Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (71)

Глава двадесет и пета
Отчаяние

След излизането на краля Ла Валиер се изправи и протегна ръце напред, сякаш искаше да го спре, после, когато вратата след него се затвори и шумът от крачките му затихна, силите й стигнаха да падне пред разпятието.

Така лежеше смазана, притисната от своята мъка, без да чувства нищо друго. Изведнъж чу шума на отварящата се врата, трепна и се огледа, като мислеше, че това е кралят, който се връща. Вместо него влезе принцесата. Какво я интересуваше тя? Ла Валиер отново падна пред разпятието.

Принцесата беше развълнувана и разгневена.

— Госпожице — каза тя, заставайки пред Ла Валиер. — Разбира се, че това е много похвално, да стоиш на колене, да се молиш и да се преструваш на много набожна. Но колкото и да сте покорна на небесния цар, трябва все пак да изпълнявате волята на земните владетели.

Ла Валиер с мъка повдигна глава.

— Доколкото си спомням — произнесе принцесата, — току-що ви беше дадено нареждане.

Неподвижният и нищо не виждащ поглед на Ла Валиер показваше, че тя е забравила за всичко на този свят.

— Кралицата ви заповяда — каза принцесата — да се държите така, че да не дадете никакъв повод за слухове по ваш адрес. А от тук току-що излезе лице, чието присъствие при вас е осъдително.

Ла Валиер мълчеше.

— Не трябва моят дом — продължаваше принцесата, — домът на особа от кралско потекло, да служи като лош пример, а вие да сте олицетворение на това. Затова знайте, госпожице, казвам го само между нас, за да не ви унижавам: от тази минута сте свободна и можете да се върнете в Блоа при майка си.

Ла Валиер вече не чувстваше никакви оскърбления и никакви страдания. Тя не се помръдна. Ръцете й все така лежаха на скута като ръцете на Мария Магдалена.

— Чухте ли? — попита принцесата.

Тръпката, която пробягна по тялото на Ла Валиер, беше единственият отговор. Тъй като жертвата не показвате никакви признаци на живот, принцесата си тръгна.

Едва сега Ла Валиер почувства със застиналото си сърце туптене, което все повече се усилваше около китките, шията и слепоочията. Постепенно то се усили и скоро премина в треска, в безумно бълнуване, във вихъра на което минаваха образи на приятели и врагове. В ушите й сред звъна и шума се смесваха думи на заплаха и думи на любов. Тялото Й престана да я слуша. Сякаш крила на мощен ураган я повдигнаха и я отнесоха от предишното съществуване. На хоризонта тя видя надгробен камък, който израсна пред нея, откривайки страшната, черна обител на вечната нощ.

Но малко по малко тежкото бълнуване спря, отстъпвайки място на типичното за нейния характер покорство пред съдбата. В сърцето й проблесна лъч надежда, както слънчев лъч в килия на беден затворник. Тя мислено се пренесе на пътя от Фонтенбло за Париж, видя краля на кон до вратичката на каретата как й говори за любовта си и как я моли за нейната любов, принуждава я да се закълне, заклевайки се сам, че нито един ден за тях няма да завърши с кавга и че среща, писмо или някаква вест винаги ще донесат успокоение след тревогите през деня. Значи кралят не може да не удържи на думата си, която сам бе поискал от нея, освен ако не е деспот и не се чувства обвързан с никакви обещания.

О, неговият гняв нямаше да продължи дълго! Сега, останал сам, той сигурно страдаше така, както и тя. Тя продължи да чака с тръпнеща душа, не бе възможно кралят да не дойде! Беше десет и половина.

Трябваше да дойде или да й пише, а може би и да й изпрати добра дума чрез господин Дьо Сент-Енян. Ако той дойдеше, тя щеше да се хвърли към него, забравила всякакъв свян, който сега й се струваше неуместен, щеше да каже: «Обичам ви, както преди, те са тези, които не искат да ви обичам.»

О, ако той дойдеше, само ако дойдеше!… Тя веднага би му простила всичко, което той я накара да изстрада! Толкова по-силно би го обикнала за преживените страдания! Ла Валиер обърна глава към вратата с полуотворена уста, чакаше целувката, която толкова нежно и страстно й обещаваха тази сутрин устните на краля, когато произнасяше думата «любов».

Ако кралят не дойдеше, то тогава поне щеше да й пише. Това беше втората утеха, по-малко сладка от първата, но все пак можеше да бъде доказателство за любов, макар и по-крехко. О, с каква радост тя би прочела това писмо, колко бързо би му отговорила!

«Ако кралят не дойде или не ми пише, мислеше си все така трескаво тя, във всеки случай ще изпрати Дьо Сент-Енян, или той сам ще се яви при мен. Тогава ще му разкажа всичко. Кралското величие няма да заключи устата ми и тогава в сърцето на краля няма да останат никакви съмнения.»

Всичко у Ла Валиер — сърце и поглед, тяло и душа — се превърна в очакване. Тя си каза, че има още един час надежда. До полунощ кралят може да дойде, да й пише или да изпрати Дьо Сент-Енян. Едва в полунощ очакването щеше да стане напразно и всяка надежда щеше да загине.

Всеки шум в двореца караше бедната девойка да си мисли, че идват при нея. Всеки случаен минувач през двора й се струваше пратеник на краля.

Удари единадесет, после единадесет и четвърт, после единадесет и половина. Струваше й се, че минутите текат бавно, а те си отиваха толкова бързо!

Удари единадесет и три четвърти.

Полунощ, полунощ! Това беше краят на всички очаквания. С последния удар на часовника угасна последната светлина, с последната светлина угасна и последната надежда.

Значи кралят я измами, наруши клетвата, която й беше дал сутринта. Само дванадесет часа деляха клетвата от клетвопрестъпването. Толкова кратко траяха нейните илюзии! Значи кралят не само не обича, а дори и презира тази, върху която се бяха нахвърлили всички. Той до такава степен я презира, че дори не я бе защитил от безчестието на изгонването, равняващо се на позорна присъда. Всъщност самият той, самият крал, беше истинската причина за това безчестие.

Горчива усмивка, единствен израз на гнева, се беше появила на ангелското лице на жертвата след тази дълга борба. Действително, какво й оставаше на тази земя освен краля? Нищо. Оставаше само Бог на небето.

Тя се обърна към разпятието и го целуна. Ако някой беше надзърнал в тази минута в стаята и, щеше да види, че бедната девойка, доведена до отчаяние, взимаше страшно решение.

Краката й повече не бяха способни да я държат и тя, дишайки тежко, се отпусна на стъпалата пред малкия олтар, притиснала глава до разпятието, вперила очи в прозореца, чакайки да се съмне.

В два часа сутринта все още се намираше в това вцепенение, или по-точно, в този екстаз. Тя повече не принадлежеше на себе си.

Когато покривите на двореца започнаха да стават лилави и в тъмнината неясно се обрисуваха контурите на разпятието от слонова кост, Ла Валиер стана с усилие и слезе в двора, закривайки лицето си с наметалото. Приближи до вратата в същия момент, когато мускетарите на пост я отваряха, за да пуснат първия обход швейцарци. Луиза незабелязано се промъкна след часовоите на улицата и началникът на патрула не можа да разбере коя беше тази жена, която толкова рано напуска двореца.