин Гризар… Вирибус инпосибиле! С душа… а силите не достигат.

Той отново се повали в креслото, почти загубвайки съзнание. Доктор Гризар се колебаеше, без да знае какво да предприеме. Дали да му окаже незабавна помощ, или да тича и да приготви обещаното лекарство. Реши да приготви лекарството, бързо излезе от стаята и изтича по стълбата.