Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (80)

Глава тридесет и четвърта
Разходка с факли

Възхитен от току-що чутото и очарован от откриващите се перспективи, Дьо Сент-Енян тръгна към стаите на Дьо Гиш. Само преди четвърт час графът нямаше да отстъпи стаите си дори за милион, но сега, ако се наложеше, беше готов да купи за същия този милион бленуваните стаи.

Само че никой не искаше това от него. Господин Дьо Гиш не знаеше къде са му определили стаи, и освен това беше толкова болен, че хич не му беше до местене. Затова Дьо Сент-Енян без всякакъв труд получи стаите на Дьо Гиш, а своите преотстъпи на господин Данжо, който връчи на управителя на графа шест хиляди ливри, считайки, че е сключил много изгодна сделка. Стаите на Данжо останаха за Дьо Гиш. Трудно беше да се каже дали след всички тези размествания Дьо Гиш действително ще живее в тях. Що се отнася до господин Данжо, той бе изпаднал в такъв възторг, че дори през ум не му минаваше да заподозре Сент-Енян в преследване на някакви користни цели.

Само час след взимането на решението Сент-Енян стана собственик на новите стаи. А десет минути след като стана собственик, Маликорн влизаше при него с дърводелеца. В същото време кралят неведнъж бе търсил Сент-Енян, но пратениците му намираха Данжо, който ги препращаше в стаите на Дьо Гиш.

Ето защо кралят вече беше изразил своето неудоволствие, когато Дьо Сент-Енян влезе запъхтян при него.

— Значи и ти ме напускаш — каза Людовик XIV с такъв тъжен глас, с какъвто сигурно Цезар преди осемнадесет века е произнесъл: «И ти ли, Бруте!»

— Господарю — каза Дьо Сент-Енян, — аз не напускам краля, но съм зает с преместване.

— Мислех, че ти си се настанил още преди три дни.

— Да, господарю. Но тук ми е неудобно и се премествам в отсрещното крило.

— Значи съм бил прав, ти също ме напускаш! — извика кралят. — Това преминава всякакви граници! Достатъчно беше да се увлека по една жена, и цялото ми семейство се сплоти, за да я отдели от мен. Имах приятел, на когото доверявах всички скърби и радости и който ми помагаше да ги понасям, но ето че този приятел се умори от моите оплаквания и ме напуска, без дори да поиска разрешение!

Дьо Сент-Енян се разсмя.

Кралят се досети, че зад това неуважение се крие някаква тайна.

— Какво става? — попита с надежда в гласа.

— Господарю, този приятел, когото кралят обвинява, иска да направи опит да му върне загубеното щастие.

— Ще ми помогнеш да се видя с Ла Валиер? — каза бързо Людовик.

— Господарю, още не мога да кажа със сигурност, но се надявам.

— По какъв начин? Кажи ми, Дьо Сент-Енян. Искам да знам твоя план. Искам да ти помогна с цялата си власт.

— Господарю, самият аз не зная как ще действам, но имам всички основания да мисля, че утре…

— Утре? Какво щастие! Но защо се местиш?

— Знаете ли къде се намират стаите, определени за граф Дьо Гиш?

— Да.

— Знаете, че над тях има две стаи. В едната живее Монтале, а в другата…

— А в другата Ла Валиер, нали така?

— Именно, господарю.

— Най-после разбрах! Идеално, Дьо Сент-Енян. Това е идея на приятел, идея на поет. Приближавайки ме към нея, когато целият свят ме разделя… ти правиш за мен повече, отколкото Пилат за Орест и Патрокъл за Ахил.

— Господарю — усмихна се Дьо Сент-Енян, — съмнявам се дали като изслуша плана ми докрай, ваше величество ще продължи да ме удостоява с такива щедри сравнения. Ах, господарю, уверен съм, че много придворни пуритани, без да се замислят, ще се изкажат по мой адрес съвсем не толкова похвално, когато разберат какво се каня да направя за ваше величество.

— Дьо Сент-Енян, аз няма да издържа до утре… утре! Та до утре има цяла вечност! Не искам повече такива страдания: да бъдеш на две крачки от нея, да я виждаш, да докосваш роклята й и да не можеш да размениш с нея нито дума. Не, отказвам се от това мъчение, което ти считаш за щастие, но което всъщност е изтезание, изгарящо очите ми и разбиващо сърцето ми. Да я виждам в присъствието на други и да нямам възможност да й кажа, че я обичам, когато цялата ми душа излъчва любов и я издава пред другите! Не, аз съм се заклел никога повече да не правя това и ще удържа на думата си!

— Изслушайте ме, господарю.

— Нищо не искам да слушам, Дьо Сент-Енян.

— Все пак ще продължа. Необходимо е, господарю, разберете, абсолютно необходимо е принцесата и придворните дами да отсъстват два дни от двореца. Трябва да се организира лов или разходка.

— Но това ще се стори много странно на всички. С подобно нетърпение аз ще покажа на целия си двор, че моето сърце вече не ми принадлежи. Казах, че мечтая да покоря целия свят, но преди това трябва да покоря самия себе си!

— Хората, които казват това, господарю, са дръзки подбудители. Но които и да са те, аз няма да кажа нито дума, ако ваше величество предпочита да се съгласи с мнението им. В такъв случай утрешният ден ще се отдалечи за неопределено време.

— Добре, Дьо Сент-Енян, ще тръгнем тази вечер с факли… Ще нощувам в Сен-Жермен, утре ще закуся там и ще се върна в Париж към три часа. Това достатъчно ли е? Нищо повече ли няма да ми кажеш?

— Не че не искам, не мога. Изобретателността е велико нещо, господарю, но случайността играе в живота толкова голяма роля, че аз обикновено се старая да й отделям колкото може по-малко място, като съм уверен, че и без моя помощ тя ще се погрижи за себе си.

— Добре, оставям всичко на теб.

Ободреният крал отиде право при принцесата, където обяви за предстоящата разходка. Принцесата веднага видя в тази импровизация замисъла на краля да поговори с Ла Валиер по пътя под прикритието на тъмнината или някъде на друго място. Но с нито дума не издаде подозренията си и с усмивка прие поканата. Високо заповяда на госпожиците да се приготвят, като реши да направи тази вечер всичко възможно, за да попречи на любовните интриги на негово величество.

Когато бедният влюбен си тръгна, мислейки, че Ла Валиер ще участва в разходката, принцесата разпореди:

— Днес ще са ми необходими само две дами: госпожица Монтале и госпожица Дьо Тоне-Шарант.

Ла Валиер беше предвидила удара и се подготви за него. Преследванията бяха закалили характера й. Тя не достави удоволствие на принцесата да види по лицето й тъга и объркване.

Луиза Попита с най-ангелската си усмивка дали е свободна. И като получи положителен отговор, каза:

— Ще се възползвам от това, за да довърша бродерията, на която ваше височество благоволи да обърне внимание и която предварително имах честта да подаря на ваше височество.

Ла Валиер направи реверанс и си тръгна. След нея тръгнаха Монтале и Тоне-Шарант. Слухът за разходката незабавно се разпространи из двора. След десет минути Маликорн знаеше за решението на принцесата. Той веднага пъхна под вратата й бележка, в която пишеше: «Трябва Л. да прекара нощта в стаята на принцесата».

Съгласно уговорката Монтале първо изгори бележката, после се замисли. Тя беше доста изобретателна, затова в главата й бързо узря план.

Когато настана време да тръгне към принцесата, тоест в пет часа, тя се затича по поляната, но на десет крачки от група офицери внезапно извика и грациозно падна на коляно, след което стана и продължи, накуцвайки. Младите хора се спуснаха да я подкрепят. Монтале си беше навехнала крака. Въпреки всичко, вярна на дълга си, тя реши да продължи към принцесата.

— Какво става с вас? Защо накуцвате? — попита принцесата. — Взех ви за Ла Валиер.

Монтале разказа как поради своето усърдие си навехнала крака. Принцесата изрази съжаление и поиска незабавно да изпрати за лекар. Монтале започна да я уверява, че изкълчването не е сериозно.

— Ваше височество, огорчава ме само фактът, че няма да мога днес да изпълнявам задълженията си. Бих искала да помоля ваше височество Ла Валиер да ме замести.

Принцесата се намръщи.

— Но аз няма да моля за това — продължи Монтале. — Ла Валиер явно много се зарадва, че ще има свободна вечер и цяла нощ само за себе си. Нямах смелостта да я помоля да ме замести.

— Какво? Тя се е зарадвала? — попита учудена принцесата.

— Безумно се зарадва, цялата й тъга премина и дори запя. Нали ваше височество знае, че тя мрази светлината. У нея е останало нещо от дивите племена.

«Не — помисли си принцесата, — тази веселост ми се вижда неестествена.»

— Тя вече е приготвила всичко в стаята си — продължаваше Монтале, — за да обядва и да прочете една от любимите си книги. Ваше височество има още шест госпожици, всяка от които ще счете за чест да я придружи. Затова не се обърнах с молба към госпожица Дьо ла Валиер.

Принцесата замълча.

— Нали не съм сбъркала — запита Монтале, обезкуражена от малкия успех на своята военна хитрост, на която толкова разчиташе, че не беше подготвила нищо в запас. — Ваше височество одобрява ли постъпката ми?

На принцесата й мина мисълта, че през нощта кралят може да напусне Сен-Жермен, тъй като разстоянието до Париж беше само четири и половина левги — само за час можеше да бъде в Париж.

— Но Ла Валиер сигурно е предложила услугите си, разбирайки за нещастието, което ви е сполетяло?

— Тя още не знае за него. Но дори и да знаеше, аз нямаше да искам от нея нещо, което би разстроило плановете й. Струва ми се, че тази вечер желае да се развлича по рецептата на покойния крал, който казваше на господин Дьо Сент-Мар: «Да поскучаем, господин Дьо Сент-Мар, добре да поскучаем».

Принцесата беше убедена, че зад копнежа на Ла Валиер за самота се крие някаква тайна, най-вероятно едно нощно завръщане на Людовик. У нея не останаха никакви съмнения. Ла Валиер беше предупредена за това завръщане и нейната радост идваше оттук. Естествено, целият план е бил съставен предварително!

— Госпожице Дьо Монтале, благоволете да предадете на приятелката си госпожица Ла Валиер, че съм в отчаяние от мисълта, че трябва да разваля плановете й, но вместо да скучае в самота, както й се е искало, ще тръгне за Сен-Жермен, за да скучае заедно с нас.

— Горката Ла Валиер — каза Монтале с печален вид, ликувайки вътрешно. — Нима ваше височество не може…

— Достатъчно — прекъсна я принцесата, — това е моето решение. Предпочитам обществото на госпожица Ла Валиер пред обществото на другите госпожици. Вървете да ми я изпратите и лекувайте крака си.

Монтале не застави принцесата да повтори заповедта си. Тя се върна, написа отговор до Маликорн и го пъхна под килима. В него имаше само една дума: «Ще отиде.» Дори една спартанка не би могла да напише по-лаконичен отговор.

«Ще я наблюдавам по пътя — мислеше си принцесата. — Вечерта ще я сложа в моята стая. Трябва кралят да е много ловък, за да успее да размени дори и една дума с нея.»

Ла Валиер покорно прие заповедта за тръгване — все едно че не бе имало нареждане да остане. В душата си тя се зарадва и погледна на новото нареждане като на утешение, изпратено й от небето. По-малко проницателна от Монтале, тя приписваше всичко на случайността.

Когато придворните, с изключение на болните, изпадналите в немилост и навехналите крака си, тръгнаха към Сен-Жермен, Маликорн доведе дърводелеца с каретата на Сент-Енян и го въведе в разположеното под стаята на Ла Валиер помещение. Човекът веднага се хвана за работа, съблазнен от обещаната тлъста награда.

От придворните механици бяха взети най-добрите инструменти, между другото трион с такива остри зъби, че режеше като сирене твърдите като желязо дъбови греди. Работата вървеше доста бързо и четириъгълното парче от тавана, избрано между два трегера, скоро падна, подхванато от Сент-Енян, Маликорн, дърводелеца и един лакей, който беше роден на този свят, за да вижда и чува всичко, но да не казва нищо.

Според новия план на Маликорн отворът беше направен в ъгъла. Причината беше следната:

Тъй като в стаята нямаше тоалетна, Луиза бе поискала същата сутрин параван, който напълно скриваше отвора в пода, допълнително замаскиран от дърводелеца.

Когато всичко беше готово, майсторът се качи в стаята на Ла Валиер и с изрязаните парчета от паркета направи капак, който не можеше да бъде забелязан и от най-внимателния поглед.

Маликорн беше предвидил всичко: капак с дръжка и два шарнира и за две хиляди ливри стълба на винтове.

Стълбата се оказа по-дълга от необходимото, но дърводелецът я скъси и тя зае мястото си. Въпреки че трябваше да издържа царствен товар, прикрепването й към стената беше само с два болта. По същия начин беше прикрепена и към пода.

Зъбите на триона бяха обилно смазани с масло, а дръжката — обвита с плат. Най-шумната работа беше извършена през нощта по време на отсъствието на Ла Валиер и принцесата.

Когато около два часа следобед целият двор се завърна от нощната разходка и Ла Валиер се качи в стаята си, всичко беше свършено. Нито една прашинка не беше останала, за да уличи заговорниците.

Единствено Сент-Енян в усърдието си беше наранил пръстите си, после си скъса ризата и проля много пот за славата на своя крал. Дланите му се покриха с мазоли. През цялото време той придържаше стълбата. Освен това сам донесе петте отделни части на стълбата, състоящи се от по две стъпала. Ако кралят би могъл да види отнякъде усърдието на графа, той би му останал благодарен до края на живота си.

Както бе предвидил Маликорн, дърводелецът завърши работата си в определеното време и си тръгна доволен, отнасяйки със себе си осемдесетте луидора. Такива пари той печелеше за половин година.

Никой не се досещаше за станалото в стаята на Ла Валиер.

Но на другата вечер, когато се върна в стаята си, Ла Валиер чу шум в ъгъла. Тя с учудване погледна към мястото, откъдето се чуваше шумът. Той се повтори.

— Кой е там? — попита изплашено тя.

— Аз! — чу се познатият глас на краля.

— Вие!… Вие!… — извика Луиза, убедена, че сънува. — Но къде сте?… Къде сте, господарю?

— Тук — отвърна кралят, отмествайки паравана и появявайки се като призрак от дъното на стаята.

Ла Валиер извика и падна трепереща в креслото.